БАРАБАНЪТ МЪЛЧИ НА СТЕНАТА
БАРАБАНЪТ МЪЛЧИ НА СТЕНАТА
Барабанът мълчи на стената - око посивяло,
със увиснала кожа - горчива сълза наедряла.
А под него човекът прегърбен прилича на палка
и главата му бяла, от удряне в спомена тъжен,
приведена вече се клати. Навярно след малко
ще се люшне, ако лъч за надеждата пак не я върже.
Двата такта, с които безкрайно махалото крачи
като верен войник досега, днеска бавно се влачат -
пенсионират човека.
Няма духова музика вече.
А по празници, сватби и към вечната къща край село
младостта с барабана отмина, през пръсти изтече,
клон самотен годините дълги под него са свели.
Не родиха деца двете палки и несмелия поглед,
те не бяха бастуни, крила те не бяха за полет.
С тях - кокили прибягваше просто през дните.
Барабанът бе път без препятствия - прав, неотменен,
днеска кротко човекът го гледа. И по-кротко го пита -
как живяха? И защо си отиват така огорчени.
ТЯ
От църквата излезе и влезе във виенското кафе.
Вратата задържа, за да не хлопне.
Прекръсти се на прага.
Огледа се виновно.
Плати виенския сладкиш.
Не седна -
на малки хапки права тя ядеше.
Какво си мислеше,
не ми е съдено да знам.
Събра трохите като в къщи,
oправи си забрадката
и тихо си излезе.
Не вдигна никой поглед към жената,
а тя от прага каза -
сбогом.
***
Било ми е горчиво и било ми е лесно,
но винаги грешил съм пръв
и пак отивам си почти божествен,
а може би наистина такъв.
Ти ставаш по-далечна и ненужна,
а аз - все по-безцветен и по-лош.
Жени със себе си ще ми услужат,
ще ти услужи мъжко тяло във среднощ.
Жените ще са по-добри от тебе,
мъжете ти - от мене по-добри.
И ние няма да сме си потребни,
но нещо наше днес и утре ще гори.
Пращенето му аз ще слушам -
как хубаво е да вървиш пеша.
Ала от чужди ми дойде до гуша,
до гуша - да греша.
Светът е като епруветка тесен,
а ние - като вързани със връв.
Стоя на гребена почти божествен,
но значи ли такъв?
ЖРЕБИЙ
Научиха ме да мечтая моите учители
и наказанието трябваше да понеса -
звездите изтрезняха във очите ми,
настъпих за опашката мечтата си за чудеса.
Момичето от стиховете ми любовни
напълня ужасно,
приятели
без правила извършваха рокади,
посегнах с думи да се стопля -
огънят угасна,
а се разпали
на омразата натрупаната клада…
И образите в кладенеца на живота бавно
изплуват пак след първата мътилка.
Но аз да литна търся свойто право
и затова в съня си нощем викам.
И вярвам,
както във началото,
на шанса.
Ако обаче друг е моят жребий
във безпощадния живот,
ще мога да съм Санчо Панса.
Но кой ще бъде Дон Кихот?
ЗАВРЪЩАНЕ ПО ЗАЛЕЗ
Селянка копаеше с мотика тънка
тежка та бразда
на своя ден.
А след нея грейваха лъчи,
поливани от вечерта.
Нечия ръка
късаше листа от мойта младост
като от тютюнево стъбло.
Преобърнатата чаша на небето
се изпоти
от дъха на слънцето.
Вдигнах погледа на запад -
там на хоризонта
бе останал само спомен
от червените уста на слънцето.
Вдигнах погледа на изток -
селянката носеше
на рамо
моята вина пред нея.
ИТАКА НЕ Е ОСТРОВ
Завръщам се отново към живота
или се връщам към смъртта си.
Разбрах - Итака не е остров,
а път, но пътят е опасен.
На лявото си рамо камък нося,
под дясното око е синаната.
И лошо ли е, че до мен са боси?
Не - лошо, че съм в низината.
Звездите тука ме приспиват,
а ме тревожат над морето -
небето винаги е сиво,
когато сиво е в сърцето.
