Панко Анчев

1.

Ние все още нямаме истински научна типология на писателя в българската литература. Затова и не знаем кой и какъв е той, как се променя неговото служение и как това служение се оценява от читателите и обществото, а и от самата литература.

Отношението към него се променя съобразно обществените нагласи и представи за литературата и изкуството и за тяхното място в живота на обществото. Но и това отношение не е изучавано внимателно и сериозно.

А е необходимо, защото няма как без него да тълкуваме адекватно историята на литературния процес, както и да разбираме отделните творци на българското слово.

Много от необяснените и необясними неща в историята на литературата ни, в оценката на писатели и книги се дължат на тази именно празнота.

Личността на писателят винаги е сложна. Защото освен всичко друго той е и обществено явление, а не само творческа индивидуалност. Тези две негови ипостаси изпълват делото му, всеки написан от него ред е с особен смисъл и значение.

Затова и еднакво неправилно е да обясняваме който и да било писател единствено като субективно въплъщение на една личност в словото.

Но не по-малко неправилно е да разглеждаме писателя само като обществено явление и изразител на обществени идеи и процеси. Защото той не нито само едното, нито само другото.

Сцепленията между двете му ипостаси е мистично и изобщо не е изучавано. Пък и няма как да прокараме разделителна линия между тях и да уточним докъде е личността с нейните чувства, преживявания, мисли и дарба и откъде насетне е обществената фигура и изразителят и свидетелят на обществените процеси.

Тези неща не се обясняват механично нито с психологията, нито със социологията и идеологията.

Истинските писатели се отличават един от другиго. Тяхната висока естетическа, но и обществена, без съмнение, стойност е в своеобразието и неповторимостта на талантите им. Колкото по-оригинално, т. е. различно от останалите, е творчеството на един автор, толкова то е по-ценно и значимо.

Творецът трябва да се откроява с особеностите на даден талант, със своя поглед върху живота, с умението като никой друг да пише и изразява света, в който живее. Защото смисълът на изкуството е да открива неизвестното, непознатото, онова, което никой не го е виждал и чувал, а и не го е изразявал по този начин, по който го изразява майсторът.

В литературата най-противна е баналността; тя е проявление или на ленива мисъл, или на бедно въображение, или просто на неумение да се мисли художествено и да се борави със словото. Накратко: на бездарие!

Литературознанието се занимава преди всичко със своеобразието в литературата, с особеностите на талантите на писателите, с тяхното неповторимо умение да боравят със словото, да изграждат сюжети и образи, да намират рими, да пресъздават чувства и настроени, а мисълта им да е дълбока.

Защото без тези качества не е възможно съществуването на изкуството, а изследването на автора е ненужно и безсмислено.

Литературата е сложна система от автори, произведения, естетически школи, направления и течения, епохи, идеи, жанрове, изобразителни средства. Те са в постоянна зависимост едни от други.

Самата литература е обществен феномен, който изразява, отразява и свидетелства за идеите и процесите в обществото.

По едно и също време творят писатели с общи, но и с различни идеи и естетически принципи. Всички те си приличат по много свои качества, защото освен себе си изразяват духа на времето.

Това ни най-малко не накърнява тяхната самобитност и своеобразието на таланта, нито с нещо обезличава духа и смисъла на творчеството им. Защото никой писател не живее и не твори извън времето си.

Колкото и голямо да е умението му да наднича в бъдещето и да открива нови възможности в литературата, каквито никой преди него, а и от съвременниците му не постигал, той остава в своето време и в сходството си с другите творци, като неизменно прилича на другите писатели, заедно с които създава литературата.

За да разберем времето и неговата литература, е необходимо, освен всичко друго, и да изведем неговия тип писател.

2.

Модерният тип писател е създаден от Възраждането. Най-общата му характеристика, видима и с просто око, е, че е публицист и пропагандатор на национално-освободителната революция.

Целта на творчеството му е да покаже неотложността на тази революция, защото народът живее зле, в унижения и робство. Модерният български писател от тази епоха е натоварен със задачата да формира и утвърждава националния книжовен език и да прокара основната линия, по която от тук насетне ще се движи българската литература.

