ВЪЛЧЕ ОТМЪЩЕНИЕ

Васил Венински

Бай Стойо имаше на Бранището ниска схлупена кошара, дето и поминуваше в окадена стаичка.

В Павелско го чакаха жена и три деца, ама бащинията му бе далечко, та не му уйдисваше да прескача начесто в селото и затуй през повечето време си спеше в кошарата, отдето ката ден изкарваше по околните баири стотина брава.

Козите ги пускаше и през зимата, че местността не задържаше сняг, а пък овцете хранеше на място със сено от плевника и дъбови листници, натъкмени отрано и складени отвън на камари.

Овчарлъкът бе подхванал още невръстен, че, не щеш ли, баща му го замори някаква зла болест, та си отиде млад и зелен, и той се озова при стадото. Изпърво му помагаха разни близки люде, но насетне изучи занаята изтънко и сам почна да храни къщата.

Бай Стойо не бе чак дотолкоз сиромах, ама немотията и него го притискаше сегиз-тогиз. На млади години, кат зимуваше на Бяло море, веднъж си дойде от Боругьол само с три кучета и магаре, натоварено с кожи - мор натръшка до крак стадото му.

Другош го емнаха някакви разбойници на връщане и му завлякоха половината животни.

Оттогаз престана да ходи из тучните беломорски пасища, но още първата зима в кошарата го сполетя нова беда - една нощ глутница издави овцете, дето бяха се избавили при грабежа.

Животът го бе чукал не един и два пъти, ама той мъчно се даваше и все му изнамираше някак чалъма, та се изправяше наново.

Като овчар бай Стойо си бе изградил тертипи, дето спазваше вече трийсетина години. Заплождаше стадото си по Петковден, та агнетата и яретата да почнат да се раждат през март, когато лютото на зимата е попреминало.

А паднеше ли слана през есента, не извеждаше повече на паша заплодените овце, да не станат зян.

Но случеше ли се пък овца да роди мъртво агне, а друга - две живи, ги разделяше помежду им, така че първата да отгледа чужда рожба и да се радва като на своя, а втората да изхрани само едното, че с двете хептен ще отслабне и млякото й пет пари няма да струва.

За разлика от другите сайбии, дето даваха мило и драго кой да надои повече ведра на предой (1), той нарочно пълнеше по-малко, хем да щади стоката си, хем и сефтето да е изпосле леко.

След нападението на глутницата почна да варди стадото с четири каракачанки, всяка от която имаше гюслюк (2) на шията. Така ги приучи, че водеше ли билюка, две кучета бдяха отстрани, други две - отзад, а при паша наобикаляха животните.

В онова робско време вълците тъй се бяха намножили, че кучетата начесто се юрваха ту на една, ту на друга страна и нерядко някое се връщаше нахапано.

Тогаз идеше ред на бай Стойовото знахарство, който цереше пострадалите ей тъй - нажежи стар калъч на огнището и го позадържи върху раната, сетне я мазне с нагорещено масълце и додето кучето се наскимти, го превърже с чисто парцалче.

Понякога му се случваше да позакърпи с дълга губерка и някое раздрано, подир което го оставяше за ден-два в стаичката, преди да го пусне наново с билюка.

Тъй или инак каракачанките на бай Стойо си ги биваше - още не бяха дали курбан на вълците. Даже от време на време и зверовете си патеха.

Една пролет връщаше стоката си от водопой, когато сред дъбака му се мярна сиво-жълта козина. Отначало му се стори, че е единак, но сетне като видя хлътналия корем, си рече: „Скоро е родила”.

Усетили вълчицата, кучетата се спуснаха подире й и се изгубиха нагоре между скалите. Додето овчарят се ослушваше къде лаят каракачанките, овцете от другия край на стадото се юрнаха подплашени към него.

Чак като видя приготвилия се за скок мъжкар, тогава проумя капана - женската нарочно бе примамила кучетата…

- Ех, маке ти… - изпсува бай Стойо и метна един камък по вълка.

Хищникът се дръпна крачка-две назад, сетне обаче наново тръгна към плячката си.

Тогаз овчарят извади нещо от пояса си и го запрати с все сила към вълка. Ножът изсвистя във въздуха и спря своя бяг в козината на натрапника, която мигом взе да аленее.

Вълкът погледна кръвнишки към бай Стойо и яростно го нападна, сякаш не усещаше забития в плешката си нож.

Без да трепне, овчарят стовари гегата си по главата на звяра, при което онзи тъй се врътна назад, че ножът падна на земята.

Отблъснал първата атака, бай Стойо зачака нова, но неочаквано хищникът се спря и взе да ближе раната си, сетне накуцвайки, напусна безславно полесражението.

