ГЪЛЪБИТЕ
Заесеня.
Пак листопад… И пак позната гара.
Отнася паметта и този ден.
В нозете ми два гълъба се карат -
делят студената закуска с мен.
И мисля си:
какво ли безнадеждно ме сближава
с наивните бездомни същества?
Трохите ли, които им раздавам
или човешките измислени слова?
Словата ли?
Те могат да постелят топло ложе
и да погалят нечие лице…
Но кой със слово простичко ще може
на бедността да подаде ръце?
А времето -
и то само по релсите се втурва.
Понякога обръща се за миг.
Но сигурно си казва, че не струва
да спре задъхано след моя вик.
Заесеня.
Пак листопад. И грижите, поели
от тази гара някъде на път…
„Къде са гълъбите отлетели?” -
шепти край мен безпаметен светът.