Георги Майоров

Закърмен с владетелската доблест и благодеяния на славния български деспот Добротица в средните векове, озаряван от блясъка на победната сабя на генерал Колев по Добричката земя, писателят Генчо Златев не можеше да има друга по-голяма тема за своето творчество, освен патриотичната.

Още в първите си книги той дълбоко съпреживява борбите на този край, пише вдъхновени редове. Оди на радостта - за полюшваната на златни талази плодородна равнина.

Балади - за славните герои, отстоявали нейното право да бъде завинаги в пределите на майка България. А и самият град Добрич - ,,да не издигне бяло знаме. / Да си остане вечно непревзет”. Непревзет от неприятели, от векове протягали хищна ръка да го владеят.

И до днес не затихва болката му за България, за погубените чеда за свободата.

Генчо Златев дълго търси брод за своята първа книга ,,Пъпна връв”. Отглеждана като хлебна ръкойка на благодатния полски труд - с дълбокото му познаване като професионален агроном. Но и агроном на творческия дух.

С Вазовски романтичен пулс е изпълнена и книгата му ,,Сълза в огъня”. Огънят, раздухван от историческите ветрове на Каварненския стръмен бряг. На приливите и отливите в борбите, на победите и крушенията. На сплетените плитки на горди моми, за непредаване на българската вяра.

Стихове възторжени. Дълбоко родолюбиви, вплели народните идеали, мечти и сбъдвания. Затова, може би, те не се оценяват на истинската им стойност.

Не се оценява и подвига на българския воин в книгата ,,Победни залпове”. Увенчан с ореола на победи и героична смърт. Дори широко неизвестен. Воин, паднал като семе в Добруджанската плодна земя, от която е поникнала и носи палмата на славни победи в паметни боеве.

Земя, в която и днес плугът ,,засяда все още / във счупена сабя, в парчета от снаряд”. Това е знак за високо родолюбивото съзнание и преклонение на автора пред необозримите и неразтворени още страници на нашата страдалница България.

Тук внезапно срещаме не заимстван, а продиктуван от героиката, паралел със стихове на Ивайло Балабанов, който реди слава за нашата изстрадала земя така: ,,Ако ровнеш с проста пръчка / или плуг червената й глеч, / ще найдеш или петолъчка, / или Иван Асенов меч”.

Неочаквано и невъзможно е да има и книга със заглавие ,,Нежна клада”. Горенето никога не е нежно. Но поетът Генчо Златев до такава степен е обладан от добротата на земята, от топлите й въздишки, че вижда нейния ореол като клада, която излъчва сияние, горещо и нежно. И не изгаря, като от божествения огън. В това е ключът на идеята.

Кладата е неговият патриотичен дух. И като дух приема качеството на нежна клада. Има и жива болка в тази нежност. Само който има дух и вяра, я изтърпява. Болка с гордо съжаление: ,,Българийо, за тебе ми е жал! / Как стана тъй, че в калта загреба, / че всичко в теб отива на провал, / че носиш дрехи втора употреба?!”. Дълбоко пронизващи оплаквания.

Тези сърцераздирателни редове не всеки може да изрече. Те са чисти. А днешното чистилище на духа е издухано, не работи. Водата в арка на родолюбието е отбита към глобалната канализационна система с всички мръсотии, без филтри.

Творческият дух на Генчо Златев вероятно е въздигнат и от приемането му в Съюза на българските писатели, та в последните години реди още по-стойностни стихове. И пак с патриотична тревога за утъналата в бедност родина.

Тя още не може да приласкае и спаси своите свидни чеда от гибелния живот, с упрека: ,,Българийо, Исус Христос напусна кръста, / а твойто чедо все виси”. Трагична, но горда равносметка.

Отхвърлили божиите тегоби, ние само от собствената робия не сме се освободили. И поетът с песните си гази Лудогорски коловози. Препуска с Мадарския конник. Въздава своята благодарност към нашата героична история като велик благодетел, когото посреща с хляб и вино от щедрата ни земя: ,,В едната си ръка държа аз пита, / а в другата бокал с искрящ пелин”.

Понеже стиховете му са по възрожденски стародавни, те дразнят някои днешни ,,модерни” сетива. Но щом въздигат, а не тъпчат родовата памет, дори тук-там и с малки несъвършенства, те дават криле на обезвереното ни племе.

И по-добре, че ги има, отколкото и нас да ни няма. С тях ,,ни люлее равнината хлебна / в ръцете си златни и добри”. Така неговото родолюбие с ,,Една голяма, бяла лястовица / гнездо ще свие в нашите гърди”.

Лястовицата на надеждата. Защото ние вървим напред със заден ход. Затриваме безогледно родното, по ламтеж за чуждото. И няма друг, който да върне родовата ни памет, освен написаното и записаното.

Затова все по-ценно става патриотичното слово, на което отдава дух и сили писателят доброжеланец Генчо Златев.

Той възпява Добруджа като надежда за бъдното ни добруване. Вдига ,,гларусовото ято” на волността българска. И като всеки творец, премисля своя кръговрат в живота, чрез природните картини на Североизтока: ,,Бях есен, а сега съм зима. / Виелица съм. Преспа сняг.”

В този кръговрат и на творчеството, въздал се до болезнена разголеност, останал ,,само дух”, в стих превърнал се ,,със мъжка рима”, съзнава ясно: ,,Ще съм трева, а тебе ще те има, / а с тебе ще съм жив и аз. Душа.” Жив единствено със сътвореното:

Когато хлопнат буците корави
и се превърнем в птица без крила,
до нея ние нека да поставим
един букет от хубави дела.

Тежки думи, като завещание към всички хора, във всички сфери на труда. И авторът има единственото морално удовлетворение, че на своето рамо носи слънчогледовия щит на доброто и сабя в своята душа.