Щом стъпките му отшумяха нататък към Дренец, гласището на овчаря екна между стръмните баири:

- Месо ви са е прияло, а? Ами мойне деца к’во ше ядат, бе?

Додето викът му заглъхваше нагоре из дерето, бай Стойо седна отмалял до едно дърво и с разтреперани пръсти засвива цигара, подир което жадно засмука.

След малко каракачанките най-после довтасаха, а той без да се бави, ги подмами на кървавата диря и им подвикна:

- Айде, дръжте го, мамицата му!

Кучетата вкупом се втурнаха по следите, а овчарят събра билюка и побърза да го затвори в кошарата.

Каракачанките се бавиха, колкото се бавиха, ама като се върнаха подир половин сахат, въртяха радостно опашки, макар да бяха целите в кръв.

Бай Стойо ги огледа внимателно и като видя, че ни едно няма рани за церене, ги похвали:

- Ашколсун! - и им тури ядене.

Подир обяд извади от долапа вехт пищов и се качи на Винека да поочисти коритата от клони и листа, та да са готови за поене.

Тъкмо свърши и се накани да си ходи, когато откъм Масурчов запад му се счу жално скимтене.

Отначало не му обърна внимание и заслиза надолу, но щом се сети, че кучешкият лай спря тъдява, тутакси опъна курока (3) на пищова и свърна да провери дали не е раненият вълк.

Още не бе прекрачил дерето и го видя отсреща на пътеката - разкъсан, бездиханен и развенчан. „Браво на кучетаса!”, се стрелна мисълта на бай Стойо, а ликуващ топлик заброди из снагата му.

Овчарят бързо пъхна оръжието в пояса и закрачи доволен към звяра. Беше истински гигант - тежеше барем шейсет и пет оки (4), а пък и кожата му струваше.

„Все за нящо ше дотрябва!”, рече си бай Стойо, подир което запретна ръкави и взе да дере. Бърже свали кожата, метна я на един храст и чак като се наведе да обърше ножа, видя и друга кървава диря, водеща нагоре в камънака.

Тутакси пое по нея и след малко се озова до котилото на зверовете, около което се търкаляха три удушени вълчета, а малко по встрани от тях лежеше и трупът на майка им.

- Е-хе-хе-ей! - отприщи гордостта си бай Стойо, сетне невярващо зашепна. - Било е истинско мурабе (5), бе!

В следващия миг радостните очи на овчаря изведнъж овлажняха, а той приседна притихнал, потресен от видяното - четвърто вълче, още непрогледнало, диреше майчината гръд да суче…

Колко време стоя вцепенен - не помнеше, но кат се изправи, вече бе взел решение. Свали гуглата и намести в нея оцелялото вълче, сетне заслиза към кошарата.

Нататък почна да се грижи за него като за бебе - додето поотрасне и се закрепи, му даваше мляко, а подир това и друго ядене.

Отпървом вълчето спеше до огнището, а насетне - наедно с кучетата. Овчарят се бе зарекъл да го напъди, като стане на година, ама времето се изниза, пък раздялата тъй и не идваше, че колкото пъти го пускаше да си ходи, вълкът все се връщаше.

И понеже не само той, а и децата му, дето начесто го навестяваха през лятото, свикнаха с вълка и си играеха все едно с куче, бай Петко го остави с билюка си, въпреки че навремето стари юруци му довериха, че опитомяването на вълк е ден до пладне, щото подир 4-5 години, той наново озверява.

И се случи тъй, че вълкът се заседя при овчаря вече четвърта година…

При хубаво време бай Стойо най-обичаше, като видеше козите да захрупат величествени отгоре на скалните си тронове, а под тях да се свъртят овцете, да приседне по на височко и да надуе кавала си.

Чуеха ли свирнята му, другите пастири поспираха стадата си и се заслушваха, а подхванеше ли песента „Болен лежи млад овчар”, баирите и деретата се огласяха от викове и пригласяния.

Овчарят си посвирваше понякога и вечер край огъня, но най му се отваряше душата в края на агненето, като пресметнеше берекета…

Както се пръкваха тия изблици на овчарско наслаждение, тъй си и умираха, че агалъкът на турците по онова време най-малко жалеше пастирите - съдираше им по девет кожи с данъци.

Но се търпеше някак, та и бай Стойо сегиз-тогиз нахождаше време и за мъничко хатър. Ама откак петнайсетгодишният му син Добрил умря от охтика по Сирни заговезни, кавалът на овчаря замлъкна и взе да сбира прах на лавицата до оджака, а той легна и се поболя.