Първите модерни български писатели (това е след 1762 г., когато с „История славяноболгарския” преп. Паисий поставя началото на Възраждането и на новата българска литература) са били монаси и свещеници. Те осъществяват прехода от Средновековие към Възраждане.

Тяхното творчество в голямата си част е църковно и се чете в храма по време на различните служби. То не изразява личните чувства, мисли и настроения на авторите си, а е подчинено на изискванията на Църквата.

Но въпреки това в него се прокарва все повече и повече идеята за възстановяването на независимата национална държава, като се отхвърли гръцкото духовно и турското политическо робство. Новите писатели започват да се осъзнават като политически и национални, светски.

Те участват във формирането и утвърждаването на българската нация и в нейното осъзнаване като различна от другите нации - най-вече от гръцката и турската, но пък сродна със славянските.

С националното самоосъзнаване и окончателното утвърждаване на българския книжовен език ще се появи писателят, чието творчество вече е художествено, изразяващо, заедно с духа на времето и тежненията на времето, личния му свят, духовен и социален опит,. За него националната кауза е най-важна и той на нея единствено служи.

Формиралото се буржоазно общество, въпреки неизбежната си разслоеност и вътрешна противоречивост, е единно и осъзнава историческото значение на голямата цел, която трябва да постигне - освобождението на българските земи и народа и изграждане на свободна и независима държава.

Писателят е идеолог и революционер и е сред най-активните водачи на националната революция. Той сам се осъзнава като такъв и подчертава мястото си в обществените процеси.

По същество този тип писател формира окончателно буржоазното съзнание у българина. И това също е негова велика историческа роля, която той не може никому да отстъпи.

Без него процесът на обуржоазяване на българския свят щеше да бъде далеч по-бавен и трудно осъществим.

А историята вече е ускорила своя ход и поставя нови изисквания пред нациите в Европа - особено пред тези, които живеят в Османската империя и очакват своето освобождение.

Колкото по-скоро осъществят своите национално-освободителни революции, толкова по-успешен ще бъде изходът от буржоазно-демократичната им революция. А тя е тържеството на буржоазното, т. н. на  националното съзнание!

Освобождението промени обществената ситуация в българския свят. То постави литературата в нови условия и й възложи нови исторически задачи. Българският писател придоби ново съзнание.

През 80-те години на 19 век окончателно приключва Възраждането и вече можем да говорим за пълното обуржоазяване на българския свят. Литературата навлиза в ново състояние; появил се е и нов тип български писател.

Литературата, а заедно с нея и писателят, излиза от прякото обществено служение, за да стане изява на свободния човек. Тя е все така обществена дейност, но опосредствана, т. е. по своя обективен смисъл на изразител и свидетел на процесите и явленията в обществото, а не като открит техен пропагандатор и ръководител.

Да си писател е вече „нещо като професия”, макар у нас през цялата история на литературата от модерната епоха няма (или почти няма) писател, който да живее от литературен труд и да не се принуждава да практикува различни професии, за да се изхранва.

Но по своята същност и смисъл, по отговорността, която приема да носи с творчеството си, за истинския писател творческия литературен труд е професионално занимание и съдба.

Той се включва в една система, в която битуват закони, различни от обществените; в нея е утвърдена йерархия, която не съответства на обществената.

И колкото повече тази система със своята йерархия и принципи на устройство се утвърждава и развива, толкова повече писателят се професионализира и се чувства в професията си по-малко зависим от държавата и обществото. Той е подвластен изцяло на изкуството и естетическите идеи.

В средата на 80-те години на 19-ти век българският свят вече е напуснал Възраждането и е станал интегрална част от общоевропейските обществено-политически процеси.

Представите и идеалите от времето на национално-освободителната революция биват преодолявани и измествани от нови идеи и представи, в много отношения чужди и дори враждебни на тези, с които е живял българския свят по време на робството. Това се отнася не само до бита, но и до цялостното му обществено битие.

3.

Представата на литературознанието, а и на историографията, за Захарий Стоянов като писател е невярна, поради което и невярно е оценявано неговото творчество - в това число и знаменитите „Записки по българските въстания”.

