Лалка Павлова

(откъс от монография)

От всички представители на фамилията Асеновци, възкачили се на българския престол и интерпретирани в тетралогията на Фани Мутафова, най-сложен е образът на Йоан Асен II. Той носи в себе си дързостта, военния талант (и като стратег и воин, и като дипломат) наследени от баща му Асен стария, и от чичо му Калоян, но и твърде много от чистотата на вярата и любовта към книгата, характерни за чичо му Петър. Може би тъкмо това неочаквано съчетание на воина и вярващия християнин е причината за реализираната от него Велика идея за възстановяването на Симеонова България и утвърждаването й като най-могъща сила на Балканския полуостров, с волята на която се съобразяват и европейските държави. Той е и най-дълго царувалият владетел по време на Второто българско царство - 23 години, за разлика от своите предшественици: Петър и Асен заедно царуват 12 години, Калоян - 10, а Борил - 11 години. Образът му е разгърнат нашироко върху първите три романа от тетралогията. Качествата, които притежава зрелият държавник Йоан Асен са представени в процес на натрупване и развитие. За първи път името му се споменава в четвърта глава на първия роман от поредицата - „Солунският чудотворец”, когато заради неговото освобождаване от плен младият Иваница (Калоян) става доброволен изгнаник в Константинопол. Още тогава, притискайки го здраво до сърцето си, баща му вижда в него „моста” към бъдещата могъща България. След убийството на баща му Асен и на чичо му Петър, младият княз Йоан Асен винаги е в обкръжението на другия си чичо, възкачил се на престола - великият Калоян. И новият цар вижда в Йоан Асен свой приемник като бъдещ владетел и издава заповед: „Той не е вече толкова малък и трябва да присъства на всички синклити!” Треперещ от възторг, юношата приема решението на чичо си като послание, изпратено от мъртвия му баща, и затова „попива” всички уроци по държавност, получени от могъщия си чичо. Дори при най-суровите условия на война и по време на най-жестоките битки Йоан Асен неизменно стои от дясната страна на Калоян. Дръзката му натура се изявява в смелостта да прави забележки и дори да дава съвети на чичо си, пред името на когото треперят всички балкански народи. Убеден и дълбоко вярващ християнин, той си позволява преди решителното сражение за превземането на Варна да настоява: „Великден е, чичо. Нека не сърдим Бога. Грях е в тоя ден да се пролива кръв. Днес е ден за покаяние и молитва.” В този момент обаче той получава такъв урок по родолюбие, който след това ще си спомня, когато сам стане цар - в никоя битка няма милост и състрадание, нима Василий Българоубиец е проявил милост към Самуиловите войни, когато ги е ослепявал? Сега Калоян всъщност отмъщава за тази жестокост, а щом е Велики четвъртък, значи Съдбата е отредила да се случи точно в този ден. Така, още в първия роман от тетралогията, Фани Мутафова залага една от водещите страни в характера на бъдещия цар Йоан Асен II - сблъсъкът между християнското милосърдие и дълга на държавника, който ще предизвиква многократно ожесточени вътрешни борби в душата на самодържеца през 23-годишното му управление. И пак тук, в „Солунският чудотворец”, Мутафова акцентува романтичната извисеност на неговия емоционален интимен свят - светлата и чиста любов към Ана, дъщеря на бургундката Агнеса, вдовицата на севаст Михаил, въпреки социалното неравенство между тях. Още в този роман Мутафова подчертава и очарованието на неговата физика: „Нямаше по-хубав момък в Търново от младия княз Йоан Асен. Строен и висок, с искрящи черни очи, на челото му - светло и гладко - падаха меки тъмни къдри, извивката на устните и на широките му треперещи ноздри бе страстна и буйна. В гласа му се отключваше порой от пламенна възмъжалост. Но често горещият му взор се прибулваше от странна, кротка замечтаност и буйната му младост се смиряваше под бремето на едно необикновено смирено благочестие”. Всеки художествен детайл от портретното му описание е заявка за идеализиране на образа му, което продължава и в следващите два романа от поредицата.

