Йордан Атанасов

В частен пансион край планинското градче живееха и учеха около 60 ученици от горните класове на гимназията. Това бяха деца на бедни родители, разведени, напуснати, изнемогващи. Пансионът получаваше дарения и подкрепа от фондации, а децата - стипендии, в зависимост от успеха. Събота и неделя и през ваканциите собственикът приемаше на хотелски начала различни хора, дошли на почивка или просто да подишат лечебния планински въздух. Така получаваше допълнителен приход, заобикаляйки правилата и договорите за подпомагане. Стаите бяха с по четири легла, добре поддържани.
Една петъчна вечер в пансиона настаниха за три нощувки един странен човек. Едва ходеше, почти тътрузеше тялото си. Дълъг мръсносив шлифер метеше след него пода. Косата му - бяла, дълга и сплъстена. Под брадата личеше едно посърнало лице. Сините му очи блуждаеха някъде. Отгоре на това беше помъкнал няколко торби с дрехи, храна и вестници. Ризата му - полузапасана, а мръсният панталон полусвален. Седна на леглото, посочено от жената, която го доведе, и започна бавно да разпределя имуществото си. В гардероба - дрехите, на шкафчето до леглото - храната и вестниците. Претрупа го. Полуизлегнат на леглото, започна да се храни с хляб и течен шоколад. Ядеше лакомо. Накрая разтвори пчелен прашец в кисело мляко и го излапа набързо. Нямаше спиране. Апетит. После прочете един брой на вестник “Телеграф” - бавно и внимателно - от първата до последна страница. Не говореше до момента, когато реши да се представи и да поговори за професията си, а после за политика:
- Аз съм почти глух, имам апаратче, но не обичам да го слагам, развалено е - постояно писука. Затова че не ми говорете, не можем се разбра. Няма и да ви чуя - трябва да крещите на ухото ми… Не ми обръщайте внимание. Казвам се Тодор. Дядо Тодор. Имам двама сина, но са далеко. Живея сам. По професия съм строителен техник - този пансион аз съм го строил. Затова са ми малко задължени и ме приемат. Нищо, че съм към осемдесеттте, разбирам от всичко и мога всичко… Да ви кажа, чета сега, за Ердоган - той изправя Европа на нокът. Застрашава да ни потопи с емигранти. И изнудва Европейския съюз за пари. Лъже за ИДИЛ, че се бори с тях - внася евтин петрол от ислямистите. И избива кюрдите - този културен народ, потомък на персите. А кюрдите са истинските борци срещу тероризма…
Дядо Тодор продължи с лекцията си в множествено лице, макар че единствен слушател беше Веско - едно дългокрако момче, с остро лице и топли кафяви очи. Той нямаше при кого да отиде. Другите две момчета от стаята бяха в отпуск при родителите си в съседното градче и щяха да се върнат в неделя след обяд. Веско беше десетокласник и пристигна тук от Поправителното училище в Дойчиновци. Имаше поредица от кражби зад гърба си, побоища и бягства. Но тук му хареса и вече втора година живееше в родопското градче, без да е извършил някакво провинение, макар и дребно. Планината сякаш му вдъхна спокойствие, и увереност получи - та повиши успеха си. Дори се триумеше вече какво ще кандидатства. Нямаше родители, а за дребни харчове отделяше от стипендията си.
Новодошлият пенсионер разгръщаше една след друга страниците на вестниците и не помръдваше от неудобната стойка, която беше заел. Много е държелив, помисли си Веско и загаси осветлението. Но пусна настолната лампа на дядо Тодор. Зави се презглава и заспа. Така и запомни стареца - прегърбен да чете, свит почти на две.