Това се дължи на прекаленото доверяване на неговата биография, каквато сам Захарий Стоянов ни я разказва. Въз основа на нея, а на не литературоведския анализ на цялото му творчество определяме и мястото му в историята на българската литература.

Но биографията на Захарий Стоянов не се отличава кой знае колко от биографиите на големите ни писатели, родени преди Освобождението и утвърдили се в свободната държава.

Биографията, разбира се, е важна и в нея можем да намерим много опорни точки за тълкуването на творчеството на автора. Но по-важни са обществените и естетическите идеи на това творчество, обективното му съдържание, типологията на героите.

Захарий Стоянов е писател-историк на Възраждането, но той с цялото си творчество преодолява Възраждането и обявява неговия окончателен и безвъзвратен край. Настъпило е друго време и трябва да се живее изцяло по неговите правила и закони.

Носталгията по миналото е проява на незрялост. В миналото ще търсим уроците, а няма да се прехласваме по него и да го идеализираме, защото така ще си останем в него и ще пропуснем момента да се пригодим към настъпилите реални изменения.

В този смисъл Захарий Стоянов е истински писател на буржоазната епоха. Той е лишен от сантименталност и илюзии. И пръв обявява края на Възраждането и необходимостта от „нов цивилизационен избор”, т. е. от политически избор за пътя, по който да върви българската държава.

За да се въздигне, българският свят трябва да промени парадигмата на своето съществуване и да се откаже от Православието, славянството и привързаността и зависимостта си от Русия.

Досегашните цивилизационни зависимости вече не дават ползи, а само задържат развитието на държавата, обществото и нацията. Той лансира тази теза и в цялото си творчество я защитава и утвърждава, не заради неприязънта си към руския император и към политиката на руското самодържавие, а със съзнанието, че Русия е свят извън Европа и моделът на нейното устройство като самодържавие е архаичен и безплоден.

И не бива да бъде следван, а категорично отхвърлен, за да се възприеме европейският обществено-политически и икономически модел. Затова и Русия е наш враг, а не приятел и благодетел. Според Захарий Стоянов България трябва изцяло да се присъедини към „Европа” и да върви заедно с нея. А понеже Православието проповядва ценности, които не се одобряват в Европа, задължително е и от него да се откажем.

Обществено-политическите възгледи на твореца влияят в една или друга степен и насока върху естетическите. Като писател Захарий Стоянов открито, убедено и активно проповядва либералните европейски идеи. Но не само те го правят писател от нов тип.

Аз определям „Записки по българските въстания” като първият буржоазен роман в българската литература.

Повърхностно погледнато тази книга разказва за подготовката и осъществяването на Старозагорското и Априлското въстание, за трагичните събития, при които бе пролята много българска кръв, за да се укрепят основите на свободата и свободната държава.

Но истинската същност на „Записки по българските въстания” е разрешаването на проблема за властта и изпитанията, пред които тя изправя буржоазния човек. Проблемът за властта е проблем на буржоазното общество, защото властта вече не е „от Бога”, а „от народа”. Тя трябва да бъде извоювана и пазена с всякакви средства - иначе се разколебава и бива изгубена.

Властта изисква вярност, но поражда и предателства. Борбата за нея е жестока и безмилостна. Тази борба изпълва ума и душата на властника, за да го направи свой роб.

В буржоазното общество страстта към властта е по-силна от всяка вяра и нищо не е в състояние да я обуздае. Това я прави неморална.

Но въпреки това претендира, че е за доброто на хората. Стремежът към властта винаги е съпроводен със заклинанията, че тя е само средство за постигане на високите национални цели и за добруването на народа.

Това е оправданието за развалянето на стари приятелства, за диктатурата и терора, насилията и манипулациите. Захарий Стоянов ни представя такива именно герои.

Те са исторически личности и ние често забравяме за техните желания и страсти, за средствата, с които са си служили, за да постигнат една или друга своя цел.

Такъв е преди всичко Георги Бенковски, но и Христо Ботев, Васил Левски, Стефан Стамболов. Захарий Стоянов извежда на преден план качествата им да властват и ръководят, да увличат след себе си, но и да държат хората в свое подчинение или под влияние на волята си.

