АВТОБИОГРАФИЯ
Всички се раждаме, някои живеят, всички умираме.
Избрал съм си празнична дата за раждане - 9 май - празник и на Русия, и на Европа, а от много години - и мой.
На три години съм разбрал безсмислието на живота и съм искал да го напусна. Но лекарите успели временно да объркат начертания от съдбата път и ме спасили. От какво не знам, но така се говори.
В селската гимназия бях отличник, а преподавателката по литература беше влюбена в мен. Сп. „Родна реч” ми даде награда за поезия. Тогава Светлозар Игов доведе на село Николай Кънчев.
И двамата ме сащисаха с цветните си ризи и пъстрите пуловери - софийски нарциси. Поне за мене бяха такива. Иначе цял ден говорихме за поезия. Оттогава сме приятели и тримата.
След конкурс заминах за Украйна. Дисиденството беше модерно като цветните ризи и естествено виреех сред дисиденти - Дмитро Павличко, Иван Драч, Петро Засенко, Грегир Тютюник, Леонид Горлач, Борис Олийник (Той беше комунист, но понеже беше честен, събратята от неговата партия го изключиха от нея). Почти всички сега са или герои на Украйна, или получиха най-високите литературни отличия на страната си.
Следвах в Киевската политехника. Украинските ми приятели подготвиха и издадоха моя книга в техен превод - „Закохани очи” („Влюбени очи”).
По същото време подготвих „Антология на младата украинска поезия”, която след време излезе в издателство „Народна култура”. Там имаше и забранени от цензурата на СССР стихове. Но кой ти чете поезия. Мина и замина.
Беше време на сюрромантика. Приятелите ме водеха на четения, сбирки, дори на митинги. С Микола Винграновски, поет и артист с харизма с бели ризи отидохме на митинг за рождения ден на Тарас Шевченко.
На стотина метра от митинга Микола ме спря: „Стой тук и гледай!” Нищо особено - речи, викове - слава, незалежнист, цветя. После - ресторант. Особеното дойде след два-три дни, когато ги арестуваха за антисъветска демонстрация.
След следването в София живяхме бохемски с Григор Ленков, понякога и с Николай Кънчев, Михаил Неделчев и Николай Петев. Но хубавото често е с лош край - избраха ме за секретар на модерния тогава Национален клуб на младата творческа интелигенция.
Излезе след перипетии първата ми стихосбирка на български „Спомен за мълчанието”, а в Украйна - „Горячи тини” („Горещи сенки”).
Безсънието си има и добри страни - превеждах стихове и проза от украински и руски. Излязоха повече от 15 мои преводни книги. Издадох и стихосбирките: „Ускорени часове” и „Разговор с моята присъда”.
Работех много и с удоволствие. Компаниите ни бяха весели и словосвободни. Но до време. Не обичахме Държавна сигурност, което не беше лошо. Лошото беше, че и ДС не ни обичаше. Арестуваха ме и бях в затвор без съд и присъда една година.
После на заведеното от ДС дело от петдесетте призовани свидетели - кинаджии, поети, критици, петдесет души застанаха на моя страна. Не че беше невъзможно във времето на Михаил Горбачов, но беше първи и единствен случай на интелигентско единство.
В затвора не попаднах на хора и не станах човек. От затвора излязох с омраза в душата.
Излезе и моя книга - „Азбука на чувствата”. Нарисува я Стефан Десподов.
После - Австрия (неземна страна), САЩ, Гърция и пак - Австрия. Забраних си да пиша, но нощем пишех и превеждах - нощите не са под забрана. И като се завърнах в България, издадох няколко мои и преводни книги.
От преводните книги няма да подмина библиотеката „Украинска поезия” - 5 книги и „Антология на украинската поезия - ХХ век”.
Издадох две стихосбирки: „Острови за двама”, „Окото на ключалката.”
Умряха циганките, които ни хвалеха, лошо е обаче ние сами да си пишем биографиите. Което сме написали с живота и стиховете си - дано го видят други.
И да продължа като най-добрата врачка на Захари:
Сред моите приятели са Арт Гарфънкъл - САЩ и Евгений Евтушенко - Русия, Пако Тайбо - Мексико и Кармело Гонсалес - Куба, споменатите украински творци и още Виталий Коротич, Бранко Ристич - Сърбия и Лука Чедрола - Италия и още, и още. Сред българските - Христо Славов и Евгений Кузманов, Христо Бойчев и Максим Максимов, Федя Филкова и Борис Христов…
Благодаря на бога за тези приятелства.
Издавам книги, опитвам се да помагам на закъсали писатели.
Създадохме Асоциация на софийските писатели.
През 2012 г. Столична община ми присъди годишната награда за журналистика, а след две години за „Окото на ключалката” бях награден от Столицата за принос към българската култура.
Реших да не приемам други награди, но в чужбина не ме питаха - „Награда за най-добра преводна книга (Сърбия), Грамота за достоен живот и творчество (Сърбия), Грамота за принос към украинската култура (Украйна), Медал и грамота за укрепване на българо-руските културни връзки (Русия), Лауреат на наградата на обществения фонд „Тарас Шевченко” (Украйна).
По това време ми изгоря къщата, едва спасихме майка ми. Синът ми Владо почина от ужасна болест. Дано това страшно наказание не настига никого.
Излязоха мои преводни книги: в Сърбия - „Око ключалице”, в Украйна - „Жереб”, а сега 2019 г. - в Италия - “Dal buko della serratura”(Неапол).
Всеки ден водя на училище - в Американския колеж дъщеря си Симона. След учебните часове я поема Драга.
До тук - толкова. Следва последната ми нова книга - „Оттук нататък”…
