ПРАЗНИК
Васил Онката седеше зад дебелия дувар на порутения навес, смучеше „Арда” и чакаше. Далече долу, край селската фурна, имаше открит завой - в него бяха очите му. Що лъскава ламарина се изниза от вчера през там! Червена, бяла, синя, каква ли не.
А на Онката му трябваше жълта. Като лимон. Да се мерне това жълто лимонче през завоя, да завие към харманите и да пропълзи по високото, за да напълни и неговата къща с радост… Малкото трябва да е изкарало нови зъбки. Ох, дядовото! Ще се лепне като репей за него и ще рече: „Дядо, дай да видим брадите!” Същата брада ще има, кутрето му с кутре, дядовата му брада.
Онката опипа с пръсти дясната си буза, където четината му беше свъртяна на пъп. Малкото внуче имаше това нишанче на лявата бузка. Нежният мъх толкова точно повтаряше четината на стария, все едно, че отпечатък е снет от нея. Тази дреболия изпълваше стария с такава радост и гордост, каквато може да има всеки жив човек, видял се абсолютно повторен във внука си.
Веднъж през пролетта Онката взе внука си ей тъй, да се поразходят. Когато излязоха извън селото, дялнаха се в една млада елова горичка и напук на всички закони и забрани, белиха мъзга и ядоха. Тъй Онката искаше да подаде на внучето си късче от своето босо, но щастливо детство.
Внучето на свой ред беше удивено от тази разходка, разкрила му неща от света на дядото. Решиха да пазят в тайна нарушението си да не научи горският. Припомняха си за случая с вдигнат палец на дясната ръка. Това беше мъжка дума, мъжка тайна.
Оттогава, когато и да дойдеха, малкото изпреварваше всички, отваряше шумно вратата и засияло в усмивка, протягаше ръчички с вдигнат палец. Онката отговаряше на знака и след като се ръкуваше с останалите, вземаше малчугана на ръце и пошепваше в ушенцето му: „Сега да видим брадите как са!”
Да-а-а! Само че какво ли е станало, че не идват?! Хората пристигат от вчера, а неговите…
- Колагера, Онка! Какво вардиш?
Метакса караше от кошарите шиле, натоварено на магарето. Шилето беше състранено със загнил чепат пън.
- Здравей, Метакса! Ти си закъснял с чевермето
- А, не съм. До обяд ще е готово. Таман няма да изстине. Ти твоето?
- Бе аз го извъртях, ама гостите още ги няма…
- Ще дойдат, немой да се косиш! - отмина Метаксата след ситнящото си магаре.
„Колагера, Онка, здрасти, Онка…” Как си му остана този прякор от нищо работа. На младини, в най-лудото,особено когато хванеше фитила, обичаше да се провиква: „На он села чорбаджия мога да стана. На он села!”…Започнаха да му казват „Ончорбаджия”, сетне само Он и накрая се закрепи това Онката. Имаше хора, дето бяха забравили, че се казва Васил.
Долу, на завоя, лъсна зеленият нос на кола. Накъде ли ще хване? Насам, към махалата. Може и Ваню да са, може тяхната да се е нещо повредила. Машина е, всичко става, може да са взели някоя чужда… Абе, как да е, важното е да дойдат, че бабата, горката, вчера целия ден тука изкара. Прибра се вечерта почти по тъмно, ала хич нямаше кеф. „Много коли, вика, Василе, се извървяха, ала жълта не дойде.” „Бе, жена, ще дойде бе, няма начин да не дойде. Един син имаш, ама досега имала ли си случай да те не уважи, а? Не! Ето, видиш ли! Та баш на този събор ли няма да дойде, дето се юрват хора от нийде никакви…”
Зелената кола прорева на крръстовището за махалата и, изхвърлила чакъл зад себе си, възви към ливадите. Докато Онката се изправи, спирачките изскърцаха и Христов Стефо хлопна засмяно вратата:
- Добър ден, стрико Василе. Чакаш ли чакаш, а?
- Чакам, Стефо, добре дошли!
Две хлапета, залепили нослета на стъклото, приветливо махаха отвътре.
- Много ви здраве от Ваню. Видяхме се вчера в София. Армаган е проводил.
Багажникът на колата зейна и два обемисти пакета се намериха в ръцете на Онката.
- Ами те? - глухо рече бащата и преглътна.
- Те не могат да дойдат. Вътре пише. Хайде, весел празник!
Колата буботна и отмина, а пакетите се наляха с олово. Да не би нещо да са болни, нищо не каза тоя Стефо. Онката се обърна бавно и пое към вкъщи с отмалели колене.
- Здрави са, стрико Василе, не се притеснявай! - като да бе прочел мислите му, извика Стефо от техния харман.
Обърнал лице натам, Онката видя как Стефовите деца рипнаха към портата, баба им ги сграбчи затъжено и ги сгуши в пазвата си. Топъл талаз лизна и Онката и запулсира в слепоочията му.
Когато се изправи в рамката на вратата с опънати от пакетите ръце, жена му помисли,че носи багаж от колата на сина им. Тя извика радостно, отстрани брашнения кръг от коленете си, остави точилката и подпирайки се на пода, припряно стана.
Мъжът стоеше на вратата, от леката влага в очите му лъхаше тъга. Жената се стъписа от този поглед, отстъпи крачка назад и преди да успее да каже или да направи нещо, Онката протегна ръце към нея:
- На! Това ще са ти гостите тази година…
Жената, недоумяваща, пое пакетите и отмаляла седна на кревата. Мъжът й се повърна да събуе гумениците, после влезе и мълчаливо заразмотава канапите на изпратеното.