Понеже агненето бе в разгара си, взеха да му се притичват на помощ разни аркадаши, дето имаха близки кошари.

Да, ама човекът се залежа, а юни си дойде и стана нужда да се отдели йозът (6) от сегмала (7).

Тогава негов побратим се съгласи да му пасе овцете и козите с билюка си, но вече го нямаше Добрила да наглежда лятоска яретата и шилетата, та ще не ще овчарят се принуди да доведе голямата си дъщеря, че Сия му бе хептен невръстна.

И Босилка - седемнайсетгодишна синеока самодива, чиято хубост бликаше кат планински извор и зажадняваше ергените наред - кондиса при баща си три дена преди Спасовден.

Щом момата пристъпи прага, стаичката, дето лежеше баща й, цялата светна. Светна и душата на бай Стойо, а той се поизправи на лакти от постелята:

- Влизай, Босилке, влизай. Как сте в село?

- Бива, татко, бива - грейна лицето на дъщеря му, но като го видя колко е прежълтял и отслабнал, усмивката й угасна. - Ами к’во става с тебе? Нящо са залежа…

- Немо бери кахър за мене, след ня’къв ден ше съм с билюкън! - отвърна болният, въпреки че илачите, с които цереше изнемощялата си снага, още не хващаха дикиш.

- Баба Паруша ти стори мазило и рече да ти разтривам ката вечер гърба - каза момата и му подаде малка дървена гаванка, сетне окачи на стената шарена торба с ядене и заоглежда стаичката. - Вътре е станало за чистене, да взема да разтребя малко.

- Има време за чистене, седни да поотдъхнеш, че бая път си била! - загрижено рече бай Стойо, подир което в дълбоко хлътналите му очи проблесна светлик. - А инак овчарска колиба винаги си плаче за метла! Тъй да знаеш!

- Ей сега ше ошетам! - усмихна се Босилка и като запретна ръкави, отиде да отвори вратата.

В първия момент нещо я сепна, та понечи да се дръпне навътре, но сетне укоряващо извика:

- Уплаши ма бе, Сивушко - и взе да прегръща опитомения вълк, който неочаквано отвърна на ласките ?.

Галиха се, колкото се галиха, подир което момата се отскубна от вълка, като му рече:
- Сетне ше са видим повече, че имам работа - и се захвана да разтребва.

Бай Стойо, станал свидетел на случката, предпазливо загълча от постелята:

- Веке трябва да напъдим вълкес, че виж к’ва грамада е станал - може да стори някому хаталък (8)! - сетне изненадващо бърже смени приказката си. - Инак да знаеш, наш’те кучета са със сегмалън, дето ни го пасе чичо ти Петър, затуй с йозъс ше въртиш само покрай агълъс, а за поене - ей го суватен (9) в дерено.

И Босилка почна да пасе двайсетината шилета и ярета, както й заръча баща й. Сутрин ги изкарваше подир изгрев слънце, а напече ли - прибираше ги на сянка. Подир обяд, щом слънцето се поукротеше, ги извеждаше наново, а станеше ли икиндия, ги поеше и затваряше.

Два дни спазва бащината заръка, но на третата утрин без да иска я наруши. Яретата тъй се юрнаха нагоре по скалите, че тя неусетно се изкачи на Ичеменище.

Още не си бе взела солук, когато долу откъм Павелско дочу тържественият звън на черковната камбана. Гърбавият клисар дядо Стратко приканваше людете на празнична служба за Спасовден.

Тая година поп Илия щеше да отслужи с мерак литургията, щото вече два пъти селският ходжа проваляше службите му, ама сега лично Хасан ага - първенецът на Рупчос, бе благословил празника, та нямаше как и онзи подви опашка.

На Босилка й мина през ума за уговорката с Брайо, да се видят на хорото след литургията, ама баща й тъй неочаквано я викна при себе си, че тя не можа да му пусне хабер и либето й щеше да я чака напусто, издокаран в новите си кабадайлъшки дрехи, шити в дюкяна на Горчо Абаджията от Станимака.

На празници Брайо ходеше накипрен с бяла кенарлия риза с богато везмо и гиздави сури потури, обточени отстрани със сини гайтани.

Запасваше се с дълъг шарен пояс, на който кротко се полюшваше кюстекът (10) на сребърен сахат - армаган от беломорски бей, задето спаси сина му от удавяне.

Връз ризата си слагаше червен чохен джамадан (11), нашарен целия със сърма и коприна.

Най-отгоре обличаше сукнено забунче с два реда седефени копчета, около които се ширеше бродерия от бял и червен ибришим. Колкото бе гиздав Брайо отвънка, толкоз бе каматен отвътре и затуй момите в Ропката се надпреварваха да въздишат подире му.

