Васил Каратеодоров

I.
Иван Кирилов има свой значителен дял в родната ни литература. Мълчалив, скромен, странящ от литературните ни котерийни борби, той самоуверено и със завидно постоянство върви по своя път на творческо самоуглъбение, като постепенно оформява писателската си личност и усъвършенствува художествените си изразни и композитивни средства.

Мнозина го отминават с мълчание. Но той остава верен на себе си. Знае: времето, в което живеем, е такова - неопределено, колебливо, често неискрено и пристрастно.

А истина е: - творческият замах на Иван Кирилов е мощен, словесните образи, с които си служи - оригинални и поетични, психологическата мотивировка на романите му - вярна и сполучлива.

Иван Кирилов заслужава шума, който някои вдигат около известни имена, които времето несъмнено ще заличи от книгата на родното ни творчество. Иска ми се да вярвам, че той не желае този шум, защото шумът не създава и издига имена, а скрива бездарности.

II.
През последните няколко години Добруджа постепенно заема в творчеството на писателите ни местото, което, несъмнено, заслужава.

Добруджа - страната на романтичната красота, над която бездънният купол на синьото небе отражава безкрайното страдание от немилостната робия, може да даде прекрасен материал за художествени построения.

Има много да се желае. Обаче и това, което е постигнато, не е без значение. Иван Кирилов също е спрял поглед над добруджанската безкрайна равнина.

Романът му „Габарите” е една хубава романтична песен за добруджанския живот, съдба и неволя. Романистът е проникнал добре в особеността на природата. Отношенията му към нея граничат с едно възвишено обожествяване.

„Полъхне ли утринник лек и разлюлее натежалите класове - запява се сватбена песен. Подема тъдява, отпява се оттатък, запява се вкупом от класове и билки - струва ти се, че утрото по жътва е песен, която обайва, пленява и окриля духа”.

Простота. Сърдечна топлота. Напевност на фразата. Оригинални образи. Иван Кирилов е вплетен в магията на плодния чернозем. Той познава „оная стихийна радост, която изпитва стопанинът, кога щастливо дочака деня на благодатна жътва”.

Неговите герои - Габарите - тръпнат пред неведомите тайни на земята. Земята и трудът се обверижили земното им съществуване. И над тях - като бездънно светло око - мълчи родното небе, от което нощем бдят големите звездни кервани. Селото, нивите, домът, всекидневната делничност - ето щастието им. Те са доволни от живота.

Иван Кирилов е съумял да даде отличителното в психиката на полянеца, който постоянно „бленува за там, гдето душата му е закърмена със стихийното на степта, с шеметното на бездънни небеса; със силата на майката земя”.

В романа е описана и добруджанската народна трагедия: робството. Трогателна е раздялата със земята и дома. Една черна вълна на негодувание задавя гърдите на напускащите по повелята на съдбата своята родина.

Погледите са обърнати винаги назад. Очите търсят да видят за последен път скъпото, което се оставя, а ръцете са разтворени, за да прегърнат всичко: нашумелите дървеса, тежкокласите ниви, слънцето, което багри печалните домове.

Пътят е дълъг. Градът - непознат. Хората - чужди. Само носталгията и страданието са близки на прокудените. И те чакат: деня на завръщането в родината. Но затова трябва подвиг, трябва и жертва. „О, роден край, ако те забравя - езикът ми да онемее!”

III.
Романът на Иван Кирилов говори направо на сърцето. В него има много светли чувства, силна любов към земята и хората. Ив. Кирилов добре познава нашето село и майсторски описва трепетите, които изживява полянската душа.

——————————

в. „Добруджа”, г. 5, бр. 96, 27 септември 1929 г.