Цветан Илиев

Мой Боже, Спасителю наш, приеми ме
сред храма от дебри и каменна твърд.
Аз ида при тебе с охулено име
и вече бездушен се чувства духът…

Отнеха му пътища, обич и вяра.
На кръст го разпънаха като Христос.
И вместо да грее, в мечти да изгаря,
низвергнат, той люшка се в глух коловоз.

Той стене,
той моли,
до гръм възроптава.
Но глух и жесток е мъгливият град,
където човекът човека продава,
със вещи и банкови сметко богат.

Как святото слово с надежда да носи
и как да зове към свещени дела,
когато обречен е с дрипи да проси
сред чалга, битаци и знойни тела.

Мой Боже, високо над страстите бесни,
с орлите в простори ме ти извиси.
Със билки и с вятър хайдушки и песни
от гибелна гибел духът ми спаси!