Почти в целия текст на втория роман - „Дъщерята на Калояна”, образът му присъства косвено, поради наложената необходимост, заедно с брат си Александър, да емигрира след насилственото завземане на престола от Борил. В неговия образ обаче Мутафова вгражда надеждата на цял един народ за спасение от грабителската вътрешна политика на новия владетел. Макар и далече от отечеството си, Йоан Асен поддържа връзка с останалите верни на каузата на Калоян боляри и войводи и подготвя заговор срещу Борил, очаква помощ дори от Мария, Константинополската императрица, дъщеря на Калоян и негова първа братовчедка. След дългото изгнаничество и упоритата война срещу узурпатора, финалната глава на романа го представя като вече улегнал мъж, спокоен и благ, по-мъдър, отколкото изисква възрастта му. Затова още в началото на държавническата си дейност проявява неочаквано милосърдие: „И той пожела да бъде съвършен християнин: като цар и като човек. Не отмъсти никому. Ослепения узурпатор изпрати в един манастир край Понта. На враговете си прости. Разкаяните Борилови люде привърза към себе си. Даде свобода на всичките си поданици: богомили, православни, католици, всички имаха правото да изповядват свободно това, в което вярват. Събра около себе си всичко честно, годно, одарено. Даде широка власт на най-способните. Защото го чакаше упорит и тежък труд.”

Истинският държавник обаче е представен в третия роман от тетралогията, който налага това очакване още с паратекста си - „ЙОАН АСЕН II”. Факт е, че от четирите романа в поредицата само този носи като заглавие персоналното име на владетеля, положен в наратива на творбата, което имплицитно вписва значимостта на този български цар, акцентувана както в най-старите чужди и наши Хроники, така и в новата българска историография. В Хрониката на Георги Акрополит Йоан Асен е определен като изключение, несъизмеримо с другите владетели от неговата епоха: „Той се прояви като най-добър човек между варварите - не само за своите, но и за чужденците. Той се държа по-човешки към идващите при него чужденци - и най-вече към ромеите - и щедро им предоставяше храна.” В Бориловия синодик, в началото на четвъртата му част, съдържаща разказ за възстановяването на българската патриаршия (изданието на М. Г. Попруженко, София, 1928 г.), четем: „Великият и благочестивият цар Иван Асен, син на стария цар Асен, който, като имаше голяма любов към бога, прослави и просвети българското царство повече от всички български царе, които бяха преди него, който създаде манастири и ги украси богато със злато, бисери и много ценни камъни, и всички свети и божествени църкви надари с много дарове и обяви пълна свобода за тях, а всички свещенически чинове: архиереи, свещеници и дякони, почете с голяма чест. Още повече той потърси с голямо желание да възобнови патриаршията на българското царство.” А Георги Пахимер в том I на стр. 349 от своята „История” категорично заявява: „Иван Асен беше образец за всяко благородство.” В българската историография той е посочен като най-значимия владетел от Второто българско царство. Във „Фамилията на Асеневци”, на стр. 77, акад. д-р Иван Божилов пише: „Иван II Асен без съмнение е този член на фамилията Асеневци, който най-често е привличал вниманието на българската и чуждестранната историопис. Този добре забележим интерес не е случаен. Повечето изследователи (и в миналото, и днес) са склонни да приемат, че Иван II Асен е най-бележитата личност сред немалобройните Асеневци, а неговото царуване - най-блестящата епоха от Второто българско царство.” Проф. д-р Васил Златарски, в „История на българската държава през Средните векове”, т. III, стр. 415, обобщава: „И наистина, Иван Асен II представлява изключително явление не само между българите, но и между другите съвременни нему чужди господари. Неговият широк и предвидлив ум му помогна да разбере още от самото начало положението на България между другите балкански държави и да схване истинската задача на българския цар; със своя изкусен политически похват и военния си талант той смогна да обедини българските земи на Балканския полуостров, като образува едно силно и обширно българско царство, и заякчи националните връзки между тях, като възсъздаде автокефална народна църква и обнови българската патриаршия; най-сетне със своя дипломатически такт и умение бил в състояние да запази и укрепи силата и мощта на това царство в политическо и стопанско отношение, като издигна България до първенствуващо място между другите държави на европейския югоизток. (…) Не по- малко се грижел Иван Асен II за издигане на своя народ в стопанско-икономическо отношение. Недавна откритата златна монета - златица, сечена от тоя цар, най-красноречиво доказва тогавашното благосъстояние на българската държава.” В „България и Латинската империя”, на стр. 150, проф. Ани Данчева-Василева отбелязва: „През 23-годишното управление на българския владетел Иван Асен II Средновековна България достига най-голямото си териториално разширение и най-голямото си международно признание.”