Платната не надува вятър,
а блъска прах в очите -
защо ли върнах се обратно,
щом се разминах със мечтите?
Разбрал, че пътят е опасен
и че Итака не е остров,
отново ще оставя аз жена си,
за да оставя нейде кости!
НЕУВЕРЕНА МОЛИТВА ЗА МАЙКА МИ
Жди меня и я вернусь…
К. Симонов
Все по-често те виждам насън, все по-рядко - наяве.
Все по-малка си ти, под забрадката скрита.
Ала хубава беше за мен и красива оставаш.
Само прагът е в прах и провисват вратите.
Все по-често се блъскам в стени - и насън, и на живо.
Но изкача ли хълм, твойто име му давам.
Беше пъстър денят. Яркостта му сега е горчива,
мойта сянка мечтае за ласка на здравец.
Все по-често съм стар, все по-рядко живея немирно.
Но поискаш ли ти, пак ще стана хлапак
като утро щастлив.
Само вечна бъди! Не умирай!
Ще се върна завинаги. Само ме чакай!
***
Отвикнал съм от гарички и гари,
тревожат ме престоите на глухи коловози,
защото времето не е подарък,
обвит във целофан като мимоза.
Нетърпелив съм, ала трябва да се уча
да съм доволен от звездата и от мрака,
да търся не разковниче, а ключа
за най-обикновеното купе на влака,
купе със чай, постилка и женица,
която да ми дава всичко, ако има нещо.
Да ям със нея своята чорба и пица,
и щом съм мъж да мисля за наследство.
Ала на гарите е шумно -
чоропогащници, гърди, очи - и нищо.
И питам се - не е ли умно
аз да напусна брауновото игрище,
на свойта лудост със дрезината ръждива
над коловозите да литна див -
на който лудост му отива,
и с риза и без риза е щастлив.
В ОКОТО НА КЛЮЧАЛКАТА
Калта полека се напуква,
проклинайки небето синьо.
От мойта къща не остана нищо,
но и сега стърчи
в промитата ми памет.
Отнесе я в чистилището щъркелът,
с размах широк разкъса времето.
Оттам се върна без пера,
притиснал до сърцето си
на истината малкото сърце.
И вместо със цървули,
минавам с мокасини тихо
през двора,
защото чуят ли ме кравите,
след мен ще тръгнат -
пак на паша да ги водя.
А аз не знам ливадите къде са.
Ще трябва пак да седна в своето гнездо,
макар че вече ми е чуждо.
И във окото на ключалката
да се оглеждам.
ВИНАГИ
Искам да ви питам, приятели,
когато лъжата застане между нас
и ви подаде своя том избрани произведения,
него ли ще четете или моите очи?
Искам да ви питам, приятели,
когато надбягам шампионите,
ще ви зарадва ли моя рекорд
или ще ви стопли
клюката в сутрешния вестник?
Искам да ви питам, приятели,
срещу кого ще стреляте?
Не когато вие хванете пушката,
а когато ви я напъхат в ръцете
и кажат: Среляй!,
в мен ли ще стреляте или в тях?
Наливам си от бутилката на утехата.
Не казвам какво, защото не знам какво е,
но искам да ви питам, мои приятели,
ако разберете, че е цианкалий,
ще се чукнете ли с мен?
МИНАЛО СЕГАШНО ВРЕМЕ
Бяха жълти наште слънчогледи.
Вече прежълтяха.
Бяха стълби нашите надежди.
Вече са ни стряха.
Ала дъждовете бият косо.
Право през краката.
Ала ветровете мятат расо
върху синевата.
Беше безнадеждно
да си непокорен.
Беше сладко, много сладко
да се бориш.
Ала часовете станаха години,
те пък - страшна крепост.
Ала старостта пометна
и горчи нелепо.
Беше неприлично
да си мъж приличен.
Беше непростимо
да си необичан.
А сега привикваш
с вечери самотни.
Отзвучава вече
боят за доброто.
Ножът беше тънък,
раните - дълбоки рани.
Но защо пък - беше?
Беше и остана.
И това е всичко -
песен - десет реда -
девет крачки болка
и една победа.