Всяка власт в буржоазното общество има своите противници, които я дебнат и я чакат да направи грешки, за да я свалят и овладеят. Борбите за власт в него са неизбежни и нестихващи, защото е нееднородно и съставящите го съсловия чрез политическите си изразители са в постоянна борба и стремеж да надделеят над другите.

Обществото се нуждае от водач, който да го ръководи. Не всички обаче са склонни да се подчиняват на избрания от мнозинството или узурпиралия върха.

Негова задача е да подчини всички на волята си и да ги ръководи със здрава ръка. Пръв в българската литература Захарий Стоянов поставя този важен проблем.

Ще го видим най-отчетливо и драматично проявен в „Записки по българските въстания”. В никоя друга книга от онова време, разказваща за въстанията, няма да го срещнем. Дори и в „Под игото” той е разрешен някак от само себе си, защото Иван Вазов изразява друг тип общество - колективистичното, в което водач по право е най-авторитетният, най-умният и добрият.

В него борбата за власт е непозната. Хората му отреждат това право и той заема мястото си, без да е водил борба за него.

В „Записки по българските въстания” обаче не е така. Георги Бенковски си извоюва властта, отстранявайки Панайот Волов, а след това му се налага няколко пъти да преодолява съпротивата и опозицията на несъгласните.

Всъщност, именно в борбата с несъгласните е неговото умение да ръководи. Бенковски знае, че тази борба не може да бъде почтена и че „всички средства за позволени”.

В сюжета на книгата самата опозиция се примирява с неговата власт, за да не разедини подготвящия се за въстанието народ. Тя отстъпва, за да не провали делото. Но в „Превратът” Стамболов трябва да преодолява множество изпитания, без да разреши веднъж завинаги проблема.

Победата му ще е временна и дори пирова. Защото и от него има по-силни и те няма да му простят никога.

Това са нов тип литературни персонажи, разрушаващи нов тип обществени проблеми. Вярно е, че са реални исторически личности, а не измислени от автора, но в творчеството на Захарий Стоянов те присъстват такива, каквито писателят ги е описал.

А не толкова като герои на национална кауза. Защото почти всички негови творби, а не само „Записки по българските въстания”, са посветени на проблема за властта; те притежават характеристиките на романа или повестта и трябва да се разглеждат именно като такива.

Самият Захарий Стоянов си позволява да измисля факти, да натоварва героите си с качества, които да ги направят функционални в дадения сюжет. Той създава художествени образи, а не икони или фотографии.

4.

Захарий Стоянов пръв в българската литература очертава контурите и жанровите особености на епически буржоазен роман, но не успява да го постигне напълно. Защото българската литература още не се е домогнала до епическото съзнание.

В края на ХIХ век обществото не е придобило епическо съзнание. Епическият роман ще стане факт едва през 50-те години на ХХ век с появата на „Железният светилник” на Димитър Талев, а малко по-късно и на  романа му „Самуил”.

Тогава българското общество ще бъде епически цялостно, универсално и мащабно, за да бъде и литературата епическа и се роди епическият роман.

В българското литературознание се е утвърдило мнението, че „Записки по българските въстания” е епосът на българската национална революция. Аз отхвърлям това твърдение; то е неточно от литературоведска гледна точка, невярно и основаващо се на повърхностно и твърде емоционално четене.

Захарий Стоянов е способен да те накара да четеш емоционално и с нестихващо вълнение, понеже е велик майстор на словото и разказва увлекателно. Но големите майстори на словото от ранта на самия Захарий Стоянов не са непременно епически писатели.

Захарий Стоянов е майстор и създател на политическия роман за властта. Като такъв роман освен „Записки по българските въстания” биха могли да бъдат определи и биографиите му на Васил Левски, Христо Ботев, Чардафон Велики и Любен Каравелов, взети като едно цяло произведение с един общ сюжет и различни герои и характери в различни ситуации.

Подобен подход към творчеството на Захарий Стоянов ще позволи да открием онова, което за повърхностния поглед е скрито от богатия и цветист език, резките съждения и оценки, остроумията, умелото разказване на премеждия.

