Иван Стефанов

ЕПИЛОГ

Появяването му разбуди духовете в градчето.
Беше един от известните по онова време артисти.
Отдавна е излязъл от тук.
Завръщаше се рядко, по за ден-два и пак заминаваше.
Играеше в най-големия театър и от неговата сцена, беше стигнал висините. Стана легенда. Сега се задържа тук по-дълго. Заживя в новата къща, която израсна на мястото на бащината му. Започнаха я рано през пролетта и към есента беше готова. Висока ограда я откъсна от улицата и тя потъна в двора. Влизаше се откъм реката, точно срещу едно гърбаво мостче. Тя, реката, беше река, само когато валеше дъжд и рано напролет, при топене на снега. През останалото време водата потъваше под камънаците и се виждаха само отделни вирчета. Той често се заседяваше до някое от тях, загледан във водата.
Прескачаше и до кафенето отсреща - да похвърля зарове, да размени по някоя приказка и потъваше в двора.
Привечер, когато слънцето се наклонеше доста, излизаше от къщата. Обличаше се в бяло. Всъщност, той изглеждаше целия бял, защото по него само папийонката беше черна.
Косата му обгръщаше главата като ореол.
Беше величествен. Движеше се бавно, като че ли плува. На едната ръка висеше преметната дреха, а в другата държеше цвете. Само едно и винаги роза. Червена. Минаваше все по един и същи път. Пред мостчето завиваше надясно и тръгваше покрай реката, после потъваше из малките улички и заставаше пред една стара, красива къща. Дворът й беше обграден с висока ограда. Над нея надничаше само вторият етаж. Отвътре нищо не се виждаше. Заставаше пред портичката и дръпваше синджира на звънеца. Разнасяше се мелодичен звън и вратата се отваряше. Навеждаше се, като че прави поклон и потъваше вътре. Пак се чуваше звън и вратата се затваряше.
Всеки ден, все по едно и също време, той потъваше в двора. Излизаше, когато навън притъмнееше и пак, като че го изпращаше само вратата.
На прибиране минаваше по другата страна на реката.
Той и нищо да не правеше, привличаше хорското внимание, но тия посещения даваха поводи за много приказки - една от друга по-причудливи и романтични. Много приказки и различни, често и съвсем противоречиви, но една от друга по интересни. Тайнствени, недовършени. Много неща знаеха за него, но той си оставаше тайнствен и непристъпен.
Хорското любопитство изваждаше от годините спомен след спомен, припомняха се забравени неща, преразказваха се от човек на човек, но всичко спираше до високите дувари. Любопитството не можеше ни да надникне през тях, ни да ги прескочи. Знаеше се само онова, което никой не криеше и нямаше защо да се крие. В къщата с високите дувари живееха две стари жени. Едната висока, с видими следи от прежна хубост, а другата дребничка, попрегърбена, но много подвижна. Бяха я приютили преди много години. Грижеше се за двора и къщата. Беше като сянка. Тя не будеше интерес. Другата правеше това.
И самата къща будеше любопитство.
В нея не пристъпваше мъжки крак. Това беше неписан закон. Никой на никого не го казваше, но се спазваше. Тук беше нещо като метох. Оградата го изолираше от външния свят. Тя заграждаше двор, целия потънал в зеленина. Стените блестяха от белота. Сенките на хлътналите в тях ниши бяха като прозрачни. От зида откъм улицата шуртеше вода, падаше в каменното корито и оттам започваше да лъкатуши из двора, покрай туфите с цветя. Групите с чемшири стояха като замръзнали човешки фигури. Това беше Белия двор. Приликата му с метох идеше и от друго - вътре ходеха облечени в черно.
Не по-малък беше интересът към него. Беше напуснал големия град, слезе от голямата сцена и то тогава, когато беше най-популярен, когато всяка вечер го затрупваха с цветя. Не се приемаше версията за пенсиониране, макар че се беше пенсионирал. Дойде сам и никой отникъде не идваше при него. Беше живял някакъв странен и двойствен живот. На сцената в театъра беше изиграл десетки, една от друга по-бляскави роли, а на сцената на живота, играеше само една единствената - на самотник. И виждаше само един зрител, някаква сянка. С годините тя добиваше все по-ясен контур, но си оставаше безплътна. Не го напусна никога, беше винаги с него, но между тях блестеше рампата на сцената и висеше завесата.
Слезе от голямата сцена и когато влезе в Белия двор, сянката се превърна в ясен образ.
Тя беше преминала живота си само в тоя двор. От него излизаше преди, когато беше млада, за да пресече уличката и да влезе в съседният двор, на училището. Не смени сцена, не смени и професия, беше и си остана учителка. Радваше се на почит и също получаваше цветя, макар и само по веднъж в годината - когато тя свършваше.
Хората се досещаха, че някога нещо беше отдалечило тия старци. И това беше станало много отдавна, по онова време, когато и двамата са били млади. Какво е било то и как е станало, никой никога не разбра. Всичко беше обгърнато от една тайна, известна само на тях. А дали и те знаеха какво ги беше разделило и отдалечило за толкова време, но че е между тях е имало нещо голямо, нещо което не се забравя, никой не се съмняваше.
И то ги беше събрало пак.
Тя беше живяла тук с тоя спомен, той се беше върнал при него, след като беше изминал дълъг път, преди да разбере, че нещо е забравил и оставил в тоя град и в тоя двор. Млади, зелени се бяха разделили, но сенките на душите им останаха тук. Пътищата им бяха различни, но като че ли непрекъснато вървяха покрай една река - той от едната страна, тя от другата. Не намериха мост да я преминат, нито пък събраха смелост да я прескочат.
Сега бяха заедно и не се разделяха.
Той беше разбрал, че напразно е търсел другаде, тя беше разбрала, че не е чакала напразно.
Само годините бяха минали.
Минаха около две години. Малко неща се промениха. Той вече не ходеше с бял костюм. Смени го с черен. Всеки ден пак тръгваше през моста, но сега завиваше наляво и поемаше нагоре, по стръмното.
Пак носеше рози, но бяха две и бели.
Връщаше се привечер.
Една вечер не се прибра.
На другият ден го намерили паднал над гроба на жената.
Погребаха го при нея.