Цитирах тези оценки за държавника Йоан Асен II, за да подчертая, че който и да е белетрист, заел се с отговорната задача да изгради художествена представа за неговата личност, не би могъл да постигне обективност на изображението, без да използва и средства за идеализация. А когато става дума за държавник, неминуемо тя върви и по линията на отношенията цар - народ. Именно поради това е шокираща позицията на рецензентката Наташа Манолова, натоварена да даде становище за отпечатването на романа на Фани Мутафова в издателство „Хр. Г. Данов” като част от трилогия, където вече са излезли „Солунският чудотворец” и „Дъщерята на Калояна” през 1968 - 1969 г.: „Образът на Иван Асен II е дотолкова идеализиран, че просто е загубил човешката си и историческа убедителност.”

Представата за държавника Йоан Асен в третия роман Фани Мутафова полага върху една водеща страна от неговите схващания за света и човешките взаимоотношения - християнския му мироглед. Още в първите глави от наратива (чрез детайли от облеклото, от портрета и поведението му), тя акцентува принципа, на който той ще подчинява и държавната си политика - Бог е един и всички са равни пред него. Застанал сред другите мъже в манастира, Йоан Асен се отличава от тях не по облеклото, а единствено по „тихото достойнство на осанката си” и по „лъчистия и кротък взор на хубавите си тъмни очи”. И ако голяма част от успехите по време на царуването му се свързват с дипломатическите му способности, то несъмнено е, че до голяма степен той предварително спечелва своите събеседници и опоненти  тъкмо с това свое излъчване. Красноречив е примерът с унгарския крал Андрея II, предвождащ войските на кръстоносците, които на връщане от Божи Гроб минават през българските земи. Създалото се доверие между двамата владетели веднага е скрепено и с предложение за брак между дъщерята на унгарския крал - Ана, и младия български владетел. И още нещо - дори в сферата на интима, религиозната му нагласа  спечелва любовта на непознатата девойка - първият подарък, който тя получава от бъдещия си съпруг, е едно „четвероевангелие, украсено с пъстри и красиви заглавни букви, с цветни винетки и миниатюри, които изобразяваха четиримата евангелисти: Марко, Лука, Йоан и Матея”. И за двамата християнската скромност и духовната извисеност имат по-голяма стойност от материалните блага, скъпоценностите и бижутата.

