ЗАБРАВЕНИТЕ БЪЛГАРИ
Литература на един народ значи; художествен летопис на неговата душа, в най-широки и най-разнообразни прояви.
Значи още: художествен синтез на всички национални черти, на всички характерни белези, които правят от народа нещо самостоятелно, отделно, завършено в психиката и в бита си.
Тъй като историята на нашата планета си има периоди на развитие, има си епохи на градивна деятелност, тъй и в историята на народа съществуват периоди и епохи на строителство, съществува една непрекъсната и дълбока творческа работа.
И тази вътрешна, в глъбините на духовното му битие извършвана работа, е смисълът на неговата историческа съдба.
Народът си има и свой леден период, има си и своя богата, тропическа епоха. И както геологът, според пластовете на земята, определя нейната бурна и завършена минала история - тъй и художникът, според пластовете на народната душа, определя нейното завършено, бурно минало.
Думата ни е за нашия народ и за геолозите на неговата психика и бит - нашите писатели и поети.
Две значителни национални епопеи - „Под игото” и „Кървава песен” разкриха донякъде смисъла на грандиозното събитие, което ознаменуваше края на ледения период на българския народ.
Иван Вазов и Пенчо Славейков са първите учени геолози на българския национален дух.
Ала техните приемници не можаха не само да надминат, а и да достигнат дори учителите си.
Макар, че пред техните очи, в тяхно време, - те са съвременници - се извършва също такова грандиозно събитие.
И нека да наречем това събитие - леден период на забравените българи.
Защото забравените българи ги има, те са разпилени навсякъде из нашата земя и всеки от тях - кой повече, кой по-малко, носи в душата си една по-голяма или по-малка лична и национална трагедия.
Досещате се навярно, че забравените българи за геолозите на българския национален дух са бежанците от Македония, Тракия, Добруджа и от западните покрайнини на Българско.
Нелепо е, немислимо е, че великата злочестина на този огромен брой изгнаници да мине-замине, неотбелязана в художествения летопис на колективната българска душа.
Невероятно е, неопростимо е, да се покрие с тлента на забравата тази най-трагична страница в нашата новейша история.
Цели големи селища се обитават от забравени за художествената ни литература българи.
Всяко село и всеки град в България са подслонили по една мълчалива скръб, дали са прибежище на едно дълбоко страдание, скрили са под стрехите си една висша, свята надежда.
И тази скръб, и това страдание, и тази несъкрушима надежда - не са ли те едни от значителните прояви на нашата народна душа днес?
Приемствеността в литературата е доказателство, че нейният национален характер е осигурен.
Тя е едновременно и указание, че пътищата, из които се движи художественото творчество, са верните и проверените.
Към художествения синтез на всички национални черти, на всички характерни белези, които правят от народа ни нещо самостоятелно, отделно, завършено в психиката и в бита си, трябва да се прибави безусловно душата на забравения българин - изгнаника от Македония, Тракия, Добруджа и от западните покрайнини на Българско.
Делото на Иван Вазов и Пенчо Славейков трябва да се продължи.
——————————
в. „Съвременник”, г. 2, бр. 38, 8.06.1932 г.