НОКТЮРНО

Тиха вечер…
Пуста улица….
Сам човек…

Джакопо!
Художник!
Лепнаха му тоя прякор още докато учеше.
Оригинален беше!
Лепнаха му го и така си остана. Джакопо!
Рисуваше, пиеше и живееше!
В ателието му винаги имаше хора.
И почитатели, и авантажии, и мъжко и женско. Едни го боготворяха, други боготворяха онова, което се разливаше в чашите.
Клечаха, пиеха и го превъзнасяха.
- Джоки, стига! Не пипай повече!
- Джоки, стига! Гениално!
- Джоки, Джоки…!
Един след друг, един през друг.
- Гениално! Да го полеем!
Оценка след оценка, поливане след поливане, оргия след оргия…
Той рисуваше…
Статив. Платно. Бои. Четка в едната, чаша в другата ръка. Рисува! Мазка след мазка. Картина след картина, изложба след изложба.
Напиване и изтрезняване!
Това беше животът на Джакопо.
Другото…. вечер и то все късно.
Кога се прибере.
И все едно.
На вратата жената.
- Пак си пиян! Пак ли беше с курви? Не е ли те срам? Докога?
И заплакваше.
И пак детето е заспало.
Влизаше там, при него! Само там, жена му спираше да говори. Да не го събуди.
Присядваше на леглото, до детето, нежно го милваше и повтаряше:
- На тати Пухчето! На тати котето! Милото ми!
Сутрин не виждаше Пухчето, защото то излизаше за училище, а той спеше до късно. Ставаше и се измъкваше навън. Навън, при ония, които го боготворяха.
Година, две, три ….
Пухчо стана на девет.
Жената не изтрая.

Вървеше бавно.
Леко се олюляваше.
Не беше пиян.
Притъмняваше.
Вървеше по тясна, потънала в зеленина уличка.
Нещо го привлече.
Зид. Камък. Отгоре решетка. Отзад цветя. В тях бяла топка, със светещи, зелени очи.
Протегна ръка и помилва топката.
Не побягна.
Подхвана я и я прегърна.
- Пухчето ми! Милото ми!
Милваше топката и пак.
- Пухчето ми! Милото ми!
Стъпваше несигурно.
Говореше несвързано.

Вчера се разведоха.
Официално!
Преди обяд.
Когато се върнаха…
Пухчето беше на земята пред блока.
Скочила от петия етаж…
Днес я изпратиха.

Настъпва нощ…
Тъмна улица
Сам човек.
С бяла топка в ръцете.
Милва я.
Дочува се…:
- Пухчето ми….! Милото ми! Защо? Защо?

Тъмно е!
Пусто е!
Късно е!