Емил Енчев

По-красиво нещо от това да видиш, че под стрехата на къщата ти гнездят лястовици и врабчета - няма.

Даже на крехките пролетни стебла на високата лозница две малки кафяви птички, наречени орехчета, изплетоха своето здраво гнездо и започнаха да снасят и люпят своите деца…

Ето, казах си аз, от тук започва небето, защото още в ранни зори врабците подемаха своята поднебесна врява и така силно спореха чирикайки, че събуждаха всички в нашата къща.

Лястовиците не им обръщаха внимание, а почистваха своите гнезда и прелитаха до близката река и носеха в човчиците си сламки и мокра кал, за да поправят и заздравят къщите си, от които пиукаха зинали малки човчици, молещи за храна.

Орехчетата се редуваха да мътят яйцата си и също като лястовиците дострояваха гнездото си с пух и перушина, за да е меко и уютно на децата им, когато се излюпят.

Те бяха разтревожени, защото над тях друга двойка орехчета на лозницата се настаниха, вече бяха снесли няколко яйца и ги мътеха.

Тревожни пиукания се разнесоха от гнездата на орехчетата, защото лястовиците от високо се стрелваха като изтребители, клъвваха крадливите свраки и отлитаха разтревожени в синьото небе.

Свраките бяха кацнали на по-долното гнездо на орехчетата. Събориха го с почти излюпените им пилета и лакомо закусваха до корена на лозницата. Тези малки създания тревожно пиукаха и молеха за помощ своите пернати събратя.

Но гнездото им беше опустошено. А в другото бяха останали две счупени яйца. Гнездата на минутата бяха изоставени от двете двойки орехчета, които отлетяха нанякъде, за да започнат наново своя живот.

Често в ранни зори двете двойки на орехчетата посещаваха старите си гнезда, с тях водеха и децата от късното си люпило. Нещо си говореха на техния птичи език, а току-що научилите се да летят техни деца се оглеждаха внимателно.

Чак когато се появяха грозните кресливи свраки на комина на отсрещната къща, ятото на орехчетата започваше да кръжи около тях и с пиукаща настървеност се мъчеха да ги прогонят.

Помислих си, че те са дошли да си отмъстят на свраките, но после разбрах, че малките птици с големина на орехче учеха децата си от кого да се пазят, за да могат да оцелеят заедно с поколението, което ще създадат.

А врабците вече бяха научили децата си да летят и заедно с други свои събратя, стотици на брой, вдигаха врява на отсрещните дървета до реката, но все нещо ги плашеше и те се юрваха вкупом като гъсто ято някъде към близката гора.

После на няколко рояка се връщаха към близките джанки и похапваха от техните плодове. И въпреки че се хранеха, вдигаха врява до възбога.

С лястовиците нещата бяха други, защото са не само изкусни строители, но са и универсални летци. Да знаете само как умело учат децата си да летят.

Първо им показват как да се задържат на стената до гнездото, и то с минути, после прелитат до жиците на електрическите стълбове и там ги учат на ред.

Казвам ред, защото няколко люпила на лястовиците кацат на електрическите жици и през две, през три сменят своята подреденост, докато стигнат на първото място, на което са ги поставили.

По време на вятър и дъждовно време всички лястовици летят високо в небето и правят пируети и каламбури срещу вятъра.

После се завръщат до гнездото под стрехата и разперват широко своите крилца като ветрило, за да се изсушат преди да заспят в топлото гнездо.

Надвечер се чува нежното им чирикане, което означава, че вече са заспали и сънуват онзи край на юг, който ще ги приюти през зимата.

Когато се разхождах към реката, по пътя си зърнах трънливото гнездо на свраките, построено нескопосано на средно високо изсъхнало дърво.

Двете гарагашки тракаха с клюновете си, все едно истерично се смееха, но си личеше, че бяха разтревожени за нещо.

Доближих дървото, а оттам се изнизваше дълъг смок, който рано сутринта беше закусил с техните деца.

Беше ми любопитно и надзърнах в гнездото им, а там лъскави стъкълца и парцалки, даже и един жълтеникъв светещ химикал се подаваше от неподреденото им гнездо.

Те бяха кацнали на отсрещната акация и тревожно грачеха за помощ, но колкото някой помогна на нещастните дребни орехчета, толкова помогнаха и на тях.

