Ефим Ушев

Разговорът ми с писателя Станислав Сивриев през 1987 е последното интервю, което той дава приживе. Следващите около година и половина-две здравословното му състояние се влошаваше и неизбежното дойде някъде в началото на 1989.
Препрочитам текста и оставам поразен от неговата актуалност днес, от критичността и смелостта на писателя, който в онова тоталитарно време, когато всеки се оглеждаше наоколо си, преди да каже нещо, се осмелява да говори остро и с нерв пред микрофон за пораженията над българската природа, да посочва точно и поименно овластените злосторници…
В този разговор е характерът на един от най-интересните наши писатели и публицисти, за когото е добре да си спомним в навечерието на 85-годишнината от рождението му.

Е. У.
Септември 2009 г.

В литературата ни днес отсъства болката за Родопа планина

Изкачвам стълбите до третия етаж на ул. „Славянска” 20. Спирам се пред вратата и в следващия миг трябва да сваля ръката си от звънеца – ритмичното почукване на пишещата машинка, което идва отвътре, ми подсказва, че с натискането на бутона ще прекъсна една мисъл, едно изречение, ще извадя писателя от света, в който се намира в момента, заедно с чудноватите си герои; от огъня на творчеството, в който попада всеки творец, застанал пред белия лист…
И все пак, познавайки златоградчанина Станислав Сивриев, мисля си, че миговете на вдъхновение при него едва ли са толкова редки, за да се сърди на един свой съгражданин. И затова звъня… Разговорът ни този път трябва да бъде за българската гора и природа.

- От времето на стиха „Горо ле, горо, зелена” казано ли е нещо ново и ценно за гората – в литературата или обществения живот? Кога една планина влиза в изкуството на един народ?

- Мисълта за гората у българския народ не е само в прекрасната песен, която споменавате. При него тя е в едно неразлъчно единство, като източник на закрила и творчество. Ще ви кажа една изумителна златоградска песен:

Горице, т’ъмна усойко,
я са на тебе веровах,
пък ти неверна излезе
и ма във тебе фатиха…

Това друг никога и никъде не би могъл да го каже. А го е казал златоградчанин, защото такава е била съдбата му в историята. Затова и сега обикаля космоса една негова песен, за голямо съжаление – с интонация и произношение, чужди на златоградския изговор. Докато в народната песен е „Домбовци”, певицата пее „Томовци”; в народния текст е „деридерскимнем аяне”, певицата си пее „деридерскине”… Но това е друга тема.
За гората има и хубави авторски текстове. Те са много, затова няма да ги изреждам. Но няма сериозен автор, който да не се е стъписал пред тайнството на гората; на когото гората да не е казала или прошепнала нещо, а да не го е усетил. Всеки по свой начин, разбира се, но който по своята същина е едно домогване до горското битие и красота. Планината е обективност, която си съществува независимо от хората. Но хубавото е, че край нея се укорени и човекът, та да има кой да й се възхити, да й се зарадва и въздаде. Защото без планина светът ще бъде една пустиня.
Бешков обичаше да пее народни песни. Възхищаваше им се. Веднъж ме пита: „Какво е това?”. Казвам: „Терцина”… А той: „Не! Това е баир!”… Гората присъства в цялото ни народно творчество. Но в литературата ни тя влиза най-вече с гения на Ботев – той целият е в нея и е просмукан с копнеж по планината. Тук е хайдутството и четничеството, революционното ни движение. Бунтовете и въстанията ни са пак в планината…

- Ако не беше гората, какво щеше да стане убежище за нашите революционери в трудните години на борбата за свобода?

- Един революционер може да намери приют всякъде. Забележете, че където е избухвало въстание на Балканския полуостров, са участвали и българи – в Гърция и Босна, в Сърбия и Херцеговина, и дори в Румъния. Приют за бунтовника са самите народи, които, за съжаление, не винаги споделят и следват техните идеи.

- Гората е идеализирана от самия ход на нашата история…

- Тя не може да не бъде идеализирана, защото сама по себе си е въплъщение на един жив идеал – идеала за свободата и волността, които винаги са липсвали на нашия народ…

- Разкажете ни епизод от вашия живот, който винаги ще свързвате с гората.

