СОФИЙСКИ ИМПРЕСИИ
1. „ЯНУАРСКИЯТ ДЪЖД ВАЛИ…”
Столичните локви и едно старо стихотворение на Георги Джагаров
Софийския сняг се стопи и разкри цялата грозота на града - панелните фасади в кварталите, изронения асфалт и дупките, пълни с мътната не оттекла се вода, огромните локви навред, неприбраните всевъзможни боклуци…
Пейзажът напомня описанията на Елин Пелин в „Кал” или „Задушница”, а някой гьолове са толкова големи, че приличат на блатото, в което Андрешко оставя в каруцата съдия-изпълнителя. И сивото небе, и сивият мъглив купол над Витоша допълват мрачната картина.
Но като преминах през началото на Борисовата градина там миеха плочките - Столична община взема явно някакви мерки. Така сигурно мият и в централните части - там, където живее проф. Алберт Бенбасат в своя добре уреден апартамент - не съм бил, но съм чувал неговите обяснения.
Сигурно няма да изненадам никой, ако споделя, че живея сред грамади книги - подредени и неподредени, купища папки, вестници и списания и други всевъзможни „бумаги” - русизъм, навлязъл трайно в административния език. Трябваше ми една книга, която знам че притежавам, но къде съм я оставил, кой да ти каже?
И докато прехвърлях заглавията, изникна едно томче с избрани стихотворения, второ издание от 1979 г. - „Понякога” от Георги Джагаров (1925-1995). Не съм го чел вече десетилетия - как вървят годините, господи!
За Джагаров може да се кажат много неща, но в моите спомени той остана като един много широко скроен ръководител на Съюза на българските писатели (1966-1972), истински реформатор. Именно той извоюва на този творчески съюз статут на културно министерство, а на писателите - достойнство и обществено уважение.
Заедно с Георги Йорданов, по-късно министър на културата, той превърна майските литературни празници „Сливенски огньове” в истинско духовно събитие, защото в града на стоте войводи се събираха не само писатели, а и музиканти, художници, артисти…
Аз съм признателен на Джагаров не само заради това, че той винаги разговаряше с мен по литературни теми, интересуваше се винаги като се срещнем какво пиша, но когато завърших, ме назначи за референт в Съюза на българските писатели заедно със Здравко Недков и Илия Николчин и благодарение на това, понеже нямахме софийско жителство, получавахме разрешение да живеем в София.
Той остана в моите спомени като един много сериозен и артистичен същевременно с това ръководител и творец. За неговите слабости и грешки в случая е неуместно да споменавам, пък и това не са мемоарни страници.
Препрочетох тези 234 страници от книгата му. Да отбележа нещо, което е впечатляващо и което предизвиква моето уважение към поета - той не само, че не пишеше много и не издаваше десетки книги, както редица автори, заемащи високи постове по онова време, но много внимателно подбираше стиховете си.
Четейки сега неговата поезия открих, че в нея има творби, които са загубили своята свежест и сила, дори заради идейното си съдържание не носят актуалност, но има няколко стихотворения, които могат да представят достойно своя автор винаги.
Едно от тези стихотворения, за които днес вървейки по софийските улици много хармонично отговаря на това, което характеризира този януарски ден, е „Иронично”.
Не бих казал че това веднага изпъква с някаква изключителна сила или метафорични открития. Но в него има нещо, което се долавя по-трудно, но е подсказано в заглавието и изпъква във финала. Това двоумене, това психологическо изживяване на сезона, в който трябва да вали сняг, а вали дъжд, както това става сега през януари 2019 г.
ИРОНИЧНО
На Л.
По паважа се стичат вади.
Лудо бягат трамваи, коли.
Две притиснати тънки ели
нещо шушнат до тъмните сгради.
И над улици, и над площади
януарският дъжд вали.
Ние с тебе сме още млади,
ще почакаме тука, нали?
Чукат, пеят дъждовните капки,
в сладък ритъм люлеят света.
И в припадащата тъмнота
към квартирите плуват шапки,
плуват чанти, плуват палта.
Какво чудно загадъчно време!
Без съмнение - дивно време!
Ние гледаме вече час
и не можем да разбереме
на какво ще е това време -
на затопляне или на мраз.
