Виолета Бончева

МОРЕ

Аз мога да те нарисувам
в лазурни тласъци над мен
и в пристъп розовозелен,
когато нежно в мен нахлуваш.
Избистряш дългия ми път
и твоят прилив ме поема,
и аз съм плът разполовена
върху прозрачния ти гръб.

Знам, някой ден ще ме родиш,
ако завинаги остана
сред бледожълтата ти пяна,
в корал или раковина,
в едно зрънце и перла бяла,
в стихия с пурпурни крила,
в една крайбрежна пустота,
която да ме натъжава.

Сега съм твоето сърце
и твоят друг живот отгоре -
объркан, неузрял и волен,

като вода!

***
Не се обръщай назад,
там всички пътеки са извървени,
обрасли са с диви цветя и влажна трева,
изпети бохемските песни… И други вселени

пред теб са разтворили днеска
широко врата.

Насреща е раят, светът на мечтите високи
и пътища други, далечни ще те зоват,
ще тръгнат към тебе разгърнати нови посоки,
и още по-чуден и смайващ ще е светът.

И още по-ярка ще идва зората сутрин,
по-свиден ще става и залезът златно-червен,
по-сладки ще бъдат птичите песни утринни,
по-шеметен и загадъчен ще е всеки нов ден.

И пак ще сънуваш на детството звездните нощи,
то в теб ще живее в най-скъпия и мил кът -
приюти го до себе си, когато те буди нощем,
разговаряйте заедно, преди да тръгнеш на път.

Не забравяй любов да отгледаш и да раздаваш -
вселенска и твоя - към ближен, дете, към жена…
Защото любов е това, което след нас остава

от нея тръгват пътеките
към бъдните времена…

***
Пътеката
обрасла и брадата,
лалета мокри капят над пръстта.
Лицата ви - от мрамор,
вбит в земята,
една лоза
с разперени листа.

Недогоряла свещ,
венчета пожълтели,
разкъсан и окалян некролог.
И колко ли години и недели
отминаха самотния ви гроб,

и колко ли
години и недели
сновяха над челата ви змии
и ангелите само побелели
се спускаха по-светли от преди.

И шепнеха молитви.
И мълчахме.
Душите ни дали ще се спасят?
Ти помниш ли това,
което бяхме,
ти знаеш ли какво е там,
Отвъд?

И нито звук.
Пропуква над мъглата
на свещите клепачът обгорял.
И ти тежиш виновно на земята,
все още жив,
над смръзналата кал.