С него се загалиха на една седянка в Бяртина. Вече бе минало напяването и тъй се случи, че го сложиха да седне до щерката на сайбията, но щом погледна към Босилка, тя усети непозната слабост и си рече: „Иска да ми краде сърцесо!”.

Сякаш отгатнали мисълта й, очите на Брайо викаха: „Сърце се силом не зима, Босилке, ами се драговолно дава!”. „Твое да е, Брайо!”, трепнаха в сладостна омая момините клепки, сетне бай Стойовата хубавелка срамежливо вдигна хурката с вълна, белки скрие лицето си, нацяло почервеняло от небивалата й смелост.

Оттогаз двамата взеха да се срещат при всяка сгода и ако не беше смъртта на Добрила, Брайо сто пъти да бе пратил момари на бай Стойо…

Обзета от мъка и блян, Босилка тъй се унесе, че не усети кога зад гърба й изникна немия Кара Али, когото ядно наричаха Земпаре (12) зарад несметните му поругания.

В началото чапкънинът си говореше и още как, ама онемя от зор. Преди десетина години харамии го сгащили отвъд Рожен да му мъстят за безчинствата, но кат видели, че напълнил потурите до силяхлъка, го съжалили, и да не иде заверата им нахалос, го затворили в някаква тясна пещера.

Не щеш ли, в нея имало борсук! Какво е правил турчинът вътре, какво е струвал - никой не разбра, но като си дойде в Павелско, бе тъй онемял от уплаха, че куршумите, дето му ля ходжата, отидоха нахалос.

И додето разбойникът се посъвземе, хората в Ропката мирясаха, ама подир година-две онзи пак си подкара старото маане…

Като съгледа Босилка, очите на Кара Али първо се ококориха от почуда, сетне алчно заблестяха. Без много да се мае, Земарето рипна от коня си и тръгна към момата.

Усетили натрапника, яретата и шилетата се разбягаха като луди. Едва тогава Босилка излезе от унеса и като видя какво я чака, се разпищя:

- По-мо-о-о-о-щ! - подир което се затича по нанадолнището към бащината кошара, чийто каменен покрив лъщеше долу в ниското.

Макар да бягаше свръхсили, девойката разбра, че онзи скоро ще я стигне и осрамоти, затуй панически кривна към близката бездна.

Миг преди да стъпи на скалата и да полети към Винека, злодеят неочаквано протегна крак и я спъна.

При падането Босилка удари главата си и се свлече възнак в несвяст, а разгоненият чапкънин се метна хищно върху нея и взе да я заголва.

Щом краката й се бялнаха изпод сукмана, от гърлото на Земпарето заклокочиха скотски звуци на доволство, сетне между кривите му щърби зъби се проточиха дебели лиги, последвани от небивало зловоние.

Изглежда насилникът схвана, че припадналата му е в кърпа вързана, та се поизправи на колена, откопча силяхлъка и като го запокити настрани, трескаво засваля алените си шалвари…

В това време от насрещния баир Дочо кехая се развика и почна да гърми във въздуха, белким сплаши Кара Али.

Земпарето само погледна натам и се накани да легне върху Босилка, но някакъв шум зад гърба му го накара да се извърне.

- Оле-ле-е-е-е-е! - неистово се изкрещя той, ненадейно възвърнал гласа си, сетне си плю на петите.

Да, ама как се бяга по нанадолнище със свалени гащи… И то ако те гони вълк…

Чул олелията, бай Стойо излезе от стаичката с пищов в ръка и със сетни сили се затътри нагоре по скалите.

След половин сахат, когато се довлече някак отгоре, Босилка тъкмо отваряше очи изпод ласките на Сивушко, а на стотина крачки встрани над разкъсаното тяло на Кара Али вече кръжаха гарги…

________________________

1 предой (диал.) - първо доене на 3 юни, ст.стил - св. Константин и Елена
2 гюслюк (диал.) - железен нашийник с шипове за предпазване от вълци
3 курок (рус.) - ударник
4 ока (тур.-ар.) - мярка за тегло, равна на 1,28 кг
5 мурабе (ар.) - война
6 йоз (диал.) - недойно стадо от шилета, ярета и др.
7 сегмал (диал.) - дойно стадо от овце и кози
8 хаталък (тур.-ар.) - пакост, щета
9 суват (диал.) - водопой с дървени корита
10 кюстек (тур.) - верижка на часовник
11 джамадан (тур.пер.) - къса горна дреха без ръкави, елек
12 земпаре (тур.-пер.) - женкар, развратник