- Помня… някъде дори съм описвал този спомен… На връх Карталът, отвъд Ломска чука край Златоград, след първи граничен пост, имахме ливада. Старшият на поста изпрати войник с манлихера да ни пази от гърците, защото ливадата беше на самата гранична полоса. Той дойде – с навуща и козиняви сухали… Навлизахме в едни бездънни букови гори. Те са още пред очите ми, като сън… Дърветата стояха огромни и безмълвни, като разкрачени хайдутяги, вкопали коренища в земята, а между тях бликаше една бистра, студена водица. Напълних манерката и като я вдигнах – а-ха да я изпусна, от студ… Толкова студена вода, пък сладка, хубава вода… Не ти е работа! Оттогава е заседнала в мене една носталгия и един копнеж по гората. И затова, колкото пъти влезна в нея, не мога да й се нарадвам.
Днес ние измерваме гората в единици. И най-голямата единица е деветката. В България вече „деветка” гора нямаме. В някой и друг резерват имаме шестица, седмица най-много. Останалото е гола сеч, отвратителна сеч, с която посякохме сами себе си…

- Гората много ни е давала и дава. Но какво отнемаме ние от нея?

- Сега ни трябва много дървен материал – и затова сечем прекалено много. Трябва ни и смола – посягаме към бора. Лакоми сме за дъб – затова дъбът в България отиде… Няма вече и бук – изсякохме го! Останаха тук-там по резерватите…

- Това не е ли продиктувано от обективното ни разрастване днес?

- Не! Защото разрастване е имало винаги. Но едно време нашите лесовъди и лесничеи криеха прираста и горските си запаси. И така оставяха да се натрупа зелена маса в големи количества. По-късно дойде Мако Даков с неговите разбойници, създаваха и защитаваха теориите си за свръхсечта, обосноваваха се… Добре бе, Мако! И какво направихте? Българската гора сега е едно обвинение в престъпление.

- Какво няма да ни прости природата?

- Тя и сега не ни прощава. С всеки изминат ден. Тия суховеи и суши, климатичните аномалии напоследък, замърсените реки и свлачища… Всичко това е против нас самите. Втурнахме се да строим язовирчета тук и там, а забравихме другото си богатство – подпочвените води, които изоставихме. Сега вече са необходими огромни капиталовложения, но трудно ще ги осигурим… Затова се оправдаваме с „обективни” причини, които всъщност са си чисто субективни…

- А как определяте досегът с гората?

- Какво да говорим за това! То е досег с нещо истинско, с простор и въздух. Там човек е свободен, чувства, че живее… Не му се връща в града! Но жалкото е вече, че ние не сме свързани с гората, както някога. Хвалим се със засети площи, но тези площи не компенсират старата гора, защото тя задържаше много влага. Нова гора изпуска влагата да си изтича на порои – докато се окорени, докато стане гора, другаде ще мине брадва и ще зейне гола сеч…

- Да поговорим за гората във вашето творчество…

- Гората е неотделима от всичко, което съм написал. Аз съм пестелив на описание и там, където тя присъства, търся синтетичния израз, без да пилея думи напразно. За да не се изгуби гората в тях. И да бъде запомнена…

- Има ли писатели, писали талантливо за гората, които днес са позабравени?

- Не виждам много забравени автори… Хайтов си е на мястото, той е писал много за гората. Но като че ли за днешните писатели гората е повече охкане и вахкане, без дори да я познават. Пише се шаблонно, по модата – за себе си в природата, отколкото за природата в себе си…

- Достатъчно ли според вас Родопите присъстват в нашата литература?

- На една планина като Родопа не й трябва много да се пише, за да влезе в литературата. Достатъчно е и една страница… А тази страница я има и оттук започва трудното за следовниците. Как по-нататък да се пише за нея, какво от нея да се изтъкне? Засега отсъства болката за тази планина. Затова смятам, че най-добре и точно чувстват гората обикновените хора, които пеят песни за нея. Образованият човек, поетът, е обременен от ученост, от други налепи… И за да се върне към нея, ще трябва дълго да върви пътя си, който ще е път към исконното, към себе си – там, където е бил някога. И който не може да извърви този път – съжалявам го!

Месец март 1987 г.
София