На заранта се събуди и видя, че е сам. Отиде до тоалетната и току до кошчето видя някакви хартийки, нагънати почти като топка. Наведе се да ги вземе и да ги пусне където им е мястото. Но се стресна. Това бяха банкноти от по петдесет лева. Разгъна ги хубаво и видя че държи в ръцете си 250 лева. Кръв нахлу в главата му, изчерви се, постоя някоя минута и започна да размисля. Явно парите бяха на стареца, изпаднали са от джоба му, когато се е запасвал. Когато е сядал или ставал от тоалетната чиния. И къде ли е сега, та да му ги върне? От друга страна, толкова пари не беше държал в ръце, и се почувства някак важен. И вдъхновен. Но парите са чужди и трябва да ги върне. А не му се връщаха. Ще изчака да види как ще се развият събитията, дядо Тодор ще разбере ли (има си хас да не разбере!) кога и къде са му изчезнали. И тогава ще реши окончателно…
Денят се изнизваше бавно. Къде ли е старецът, кога ли ще се върне. Дъжд валеше многократно и спираше, слънце изгряваше, отново облаци, отново дъжд… Дядо Тодор не се върна този ден. Къде ли е отишъл, дали е разбрал за парите, дали са му трябвали. Момчето легна, но не можа да заспи добре, беше нещо като полусън. Чувстваше се престъпник, макар че не беше откраднал нищо. Старецът не се върна и утре ще е късно да му върне парите. Какво ще му каже? Директорът на пансиона щеше да го пита защо не е съобщил предния ден веднага за намерените пари, а си е затраял. Ставаше лошо. Без вина - виновен ще го изкарат. Трябваше веднага да отиде в учителската стая. Но защо там? - парите не бяха намерени навън, някъде в двора или по коридорите. То е ясно, че са на дядото. Кой от съучениците му може да има 250 лева и да ги изтърве така баламски.
Трудна, тягостна нощ. Неделята се оказа още по-тежка. Изпълнена с тъмни облаци, дъжд и неприятно очакване. Ето че съучениците му се върнаха. Не им каза, искаше да изчака дядото да се върне и да чуе какво ще каже. И той се върна - все така опърпан, тътрещ се, но в добро настроение:
- Вчера отидох в Мадан и преспах у сина си. Даде ми четиридесет лева да се прибера, че оня ден като съм плащал за спането, съм си извалил 250 лева от джоба. Утре ще говоря с касиерката дали са намерили нещо, бяха пет по 50. Няма значение. Аз съм богат пенсионер и това не ме събаря. Петстотин и петдесет лева ми е пенсията. Стига ми за всичко.
Настъпи тягостно мълчание, момчетата се спогледаха смаяни от новината, а на Веско му падна чувал с картофи от гърба сякаш. С нищо не подсказа облекчението си. Значи старият човек не е разбрал къде е извалил парите. Ето че всевишният му е на помощ. Върху него не могат да паднат подозрения вече. И парите ще му останат за лични нужди. Но къде ще ги крие и как ще ги харчи?

На другата заран дядо Тодор говори с касиерката, после се върна в стаята каза усмихнат на момчетата, че парите не са намерени, но на него му е все едно. Излезе. Щял да се поразходи…
След обяд в стаята връхлетя директорът на пансиона Стойчев. Разтревожен.
- Къде отиде този старец, пак изчезна като дим. Пратил съм всички служители да го търсят. Няма го, сякаш потъна вдън земя. Оня ден е ходил на автостоп до няколко селища в района. И какво ще правим сега? Докторът от психиатрията е тук с кола и помощници. Дойде да си го вземе. Никъде го няма дядо Тодор. А днес е предвидено да му правят електрошок. Бързо излизайте и да го търсим в околностите…
Объркани, момчетата набързо оставиха събраните учебници и тетрадки за занималнята и излязоха. Последен остана Веско. Той извади четири от петдесетолевките, нагъна ги, както ги беше намерил и ги хвърли под леглото, на което лежеше откачения старец. Петата банкнота с голямо угризение на съвестта, запази за себе си. Нали дядо Тодор не страда от безпаричие, както сам каза. Сега отговорността вече отива при чистачката, която щеше след малко да премете и забърше стаята. И да погледне под леглото…
Проблемът ще е неин вече, каза си Веско и доволен тръгна след момчетата.