Само дето смокът се беше качил някъде над камък и заситен очакваше първите лъчи на слънцето, за да се стопли.

Рекох си - в природата силният изяжда слабия, но като се замислих повече, усетих, че при хората не е така, защото хитрият изяжда от алчност умния…

В летните непосилни жеги от глобалното затопляне късните вечери са прохладни. Тогава сядахме с приятели в беседката и засищахме горещите си тела с охладена бира.

Всяка вечер при нас пристигаше една едра таралежка и чакаше да получи парченце от мръвката, която бе надушила. Веднъж бе хванала отнякъде една змия и лакомо я измляска на тревата до беседката.

Тя идваше през две години и раждаше някъде из двора своите малки. Преди няколко години съпругата ми ги намери в гъстия здравец. Беше скрила таралежчетата си там и чак когато се появяваше лилавият здрач, ги извеждаше на водопой до чешмата, а после лакомо мляскаха от ситния райграс.

Към края на есента таралежката натоварваше боцкаливия си гръб с разни сухи плодове и повеждаше децата си по калдъръма към изхода, за да търсят място да презимуват.

Досещах се, че тя ги води към хралупата на една дива ябълка близо до дерето, и от време на време си похапваха от нападалите ароматни плодове, които те събираха на купчинки.

Една късна есен таралежката си бе забравила едно от децата. Макар и поотраснало, то нямаше да може да оцелее през зимата без наша помощ. Обикаляше около масата, после стъпваше на чехлата на единия ми крак, примляскваше с острата си муцунка и искаше да го качим на масата при нас.

Щом съпругата ми го вдигна и сложи на масата, Ежко обиколи подушвайки всички ръце и чинии, и въпреки че Росен му чукаше по една празна чаша, за да играе, таралежчето, голямо колкото патешко яйце, се спря на моята чиния.

После подуши ръката ми и като изкусен акробат се настани за нула време в моята чиния. След което започна лакомо да мляска остатъците от салатата и месото.

Мляскаше като невъзпитан малчуган, който сякаш нарочно издаваше тези звуци, за да ни развесели. Вече се чудех какво ще го правим през зимата.

Сетих се, че ще трябва да събирам сухо биле и подобен род диви плодове, за да му създадем условия за презимуване.

Но нашите гости от Софийско се примолиха да им го дадем, защото в тяхното село си направили зимна градина и там таралежчето щяло да се чувства добре.

Прибрахме малката бодлива топчица в кухнята, защото обичаше да се крие под дивана и дето се вика, го забравихме. Рано сутринта немската ни овчарка Берк със скимтене ни извести, че има някой в малката градинка, където имаше посадени няколко корена краставици и домати.

Когато приближихме, съзряхме другата ни постоянна гостенка - баба Костенурка, голяма колкото разполовена футболна топка.

Тя блъскаше твърдата си коруба в един от коловете с домати и паднеше ли презрял, бавно като престаряла аристократка го разполовяваше и закусваше, без да се страхува от нас.

Нашите гости веднага й хвърлиха око, но синът ми им каза, че тя почти всяка сутрин идва при нас от другаде и че винаги, когато похапне, в устата си носи храна на малките си, които са някъде наблизо…

Гостите вече си тръгваха и всички търсехме Йожик. Така малката дъщеря на гостите ни нарече таралежчето, но него го нямаше. Те си помислиха, че сме го скрили, защото сме се отказали да им го дадем.

Тогава синът ми се сети и включи електрическата скара, за да замирише на печено, защото таралежчето винаги се появяваше, когато скарата замирише на вкусно печено месо.

Така и стана. Откъм външния отворен шкаф, от торбата с липов чай Йожик подаде острата си влажна муцунка и се запъти бързо-бързо към скарата, поставена на циментения широк парапет.

Малкото момиченце го грабна и постави в специално пригодения кашон с малки отворени дупчици и постлан с треви и биле…

След около две години бяхме на гости при същите тези приятели в с. Червена могила, Софийско. В зимната им градина се подвизаваше нашият таралеж.

Когато Ники запали скарата и замириса на печено, таралежът се измъкна от гъстите цветя на лятната градина, беше пораснал няколко пъти и вече не приличаше на тумбесто патешко яйце.

Масата беше подредена за вечеря, мръвката от скарата ухаеше на вкусно. След като похапнахме, стопанинът повдигна Йожик и го сложи на масата.