Изграждайки образа на новия български владетел, Мутафова подчертава удивителното му умение да съчетава своите религиозни възгледи със задълженията на държавника - още при тази първа среща с унгарския крал, когото подслонява и нахранва с цялата му войска, по време на вечерята предупреждава: „Колкото до пропуска (за преминаване през българските земи, б.а.), ще свикам довечера съвета на високите люде, които ме придружават, ще вземем решение и ще ти го известим.” Това говори за демократичните му възгледи за управление на държавата, защото е убеден, че няколко глави мислят по-добре от една и че на заявеното уважение ще се отвърне също с уважение. Йоан Асен не познава дъщерята на унгарския крал, не знае дали ще може да я обикне, но като държавник е убеден, че няма право на друга любов, освен България, и когато съобщава на унгарския крал решението на съвета, поставя своите искания: „Условията са тези. Да ни се върнат Белградската и Браничевската област, които цар Борил незаконно и без всяко право отстъпи на Венгрия по време на Бдинския бунт.” Така, още с първия му държавнически акт, Фани Мутафова подчертава, че Йоан Асен ще бъде продължител на Великото дело на Асеновци - възстановяването на Симеонова България, започнато от баща му Асен и чичовците му Петър и Калоян. Идентична с тяхната е и неговата държавна програма: „Българи, сърби, гърци и латини можеха да живеят в обич и мир, отдадени на спокоен труд, обединени от една воля: да се радват на хубавия Божи свят… За всички имаше място, за всички имаше хляб. А там, долу, от престола на „Света София”, една воля щеше да насочва цъфтежа на великото царство: волята на българския цар, защото българите бяха най-многобройни на тази земя. Визанс сам се беше разрушил с жестоките разпри, кървавите завоевания и гнилия разкош, който го бе крепил през вековете. Латините бяха пришълци. И нямаше друг, освен българският цар, който да обедини, да събере около престола си, да спои в едно цяло размирните, вечно враждуващи народи, които не можеха да намерят път, по който да се срещнат.” Представянето на въпроса „Йоан Асен щеше ли да го намери?” като авторско питане, а не като част от вътрешния монолог на самия владетел, имплицитно вписва и едно противоречие на героя спрямо християнските догми - личното му самочувствие на човек, който е убеден, че може да преобрази божия свят. Йоан Асен обаче много добре знае, че за да изпълни задачите, които си поставя, му е необходима помощта на народа, който в продължение на много години води войни, от които достига до крайна бедност, а по времето на Борил, с многократните поражения на бойното поле, губи и самоуважението си. Фани Мутафова многократно подчертава, че именно поради това Йоан Асен иска да осигури години на мир, които да позволят на обикновения българин да си отдъхне, да се съвземе материално и духовно, да се порадва на плодовете на собствения си труд. Такава  е причината да установи мирни отношения и с епирския владетел Тодор Комнин, и със сърбите, и с латините. Скоро българската земя разцъфтява изпод ръцете на трудолюбивия български селянин: „Зрялото жито широко се вълнуваше като златно море, залюляно от вятъра. Сенокосите се простираха като безкраен килим от дебел зелен аксамит, изпъстрен с червени, сини, жълти цветя. Навсякъде земята беше дала щедър плод и го сочеше с нескрита гордост в обилния поток от багри, който заливаше равнини, долини и хълмове.” И съвсем естествено е народът да бъде благодарен на своя цар. Затова приема и като своя огромната радост от раждането на престолонаследника Петър: „Дълго ехтя ревът на възторжения народ под яките стени. Десет пъти царят и близките му излизаха на бойницата да се поклонят и благодарят, ала никой не искаше да се мръдне от мястото си. (…) Наследник се бе родил. Невинният младенец зазиждаше крепко основата на младата държава, даряваше спокойни дни на людете - за мирен труд и усърдие.” Мутафова обаче винаги се стреми да „уравновеси” епизодите на идеализация с картини и сцени, които разкриват конфликтите на миротвореца държавник Йоан Асен със жадните за нови завоевания боляри, които често подхвърлят помежду си, че имат монах вместо цар. Верен на положения подпис в договора с Тодор Комнин, въпреки глухия ропот, прехапаните недоволно устни и побледнелите от гняв лица на болярите, които искат да използват затрудненото положение на Комнин и да го нападнат в гръб, което ще им открие пътя към Константинопол, Йоан Асен е категоричен: „Не е почтено и християнско да се напада в гръб един беззащитен враг. Един честен човек не може да направи това. Ако сторя това, ще бъда изменник. Аз съм подписал договора и ще го изпълня до край!” В твърдостта, с която отстоява своите решения, Мутафова имплицитно вписва представи, напомнящи Калоян и неговото време, затова и при Йоан Асен, както при Калоян, се създават условия за възникване на заговор. Но докато някога българският цар е бил лишен от зоркия поглед и защита на вече убитите си братя, до Йоан Асен винаги твърдо застава севастократор Александър - буен, но честен и прозорлив, той съумява навреме да разкрие съзаклятниците и да ги разобличи. В моменти на заплаха срещу престола, Йоан Асен внезапно се преобразява, той съумява да потисне в себе си християнската си смиреност и да подчини на своята воля непокорните боляри: „Не. Това не беше вече монахът, благочестивият богоугодник, строителя на черкви и манастири, събирачът на старинни и вехти ръкописи. Това бе синът на Асен, братанецът на Калоян… И потръпнаха пред тоя кротък взор, който можеше да приковава с такава властна сила.” В образа на Йоан Асен Мутафова вписва една сложна, многообхватна личност, в която по неповторим начин се съчетават на пръв поглед несъвместими качества. Той, мъдрият книжовник, хрисимият християнин, монахът Йоан Асен, когато трябва да отстоява свободата на българската земя от лицемерното коварство на ромеите, изведнъж се „преражда” в гневен, неудържим войн.

