Людмил Симеонов

75 години от рождението на Петър Парижков

С Петър Парижков се запознах през далечната 1978 година в родното му село Алеково, Свищовско (по това време бях учител в това село), където той гостуваше заедно със своя литературен кръстник и близък приятел Матей Шопкин, известен поет и също от Търновския край.

Двамата дойдоха в училището, където навремето е учил Петър, и имаха среща с местните учители.

По-късно разбрах, че тези гостувания са чести и че за разлика от мнозина негови пишещи събратя, с години не стъпвали по родните си места, той е запазил своята дълбока духовна връзка със съселяните си, с които общуваше непринудено като истински творец. Всъщност какво по-естествено за един поет да се завръща постоянно при люлката на своето вдъхновение?

От онази далечна среща пазя като скъп спомен първата му стихосбирка „Откриване на радия”, издадена през 1975 г. с предговор от Матей Шопкин, която Парижков тогава ми подари с автограф.

В тази тъничка книжка от поредицата „Смяна” има дълбоко изстрадани, искрени поетични послания като „Мама”, „Търновград”, „Ритуално”, „Сказание” и още няколко, които въздействат и днес със своята свежа, романтична образност.

Какво бе характерно за дебюта на този поет, което и в следващите му стихове си остана негова същностна черта?

Преди всичко изявената категорична позиция, мъжествената откровеност, гражданското чувство, които звучат съкровено и изповедно, а не предпоставено и декларативно (за последното той несправедливо бе упрекван от някои критици).

Доколкото съм следил през годините по-нататъшните поетически изяви на Парижков, той, мисля, си остана верен на своя романтичен порив, на своята юношеска чистота и възторженост и предизвикателност към хората с „неутрална позиция и сърце неутрално” и все така „неразумен” във всекидневната битка за доброто и красотата в живота, в защита на социалната справедливост и хуманността.

В най-добрите си стихотворения той успяваше да изрази дълбоките и интимни измерения на подвига като например в „Белоруската гара” и в цикъла „Епопея”, да насити с топлота и лиризъм своите граждански откровения, да заговори естествено и земно, запазвайки извисеността на своите идеи, общочовешкия смисъл на своите тревоги и вълнения.

След десетина години, когато бях вече назначен за главен редактор на общинския вестник „Дунавско дело” в Свищов, се срещахме често с Петър Парижков.

Това ставаше при всяко негово идване в Алеково, когато той намираше време да „прескочи” и до близкия град и неизменно се отбиваше в редакцията на вестника, а понякога му гостувах и аз на село. Беше винаги сърдечен, щедро усмихнат, с открит и добронамерен характер.

Неусетно се сближихме и когато трябваше да правя новата, модерна концепция за „Дунавско дело”, той, като „стар” вестникар, ми оказа неоценима помощ, написа и първата, уводна статия за новата специализирана страница на вестника за литература и култура, като измисли и заглавието й - „Дунавски ЛИК”, във вестника са публикувани и редица негови статии за духовния живот на Свищов в миналото, към този град той имаше обяснима слабост.

Дълги часове с него сме прекарали в разговори за съвременната българска поезия, обсъждали сме отделни автори и книги, както и исторически теми, по които той говореше компетентно, разпалено и увлекателно.

Дълги години Петър Парижков бе отговорен секретар на младежкия вестник за литература и изкуство „Пулс”, беше един от създателите и ревностните апостоли на движението за политически песни „Ален мак”, самият той бе автор на много текстове за политически песни, които навремето добиха широка популярност.

Една от най-значителните заслуги на Петър Парижков безспорно е съставеният и редактиран от него сборник с документално-белетристични очерци „Възрожденски книжари”, той е автор на предговора към сборника и на голяма част от очерците, включени в него.

Този сборник бе пръв опит да се изгради една цялостна картина за развитието на българското книжарство през епохата на Възраждането и Парижков се е справил успешно с тази нелека и родолюбива задача.

С изследователска ревност, усърдие и добросъвестност той извади от праха на забравата личността и делото на мнозина всеотдайни издатели и разпространители на книгата от онова време.

Ярките им фигури са очертани релефно върху фона на културно-просветните процеси в Българско и в този смисъл книгата има твърде важно познавателно и възпитателно значение.

Като неуморим изследовател на българското книжарство и книгоразпространителство се проявява Петър Парижков и в двете си книги „Апостоли на книгата”, издадени съответно през 1984 и 1986 г.

В тях той пресъздава образите на такива големи българи като Христо Г.Данов, Отец Матей Преображенски - Миткалото, Драган Манчов, Тодор Икономов и плеяда още имена (някои от които почти неизвестни дотогава) с огромни заслуги за нашата духовна пробуда и развитие. Съвсем естествено е Свищов - един от най-будните ни градове през Възраждането, да има своите видни представители в тези културни процеси.

С името на Свищов са свързани имената на крупния издател и книжар Драган Манчов, на бележития възрожденски художник Николай Павлович, на Хаджи Димитър Паничков, известен издател и печатар, на Теодор Хрулев, занимавал се с просветна, издателска и книжарска дейност, на Христаки Павлович Дупничанина - автор, преводач и съставител на много учебници.

На тези и други именити свищовци е посветена книгата на Парижков “Свищов - културен център на Възраждането”.

Трудовете на Петър Парижков, посветени на книжарството у нас, запълват несъмнена празнота в представите ни за културно-просветния живот през възрожденската и следвъзрожденската епоха.

Облъхнати от родолюбието на автора си, те са доказателство за чистата и непоклатима любов на българина към книгата, за неговия непресъхващ стремеж към знание и себепознание.

Незаличима следа остави Петър Парижков и като доцент и преподавател в УниБИТ, като ръководител на катедра „Книга и общество” и на издателство „За Буквите - О писменехь”, в създаването на „Енциклопедия Българска книга”…

Уви, той си отиде от този свят след инфаркт през 2007 г. на 63 години. Изгубих един добър и верен приятел, а българската книжовност - един свой предан и всеотдаен труженик.

Едва след смъртта му неговите стихове, които той писа през целия си живот, бяха издадени под заглавие „Родословен знак”. Защото той всъщност никога не е преставал да бъде поет.