Със своята изповед Георги Джагаров подсказва находчиво и дискретно колко важно е да умееш да възприемаш света и неговите изненади.
——————————
2. НЕЖНОСТ И СИЛА
Със стихотворението „Кокичета” Димитър Полянов приветства младите участници в пролетарската борба
И през тази година, преди още да се е стопил навалелия януарски сняг, тяхната нестройна тъмнозелена редица се открои и нейните копия непоколебимо се издигнаха, за да покажат очакваното си появяване.
Това място пред блока ни, малко встрани от входовете, макар и не съвсем угледно, е останало защитено от нашествието на паркираните коли. И те - като истински куриери на наближаващата пролет, храбро се борят за оцеляване в столичната урбанистична атмосфера.
Кокичетата! Такива, каквито ги помня от бабиния двор и още повече от кокичетата, които цъфтяха близо до оградата ни в двора на нашата съседка леля Цветана Фимината - тя беше майсторка на сладка и отглеждаше много видове цветя.
Може би тяхната тайнствена сила ме привличаше в онези невръстни години - въпреки студа и снега, вятъра и калта, те подаваха своите бели наведени глави - срамежливо-нежни, но силни и издръжливи на лошото време.
Не случайно французите ги наричат perce-neige - персьонеж, пробиващи снега. От тогава това е моето любимо цвете - скромно и семпло, с белота, която се откроява дори на фона на снега, с тъмнозеленото си стъбло, достатъчно издръжливо и волно.
От ранните ученически години, когато учехме различни стихотворения съм запазил спомен и за може би единствената творба, посветена на белоглавите цветя. Това е „Кокичета” от Димитър Полянов (1876-1953).
По-късно ние изучавахме „Срутените кумири”, „Дървото на смъртта”, „Раждането на пролетария”, „Стрелочник” и поетът от Карнобат не случайно се сочеше като първия пролетарски поет. Той следва в Нанси, Франция, където възприема много от социалистическите идеи, свързани с класовите битки на нарастващия пролетариат.
И когато се завръща в родината, посвещава своите творби на бедните и експлоатираните. В първата си книга „Морски капки” (1907) събира пръснатите из социалистическите издания творби и те определят неговото място в поезията ни. От 1920 г. до 1923 г. редактира сп. „Червен смях”, а след това сп. Наковалня” (1925-1933) като изданието е спряно от цензурата.
Мощният талант на Хр. Смирненски значително затъмнява неговата слава и известност, но Полянов преди да се появи авторът на „Да бъде ден!” с творбите си е масово представян на популярните тогава утра и вечеринки, организирани от учителите и синдикалните организации.
Сега, когато препрочетох „Кокичета”, забелязах тромавия стих, остарялата поетика, но искреността и бодрия патос на творбата са се запазили във времето. Полянов е придал по своему неочаквана интерпретация на нежното цвете.
КОКИЧЕТА
В градината, в разкалената леха,
незабелязано кога и как,
две-три кокичета се забелеха,
по-бели от топящия се сняг.
Тъй скромни, тъй мънички, тъй студени,
без цвят, без форма, без мирис,
тез цветчета, под преспите родени,
те не приличат на цветя дори…
Но радостно сърцето в мен играе,
кат гледам тез подобйя на цветя:
какво е пищният букет на мая
пред тез предвестници на пролетта!
Не, всички на света градини с рози,
с най-ярките бои и аромат
за мен не струват повече от този
нищожен, ала пръв поникнал цвят!
И вас, другари с огнени полети,
и вас, младежи, тъй ви аз ценя:
не давам ви за всичките поети
на волната - в градющето - земя!
Аз знам, ще дойдат майстори, артисти,
поети вдъхновени и творци -
но вашта горда слава е, че вий сте
на новий свят най-първите певци.
1925
Преди ден в София валя мокър сняг и неговата белота за кратко покри калните улици и градини, боклуците в междублоковите пространства, дърветата и храстите.
Когато тази сутрин преминах покрай нацъфтелите кокичета ги видях с вдигната глава и запазили своя ведър вид. Грижлива ръка е добавила нови стръкове и така сред грозотата те внасят ведрост и настроение. Окуражават ни, че пролетта ще дойде!