Такава внезапна промяна предизвиква у него известието, че Тодор Комнин, нарушавайки сключения мирен договор, навлиза с войските си в българските земи: „Ударът бе много жесток. Той бе загубил вярата си в хората. (…) Изведнъж се сепна, очите му засвяткаха с невиждан дотогава огън. В жилите му избухна дързостта на Асен и буйността на Калоян. Закипя юнашката кръв на прадеди като поток, който внезапно и лудо разчупва сковалия се лед.” Въпреки малобройната войска, която успява да събере за този кратък срок, Йоан Асен разчита на собствения си боен опит, придобит по време на войната срещу Борил, на старите Калоянови войводи, на помощта на местното население, на вече утвърдени стратегически тактики от миналото, но и уповавайки се на божията помощ. В описанието на баталната сцена Мутафова използва стилистични средства, създаващи едновременно зрителни, слухови, дори и обонятелни асоциации, като в най-драматичния момент включва едно необичайно, но особено страшно оръжие на Йоан Асен - нарушеното споразумение: „Комнин бледнее, загубва всяка дързост. Очите му непрекъснато са впити в копието с погазения договор, който българите размахват недалеч от него.” Боят край Клокотница на 9 март 1230 година е най-зашеметяващата победа на Йоан Асен - с малобройната си войска той побеждава огромната армия на Тодор Комнин, пленява го заедно със семейството му и с подсилена охрана го изпраща в Търново. В този момент Мутафова подчертава един непознат за Средновековието жест на държавника Йоан Асен, който разнася славата му на най-хуманния владетел не само на Балканския полуостров, но и в цяла Европа. За разлика от Василий Българоубиец, ослепил Самуиловите войни, за разлика от чичо си, Калоян Ромеоубиеца, Йоан Асен не само освобождава всички пленени войници от армията на Тодор Комнин, но и им раздава храна, за да могат спокойно да стигнат до родните си места. Прозорливият държавник разбира, че сега е моментът да използва стреса, в който са изпаднали околните владетели, за да разшири безболезнено българските земи. Без съпротива превзема Одринска Тракия, беломорието от Галиполския полуостров до планината Олимп, цяла Македония и Албания. Далновидната предвидливост и способността на Йоан Асен да печели привърженици, Мутафова разкрива чрез поредицата от негови визити, гостувания и подписаните документи по пътя на неговия завоевателен поход. Посещава Света Гора, където го посрещат не като победилия самодържец, а като „учения, мъдрия, християнина Асен”, поднася им щедри дарове, осигурява им възможност за самоиздръжка чрез дарени имоти, освободени от данъци към държавата до смъртта му, като издава специален документ, под който се подписва: „Йоан Асен, цар на българите и гърците”. Отива в Охрид да се поклони на гроба на свети Климент, където местното население го посреща просълзено с думите: „Доживяхме и този ден! Възобнови се царството Самуилово!” В Драч приема дубровнишките търговци, които молят „новия владетел на Хемския полуостров” да узакони стопанските им връзки, като Йоан Асен уточнява правата им  в т. н. Дубровническа грамота. Нейният текст почти изцяло е цитиран от Мутафова. И този документ е подписан с името „Йоан Асен, цар на българи и гърци” и скрепен със златни печати. Тази отзивчивост към проблемите на обикновените хора влиза с контраст с твърдението на Наташа Манолова, която практически забранява издаването на романа в издателство „Хр. Г. Данов” и Фани Мутафова не дочаква приживе излизането му като част от поредицата: „Невъзможно е да се изброят всички похвални слова за царя и царицата и всички сцени на неприятно разнежване, което народът демонстрира по всеки повод, свързан с царското семейство.” А не е ли съвсем естествена реакцията на този народ - след нечуваната дотогава победа на български цар, при когото България достига най-голямото си териториално разширяване, цар, който дава своята подкрепа за исканията му? Не звучи ли автентично и на място реакцията на този народ, единадесет години страдал под непоносимата власт на узурпатора Борил: „Народът оцени това  и се привърза с още по-силна и сърдечна любов към своя закрилник и самодържец. (…) Когато в далечината се зададе първият гончия, който известяваше пристигането на славната войска, цялата тълпа се залюля като нива, погалена от вятъра. Сълзи обливаха лицата на жените, децата се изтръгваха от ръцете на майките си и припкаха в неудържим порив напред  да обвият ръце около загорелите вратове на морните бранници, да посипят с целувки прашните им, брадясали лица, да им извикат високо цялото си ликуване на препълнените си с възторг сърца.”