Той бавно обходи и подуши всички, после се спря при мен и без усилия влезе в чинията ми, похапна от останалата салата и мръвка и зачака. Помислих си, че иска още, но стопанката ми каза, че иска някой да го свали на земята.

Взех го и го оставих на тревата в зимната градина и докато не излязохме от там и се настанихме отвън на пейките, Йожик не се отдели от мен. Пъхаше острата си муцунка в джапанките ми, пухтеше и искаше да го взема в скута, за да се свие на кълбо и да заспи.

Взехме да коментираме защо той избра мен и моята чиния след като вече беше пораснал и имаше други стопани.

Едни казваха, че таралежът може да е покойният ми син Емо, чиято добра душа ме търси чрез Йожик, други пък стигнаха до извода, че таралежчето е подушило първо мен като малко и затова винаги избира мен…

И още какви ли не истории за костенурки, таралежи и птици си разказвахме цяла нощ ние, лошите хора, дето принудихме животни и птици да избягат от гората и да търсят нас, за да им помогнем.

Когато се прибрахме вкъщи от Софийско, беше краят на пролетта. Няколко дребни орехчета бяха свили гнезда на лозницата, а един от мъжкарите се спусна към мен на терасата някак си заплашително.

После заприклепва с малките си оченца, за да ме хване страх. Тогава тихо му казах да се пази от свраките, а не от мен. Орехчето заподскача към края на парапета на терасата и ми напомни, че от пет-шест дена съм забравил да им сложа трошици.

После той се втурна летейки към една синкава пеперуда и в летежа си я улови. След като похапна, се нагнезди в гнездото и задряма, като от време на време издаваше ту весели, ту други звуци на тревога.

Таралежката през година се завираше из гъстите кичури на здравеца и след около две седмици започнаха да се подават няколко влажни муцунки, но бързо-бързо се скриваха в гъстия здравец до храсталака.

После тя поемаше по калдъръмената пътечка и излизаше на някъде, вероятно търсеше удобно място за през зимата, за да скрие там малките си дечица, за да оцелеят.

Някаква кола заби спирачки и метнаха старо одеяло върху свитата на кълбо таралежка и я прибраха. Синът ми ги познаваше, намери телефона и веднага им звънна.

Обясни им, че този женски таралеж от години идва в нашата градина да ражда и отглежда малките си. Хората бяха разумни и върнаха обратно таралежката, като я пуснаха на външната входна врата.

Тогава тя с бърза походка, все едно, че гонеше змия, отиде при децата си, изфуча заплашително няколко пъти и повече от седмица не се показаха никакви.

Успокоих се чак когато видях заедно на тревата до беседката таралежката с четири малки бодливи топчици, големи колкото патешко яйце, които доближаваха малките си влажни муцунки до тази на майка им.

След като се убедяха, че и тя хрупка от същата трева, се скупчваха и нещо си заговорничеха по таралежки. Някъде към края на ноември таралежката натоварваше на боцкливия си гръб сухи плодове и тръгваше на някъде по калдъръма на изхода на нашата къща, зад нея я следваха четирите й дечица.

Мислех си, че ако и сред тях има женска, и тя ще идва тук в нашата китна градина да ражда своите малки.

Сега бързаха към близката гора, близо до поточето, да се настанят в хралупата на корените на старата дива ябълка, за да презимуват.

Костенурката, потайна и саможива, криеше децата си така умело, носеше в устата си плодове и зеленчуци и бързаше към декоративния шипков храст, за да ги храни.

Както се появяваше, така и изчезваше, но разбрахме, че не се страхува от нас. Търсеше и си просеше парченца хляб или харесваните от нея бисквити с масло.

Столетната й коруба с извънземната изострена глава се надигаха точно към външния шкаф, където се съхраняваха лакомствата.

И тя като таралежката излизаше късно вечер, когато всички спяха. Тогава се чувстваха истински господари и обхождаха цялата градина, дори излизаха навън от двора, но винаги се завръщаха тук, при децата си.

През зимата се скриваха из своите леговища, но пукнеше ли пролет, костенурката, таралежката и птиците се завръщаха, за да ни навестят и да отгледат тук своите деца.

Зимните утрини огласяха само врабчетата и когато паднеше дебел сняг, не се притесняваха с човчици да почукат на прозореца на кухнята, за да си измолят шепа трошици и да ми напомнят, че от нашия дом започва небето.