Ще видим, че неговият герой е буржоазен човек, поставен на изпитанието да води, ръководи, заповядва, убеждава. И уж е силен и дори всемогъщ, защото е умен, способен, волеви, а над него винаги има други и те го обезсилват. Или просто показват, че не е всесилен.

А ако няма никого над него, обстоятелствата ще се изпречат пред волята му и ще го победят. Или убият. Но той във всички случаи страстно желае да промени българина, да го откъсне от миналото и традициите, от предубежденията и предразсъдъците, за да му отвори очите за модерния свят и за мястото му в него.

Този герой иска българинът да бъде свободен, да живее добре, да се образова и придобива култура, държавата му да е уредена като другите богати държави. Това според него не може да стане, като се върви по стари пътища и към посоки, където няма изход и просветление.

Такива са и Георги Бенковски, и Христо Ботев, и Васил Левски, и Любен Каравелов, и Стефан Стамболов.

Всъщност, всичките тези персонажи са не от времето от преди Освобождението, а от втората половина на ХIХ век, когато българският свят навлиза в нова епоха от своето икономическо, социално и духовно развитие.

Във втората половина на ХIХ век, но особено след Освобождението, проблемът за властта придобива изключително значение. Важно, дори определящо е кой и как управлява, накъде води страната, как я води, кои са с него и кои против него.

Ролята на личността нараства, защото колективистичното общество вече се е разпаднало, свободата и независимостта не са просто абстрактни понятия, заразяващи нацията или поне нейната интелигенция, а се нуждаят от уточняване, за да си види къде е практическата полза от тях.

Героите на Захарий Стоянов се осъществяват във властта и в нея проявяват всичките си положителни и отрицателни качества. По същество те нямат живот извън нея и без нея.

Те са й отдадени не за облаги, а за да проявяват способностите си и пълноценно да се осъществяват, да получават удовлетворение от резултатите, които хората получават под тяхното ръководство.

В този смисъл, отношението на Захарий Стоянов към властта и към тези, които я упражняват, е нравствено. Но героите му не разсъждават за нея, не я анализират, не теоретизират. Те просто вършат важна и отговорна работа.

Тази работа никак не е лесна. Хората искат да бъдат разбирани и да разбират онова, към което властта ги кара да вървят. Те очакват от водача верни решения и справедливост.

Готови са да му се подчиняват, но искат от него да не ги лъже и подвежда. Когато не си изпълни обещанията и уверенията, срещу него се надига недоволство и гняв.

Да си припомним как се отнасят селяните към Бенковски, когато им говори за бъдещето след въстанието, и как, когато то е вече потушено и виждат горящите си домове. Тогава у тях няма никаква милост. Те са жестоки към него,  виждайки го сломен и малодушен, слаб и безпомощен и смазан в поражението си.

Друг е Васил Левски в интерпретацията на автора. Левски е истински народен водач, който никога не подвежда; обещанията му са винаги изпълними. Той знае силата и слабостите на човека.

И хората го обичат заради човечността му, но и за това, че им говори просто и ясно, не им заповядва, а иска да ги убеди в правотата на делото, с което сам се е заел и към което ги зове.

Левски е истински народен водач, на когото се доверяват и когото обичат. Около него няма интриги и подлости, които да оспорват властта му. Но и ръката му на водач и властник е достатъчно силна и уверена, за да не позволява своеволия и неподчинение.

5.

За Захарий Стоянов изключително важен нравствен, но преди всичко народопсихологически проблем е предателството. Няма да е пресилено, ако кажа, че цялото му творчество е разсъждение и осъждане на предателството.

Захарий Стоянов вижда корените на това явление и човешко качество в българския национален характер. Робството е формирало много недостатъци и пороци у българина, разложило е душата му, подтикнало го е към лоши и греховни постъпки, за да оцелее.

Нямало е кой да му покаже истината, да го насочи по верния път, да го поучава, че да предаваш човек и народното дело е непростим грях.

Този грях не веднъж е обричал на провал, страдания и смърт хората, обрекли се на голямото дело заради другите. Вместо благодарност героите и мъчениците ги даряват с подлост и измяна.

Робът според Захарий Стоянов мисли единствено за себе си. Той страда заедно с всички, но е сам в мисълта да облекчи живота си, да бъде оставен на спокойствие от властта и да спаси кожата си, когато е застрашен от беди и мъчения.