В хода на повествованието, като талантлив белетрист, който съумява да изгради живи, автентични и запомнящи се с човешката си същност герои, при интерпретирането на образа на Йоан Асен Фани Мутафова „открехва завесата” и към неговия личен живот - като съпруг и баща. Още повече, че твърде често чувствата на бащата влизат в драматичен сблъсък със съвестта на държавника, на чиито плещи лежи тежката отговорност за съдбата на народа и царството. Средновековната традиция, налагаща мирните договори между държавите да бъдат скрепявани и с бракове между владетели или децата им, до голяма степен влиза в противоречие с християнския мироглед на Йоан Асен, защото за успеха и просперитета на държавата се залага щастието на невръстни деца. Достатъчно е да проследим лична съдба на дъщерята на Йоан Асен - Елена, за да се убедим в това. Първоначално малолетната Елена е договорена за съпруга на също непълнолетния наследник на Латинската империя - Бодуен II, с обещанието Йоан Асен да стане настойник на бъдещия си зет в Константинопол до навършването на неговото пълнолетие. Нарушеното обещание с неочакваното коронясване на Жан дьо Бриен за император-настойник и женитбата на дъщеря му Мария за Бодуен, предизвиква буря от чувства в душата на Йоан Асен: „Очите му блестяха в необуздан гняв, ноздрите му тръпнеха побледнели. Той улови туниката си, сякаш искаше да я разкъса, и изтича нагоре по каменната стълба към площадката на главната бойница. Като че ли въздухът не му стигаше.(…) Каква дързост! Какво вероломство! Какво ехидно коварство! Каква измама!” Нанесената огромна обида на чедото му, пренебрегването и опозоряването й като отхвърлена годеница, жестоко нараняват сърцето на бащата Йоан. Във времето на най-ожесточената борба между православието и католицизма за сфери на влияние, Йоан Асен получава предложение за мир и обща бран срещу Константинопол от Йоан Дука Ватаци. Договорът е скрепен с брака между десетгодишната Елена и дванадесетгодишния син на Ватаци - Теодор. Далновидният и дързък държавник Йоан Асен използва измяната на латините, за да се върне към православието и да поиска ръкополагане на български патриарх, ала посвещаването на архиепископ Йоаким в патриаршеско достойнство събужда чувството за вина в душата на бащата Йоан Асен: „Той жертваше детето си. Отделяше се завинаги от него. Даваше го като залог за едно приятелство, което никой не можеше да знае колко ще трае. (…) Със спокойно лице и с разкъсано от мъка сърце царят издърпа ръката си, която Елена бе обляла със сълзи.” Само три години след това политическите условия на Балканите изискват от него да наруши договора с Ватаци и насилствено да върне Елена в Търново - неочакваната смърт на Жан дьо Бриен дава надежди за възстановяването на разговорите с папата за Константинопол и бракосъчетаването на Елена с Бодуен II. Йоан Асен изживява драматично поруганата брачна клетва между Елена и сина на Ватаци, както и нарушената дума в мирния си договор с него, християнската му душа се измъчва от извършеното светотатство, но съвестта на държавника му говори друго, защото „той се бори и страда не за себе си, за личното си благо, а за благото на цял един народ, за бъдещето и щастието на цяло едно царство…” И когато царица Ана открито го упреква и предупреждава, че все някога ще бъде наказан от Бога за стореното, от цялата натрупана болка в душата му се изтръгва вопъл: „Да! Имаш право… Ще бъда наказан… Но само аз! Разбра ли? Само аз… А кой ми дава право да се боя за себе