ЛЪКАТУШИ РЕКАТА
ЛЪКАТУШИ РЕКАТА
“Любовта
не се побира
в стихотворение…”
Боян Ангелов
Ти искаш в стих да те извая.
Не мога, макар че
с твоя образ живея.
Денят и нощта се менят,
но ти си неизменна
в душата ми.
Как в стих да те рисувам,
като безбрежна е любовта.
Няма бряг, няма талвег.
Тя се блъска отляво-надясно.
Лъкатуши реката
и нейният пристан -
делта или начало,
все остава неясен…
ТАЛВЕГ
На сал, по средата си - в талвега дунавски.
Усещаш, което тече и се движи със теб…
В косата ти вятър, в очите ти: рибни муцунки,
и конче с крилца, и комар или клон непотребен.
Човек на брега сред камъшите вика отсреща -
съседът вековен ти маха за поздрав.
Изпращаш му кончето - жив хеликоптер във отговор.
И този жест, всичко това те подсеща,
как тази река неведнъж си минавал:
със поглед, с русалки във мислите. И истински
в Голямото републиканско плуване…
Когато реката и ние оставахме чисти…
Замръкваш и виждаш отгоре един похлупак -
звездите с реката искряща на Млечния път.
В нощта ще сънуваш незнайно как, че
Той - салът на времето, в твоята плът е…
Наяве - в средата си, в талвега, мили човече.
Животът е рибката златна - поема те…
С юздите си нежни те води към нещо обемно -
към талвега тих на Вселената Вечна…
РИСК
Беше зима, еуфория беше…
И се хвърлих
в недрата на болката,
като в любов с непозната жена,
забравил за риска,
поледиците, кръвта…
Валяха снегове и болка валеше,
град и осколки…
И върху ми усетих как
се срутва планина.
Планината едрее - страх за живота…
Прескача сърцето -
тази картечница стара.
И две зелени очи
срещу мен се отварят,
и плаче нейде фадо
в съпровод на китара.
КЪРЛЕЖ
Препуска бивол из Балкана.
И виж - едно момче - сираче
на черния му гръб се мята.
Изтръпва то.
И плаче.
А биволът лети разсърден,
от едрите мухи ядосан.
Див, презглава напред се носи.
И то на него лепнато -
също кърлeж.
Той иска да го хвърли в храсти,
да го събори от гърба си бързо,
да го премачка, вместо папрат,
от кожата си
да го остърже…
Сънувам детството юнашко
и младостта, в галоп преминала…
Животът - бивол със навирена опашка.
И кърлеж аз -
на черната гърбина.
ПОД ЦАРЕВЕЦ
На Здравко Пеев
Ей там близо, досами шосето -
старец със кръстосани крака.
На тревата е приседнал,
като на шега.
И във този летен обяд -
със пуловер вълнен и кожух
той не сеща топлото
и за тътена остава глух.
Някъде залутан броди
погледът му, с нещо засиял.
И дими угарката в окото,
там където споменът е спрял…
Своя древен корен вижда:
как препуска с рижа грива
там по Царевец на алест кон
дядо му - воин на Симеон…
Златна - вечерта над него
и звезди по бронята искрят.
Вековете той прескача леко
към потомъка си непознат…
ДУШАТА
Дали кръгът на тялото
затваря със душата кръг?
Животът ни отрича
с раждането.
А тя витае,
гнездото си пренася
в друга плът,
или сама остава векове,
додето дружка си намери тук,
или отвъд -
в ония макро светове…
ЗИМА
Към хълма се изкачвам бавно.
Усещам как тревата зъзне.
По облаци стаени сякаш плувам
и толкова е тихо,
че катеричка в хралупа
да се храни чух.
Зелените тревички
болезнено хрущят
под тежките ми стъпки…
Но кръвната им плазма,
опазва ги за пролетта…
Вървя, дали невинен съм, не зная аз?
НОЕМВРИ
Големият студ приближава.
Тук - в селската стая прихлупена,
със дюли населена - мъхави криви слънца,
ще видиш мухите.
Едно черно кълбо,
потърсили топло в тавана.
Застинали плътно, подобно
в пита слънчогледова забитите семки.
ОБЩИНСКА БОЛНИЦА
Тук цигани, турци и българи,
подритнати и социално небрежни,
без доход, работа, но с дългове -
за болницата сякаш са женени…
Хронични болки с бедността хронична
на всяка крачка срещаш в час незван.
Виси въпроса: болни ли са всички,
защо са паднали по гръб? В нокдаун.
В безхлебие и студ, и нищета
върви животът им, тътрузи тялото.
И тази болница е края на света им.
Чуй, плаче януарски вятър.
На умряло.
***
Хлябът е още жив, топъл…
Защо го колиш с ножа?
Ухажвай го,
отчупи си малко,
прекръсти се
и поискай прошка.
***
Една вселена си отива със звезди,
земя, небе, любов, омраза, страст…
Ако смъртта е черна дупка,
премазани ще бъдем,
изстискани до капка и усукани.
Превърнати на точка.
Оттатък ще преминем
във другата вселена паралелна
като листо измачкано,
което вените си
бавно ще разтваря,
додето придобие образа си изначален.
ДАЛИ
На Митко Полихронов
Аз - по-стар от теб със четвърт век,
дали съм мислил,
че ще износвам ризите ти, якето;
със маратонките ти да вървя
по твойте пътища -
в подгизналата зима с овехтели колена…
Аз по-стар от теб със четвърт век
дали съм мислил
при всяко излизане-влизане в дома
да срещам лицето ти ведро,
сарказът мил от некролога цветен.
Макар в обувките ти
не мога знанията ти да имам,
и чувството за праведност.
Аз, по-стара от теб със четвърт век,
но ти живя екстремно,
в различни времена живя умът ти.
И как стотиците ти книги да чета,
като не ми остава време за една…
Аз, по-стар от теб със четвърт век,
приятелю.
ФЕНИКС
На траколога проф. Георги Михайлов
Боруй, Верея… императорът Траян…
История: камък бял върху черен камък.
Изгарян си, от векове си назован
със древни имена до днес останали.
В града известен Августа Траяна
Никий - поет един, на арфа свирил.
Той гражданите с думи е омайвал,
когато стихове за тях скандирал.
Издигнал му бюст от мрамор
и плоча с надпис - за прослава.
Ограбен, бюстът му сега го няма,
но думите, разчетени от теб остават.
Традицията оттогава следва, казваш,
поети да се раждат в този южен град.
И славата му да не залязва,
додето има слънце, додето има свят.
Младее той - хилядолетен патриарх.
Аз кой съм, но за него стих написах,
подобно Никий, който тук е дишал
във този град изгарян и не изгорял.
