Владислав Артьомов

превод: Надя Попова

Няма с мен да стане злополука,
нито някой нощем ще почука,
няма да ме призоват на бой.
Но не знам какво сега да сторя,
даже на умрял да се престоря -
пеят, пеят, пеят - Боже мой!…

Не, под мен земята не трепери,
но часовникът ми щом отмери
с удари тринайсетия час,
и отново ужасът се връща -
те отново - за едно и също! -
пеят, пеят, пеят с ясен глас…

Пощади ме, друг вземи на прицел;
само мен ли, Боже, си орисал?
Пак е полунощ - и те са тук.
И треперя като лист наесен,
скрил с ръце главата си, несвестен -
да не чувам тягостния звук.

Нищо няма да се случи с мене.
Слънцето в зори ще се възземе,
тихо ще е вътре и отвън.
И жена ми плахо ще пристъпи,
ще въздъхне: „Зле ли ти е, скъпи?
Плачеш, плачеш, плачеш ти насън.”