си, когато в ръцете ми е поверена съдбата на цяло едно царство?” По-късно новите политически обстоятелства налагат Елена да бъде върната в дома на Ватаци при съпруга си Теодор. Чрез всички тези драматични колизии в съдбата на царското семейство, предадени с изключителен психологически усет, Фани Мутафова налага тезата, че великият държавник (какъвто безспорно е Йоан Асен!), не е човек като всички останали хора. Той няма сърце, той не е баща, той не може да се погрижи дори за спасението на собствената си душа, защото е цар и самодържец, Божий помазаник, сведен под нечовешката тежест на царския венец, даващ му власт и почит, но разраняващ до кръв челото, което го носи. Аналогията с Христос е очебийна - Йоан Асен е изкупителната жертва за доброто на българите.

В своя роман Фани Мутафова представя 23-годишното управление  на този български цар не само като строител на една различна средновековна България, но и като интелектуалец и духовен водач на своя народ. След създаването на автокефална църква и българска патриаршия, които  стабилизират етносните връзки между отделните народи, влизащи в огромните земи на новото българско царство, той се заема с изграждането на църкви и манастири, които да съхранят за бъдните поколения историята на предците му. Новопостроената църква на брега на Етъра нарича „Свети 40 мъченици” и превръща трикорабното й пространство в храм-паметник на българското минало. В нея са пренесени Крумовата и Омуртаговата колона, до тях той поставя и своята колона с надпис, увековечаващ битката край Клокотница. Нарежда да бъде преведено на български език т. н. „Вечно евангелие” и по указанията на текста му да бъде изографисана вътрешността на храма, като лично следи работата на майсторите. Стенописите й оригинално съчетават християнския канон със съвременността - очебийна е приликата на света Ана с малката Богородица на ръце и царица Ана, съпругата на Йоан Асен, а образът на света Елисавета  поразително напомня ландграфинята на Тюрингия. Асеновци превръщат Търново в защитен от Бога град чрез множеството мощи на светци, които Асен стария и Калоян донасят от различни места в българската столица - на свети Димитър Солунски, на Иван Рилски, а Йоан Асен построява „на царевецкия хълм” нова църква, в която полага мощите на най-голямата чудотворка - света Петка. Изграждането на църквата и пренасянето на мощите на светицата е представено като своеобразен духовен подвиг на целия български народ.

В повествованието на Фани Мутафова  Йоан Асен е изобразен като държавник, който неизменно носи в душата си стремежа да бъде полезен на народа и страната си, въпреки съзнанието, че е непосилно „да бъдеш велик човек, съвършен християнин и в същото време да бъдеш велик цар, съвършен владетел…” Символиката на финалната част от живота му обаче недвусмислено говори, че той е успял да го постигне. Защото ако в своята Хроника Георги Акрополит сочи настъпилото слънчево затъмнение като знак за смъртта на христолюбивата императрица Ирина, съпруга на Йоан Дука Ватаци, то Фани Мутафова го представя единствено (и то многократно подчертано!) като благоволение свише, при това обвързано и с появилата се на север опашата комета, задържала се на небето „цели три месеца”, сякаш за да дочака изтичането на житейското време на българския цар Йоан Асен II. Двете небесни явления трябва да напомнят на бъдните поколения със знака на празника - Еньовден, 24 юни, 1241 година -  деня на кончината на този изключителен български владетел.