- Кой ги донесе? - чак сега попита жената.
- Стефо. Бил в София, видяли се с нашия… Няма да дойдат - вътре пишело.
Онката нави грижливо канапа на гранка и заразвива шарената хартия, по която препускаха кончета. В открилия се кашон имаше хубав кожух, сгънат и вързан с атлазен шнур. До него, в малко кашонче, грижливо бяха наредени портокали и бананов грозд. Писмо не намериха. Само едно малко листче с надпис „За татко”. Писмото намериха в другия пакет с надпис „За мама”. В писмото пишеше:
„Няма да можем да дойдем. За неделя съм уговорил един майстор, да дойде да почовърка карбуратора, че ми гори много бензин. Трябва да го чакам, че друг път я дойде, я не. Видях Стефо, та хубаво стана, че по него мога да пратя багажа. Ходихме с Гинчето до Румъния. Много работи си накупихме, взехме и за вас по един кожух - зима иде, та да ви е топло. И малко плодове пращам. Весело прекарване на празника!
Ваньо. П.П. Всички сме здрави. Същият”
Тъ-ъ-ъй! Тогава? Дано наистина да са здрави, всички да са здрави. Ама толкова време да не са се мяркали в село и тъкмо на този ден… майстор…
Онката повъртя листчето в ръка, огледа гърба му, като че търсеше там най-важното, ненаписаното, после го остави в скута на жена си и без да продума, излезе навън.
Жената се защура да си намери очилата, седна до прозореца и отметнала глава назад, засрича пак онова, което току-що беше чула. Струваше й се, че по този начин ще може да почувствува до себе си онези, които с толкова обич и надежда беше чакала. Зачете и заплака.
Онката отиде та пусна овцете, отведе ги на поляната и уморено седна. От двора на Метакса се вдигаше пушек. Около къщите в Сербезката махала тичаха пременени дечурлига. Някъде се мъчеха да настроят гайда с акордеон. Откъм читалището на талази идваше олелия от детски гласове и пищялки. От Михалската къща едно „Де бре, бре, бре-е-е-е!” Заглуши глъчката на подпийнала компания. Празник!
Обърна се Онката да погледне своята къща. Видя му се смалена, изоставена. Празна! За първи път от толкова години насам на този ден човекът усети и душата си празна.
Поседя Онката, попуши, после остави овцете и отиде, та извика Стефо.
- Стефане - рече му - ще рачиш ли, стрикуф, да ми се обадиш, когато си тръгнеш? Искам да изпратя нещо по тебе, да го пуснеш по пощата за София…
- Дадено, стрико Василе! Влез де, влез да се почерпим!
- Не, не! Да вървя, че жената ме чака.
А вкъщи рече на жена си:
- Подреждай масата за шест души! Празникът си е празник.
Жената се поопъна, но послуша.
Когато седнаха на масата, Онката сипа в шест чаши ракия и като се обърна към кревата, където бяха разхвърлени разопакованите пакети, подкани с ръка:
- Заповядайте, гости, на масата и добре дошли! Сядай и ти, жена!
Жената седна, свила глава между раменете си и захлипа. Онката обърна чашата си наведнъж, след като каза „Наздраве!” и пак си наля.
- Е, казвайте сега, какво сте, как сте? - погледна мъжът към кревата. - Добре сте дошли да се видим, да си поприказваме…
- Василе, немой тъй! - примоли се жената жалостиво.
- Как немой? Гости имаш ли? Имаш. Посрещай както трябва!
Жена му хвана края на забрадката си и я притисна към устата. Онката я погледна, помилва ръката й и с друг - мек и топъл глас - рече:
- Яж.
За толкова намери сила. Жената само поклати глава.
- Събери тогава всичко от масата и иди го дай на кокошките! Пък на мен дай тетрадката да пиша на сина.
Дълго остри молива Онката, дълго го въртя между пръстите си,като че му беше неудобен, после бавно написа: „Ваньо”.
Поседя Онката, почуди се,откъсна този лист и започна на друг:
„Сине,
стефан ни предаде каквото трябва. Посрещнахме гостите, дето ни изпращаш, ама нито на масата седнаха, нито ядоха, нито пиха и най важното приказка с тях не можахме да разменим. Пожелаваш в писмото весел празник. То наистина, че беше весел в цялото село навсякъде. Случи се и едно хубаво топло време да не поверваш че е септември. Само едно облаче се яви отнекаде та засенчи баш нашата къща. Покри това облаче слънцето и дали щото немаше ветер, цел ден прави сенкя, целото село в слънце при наз сенкя… Давам на стефу пакетите дето получихме да хи пусне в пощата. портукалити и банането можи и да са поразвалят Всеку нещу като позаседи се разваля Вода заседи ли се без да тече фаща тиня и станува блато Ас портукали съм ял и зная чи са слатки ама по слатка си ми е нашата киселица когату я ям с хора… Дано мастора е душол да почувърка карбаратура. То карбаратура трева да е тънка работа техника един вид.
Дано сега ти ни харчи млогу бензин …Вращам ти и кужусити. Хубава стока са сторили тия румънци лаф не ще. Ала на нас нема да ни влезат в рабута, чи на човек, на койту му е студену отвътре, кужух не помага, сине”.
