КОСИТБА
КОСИТБА
Прежуря слънцето в трева зелена
и пак повежда ваклите стада
към сенките на селото, стаено
във шепата на четири бърда.
Жени пресичат бялата пътека,
събудена от ситния им смях.
С криле, като походката им лека,
прелитат водни кончета над тях.
Стоя в ливадата и ги изпращам…
Жужат пчели, събират бистър мед.
И дълго кука кукувица в бряста -
брои годините ми занапред…
Дъхти на спомени и на отава…
В тревата съска острата коса.
В откосите след себе си оставям
и детелина с четири листа.
БЕЗСЪНИЕ
Усмихнат, до прозореца закнижен
с разперени ръце синът ми спи.
Далече е от днешните ми грижи,
в които пак сънят ми се стопи.
От дългото безсъние възбуден,
излизам вън, преглътнал своя глас…
И мисля си: Когато се събуди,
какъв живот ще му предложа аз?!
Но той не знае за това. Щастлив е…
Децата ни живеят в своя свят.
И в къща, нарисувана с моливи,
те могат несмущавани да спят.
ДИЛЕМА
Откъсвам плод
от крушата на двора -
тежи в ръката ми
и има сладък дъх…
А спомням си,
че дивия й корен
изрових под един оголен връх.
Оглеждам се -
на двора съм самичък.
кому да кажа,
че дочаках плод?!
Като дете през портата надничам…
Минава само мъж на колело…
А в мене с мигове расте въпросът:
Дали това,
което утре ще родя,
зависи от кръвта,
която нося,
или от туй,
което ще ми присадят?!
НАПЪТСТВИЕ
На сина ми Герман
Опарван
неведнъж в живота,
отхвърлил всякакви съвети,
ти пак посягаш към дървото,
където истината свети…
Не си забравил,
че отново
ще те ударят през устата
и ти,
видял света отдолу,
ще плюеш кръв върху тревата.
Край тебе
ще минават хора,
потънали във свойте мисли,
за болките си ще говорят
и няма да помогнат с нищо…
Но ти,
поклонник на доброто,
приел до края свойта участ,
брули дървото на живота!…
Пък всичко може да се случи.
БЕЗРАЗЛИЧИЕ
Изтича времето със пулса и с дъха ни,
и нощем помислите ни към него бързат…
Но сутрин ние пак плетем венец от тръни
за чувствата, които трябва да ни свързват.
Задъхани от бързане, живеем с дните,
полепнали като нагар по съвестта ни.
Към въздуха на другите сме безразлични,
като измокрено от дъждовете знаме.
Изгубили в света последната пътека,
замерваме е, сякаш краят наближава…
След удара не дирим в себе си човека.
А стиснал болката в душата си корава,
кръжи по орбитата си замислен всеки
и търси столица за своята държава.
НАКРАЯ
Въртене в кръг, досада, скука…
А не в една глава
пространството е пълно с пукот
от гръмките слова.
Керванът спрял, едва преживя…
Оазисът е слух.
Мираж е пак водата жива
и изворът е сух.
Но знам, един човек накрая
към нас ще изкрещи:
„Ако водачите не знаят
къде живот цъфти -
и кучетата да го лаят,
керванът не върви!”
ОПИТ ЗА ПРИКАЗКА
На Емил Мълчев
Вчера се опитах - с думи -
царя гол да облека.
Казаха: „За много умен
ли се имаш? Как така?”
Търсех някаква пролука,
през която да провра
тънка мисъл за поука,
ала чух: „И таз добра!”
Виждах как при мен се връщат
думите ми без лица.
Както и да го обръщах -
гол остана моят цар.
Не успях! Защото всъщност
лъжех своите деца.
ЗИМНА РЕКА
Под дебелия лед, от очите ни скрита,
притеснена и слаба живее реката.
Студ сковава дълбокото старо корито
и притиска живота надолу с главата…
Всичко слиза на дъното, търси опора
и последн надежда в студената тиня,
губи сили, превръща се в лед от умора,
и оставя край него светът да премине…
Свети слънцето някъде, скрито зад облак,
но реката усеща, че слиза надолу
и повдига леда, посиняващ от злоба…
Тя ще тръгне към изгрева - дълго очакван -
силна, друга вода, забучала на воля,
всеки студ победила, загърбила мрака…