Тогава е готов на подлост, за да не бъде животът му в опасност. Собствената кожа е по-ценна от всичко.

Ненко Балдев издава на турците решенията на Народното събрание на Оборище, а с тях и  Априлското въстание, за да получи облаги. Той не мисли за народното презрение, за евентуалното възмездие, защото е убеден, че турците ще го запазят и ще му се отблагодарят.

Този човек е дребен ум и съзнанието му е ниско, защото на всичко отгоре е и глупав. Но алчен. Той няма представа какво е обществено положение и не мечтае за власт. Просто в страха и несигурността си се оставя в ръцете на поробителите и им служи в ущърб на роднини и съселяни.

Но в прозата на Захарий Стоянов има и друг тип предателство и предатели. И то е най-честото в годините на робството. Българи предават четата на Ботев, отказват да помогнат на изпадналите в беда въстаници, не защото са зли и подлеци, а просто защото за тях съпротивата срещу властта е престъпление.

На хора, които се бунтуват, не бива в никакъв случай да се помага и съдейства. Те са престъпници, хаймани, маскари и работят против „царщината”.

Да издадеш такива на „царщината”, не само не е грях, а заслужава награда. Защото си помогнал да съхраниш мира и спокойствието. Когато живееш още в Средновековието, макар да е избухнало Априлското въстание и се подготвя освобождението на България, „всяка власт е от Бога” и срещу нея не е позволено да се въстава.

Захарий Стоянов е буржоазен човек и за него революцията, държавата, властта са повече от вярата и Бога. Затова е и толкова безпощаден към тези, които бягат от дълга си и предават каузата. И то дотолкова, че обявява отделните случаи за черта и свойство на националния характер.

В литературата на Възраждането, свидетелстваща най-достоверно за явленията, тенденциите, идеите и процесите в българския свят, проблемът за предателството не се поставя. Защото не се осъзнава и оценява в такава степен като зло, както ще го възприемат писателите през 80-те години на ХIХ век.

Промяната в отношението към този проблем у Захарий Стоянов, а и у Иван Вазов ( поемата „Левски” от „Епопея на забравените” - да си припомним как поетът заклеймява предателя поп Кръстьо!), показва важно изменение в общественото съзнание и нравствените ценности на времето.

От позициите на тези ценности обобщава и Захарий Стоянов. Това от своя страна показва, че творчеството му е свидетелство не на революционната епоха, а на ситуацията, в която е създавано. Т. е. след Освобождението. Захарий Стоянов и неговият герой са изцяло буржоазни хора - макар прототипите им да живеят в съвсем друга епоха и  са с друго съзнание и ценности.

Още веднъж ще подчертая: Захарий Стоянов е деец на национално-освободителната революция, но като писател и политик принадлежи на времето след Освобождението. Той сякаш не носи в себе си наследството на робството и се държи като модерен буржоазен човек от края на ХIХ век.

Писателите ни от Възраждането страдаха от активизиралия се вече комплекс за изостаналост у нацията. У Захарий Стоянов този комплекс е придобил изцяло политически смисъл и се изразява в недоволство от икономическата и политическата изостаналост на държавата в резултат от робската привързаност към Русия и политиката на Руската империя.

Буржоазният човек иска бързи промени. Той е нетърпелив и няма време да чака бавните натрупвания да се превърнат в радикални качествени изменения. Нему е противен всеки консерватизъм - освен ако вече не е забогатял и да се страхува промените да не засегнат богатствата му.

Може да си консерватор, само ако консерватизмът носи някаква полза. Но ако не носи, трябва незабавно да се пристъпи към рязка промяна в политиката, като се потърсят съответните политически механизми и средства, за да се ускори ходът на историята.

Робството и съжителството с една нация, която до края на ХIХ век все още живее в Средновековието, но и привързаността към Русия, която също като Турция не е прескочила прага на новото време, са забавили не само нашето историческо развитие, но и са насадили вредни навици у народа ни.

Най-лошият е ленивият ум и бавното мислене, неумението да се намират верните пътища и оставяне съдбите на държавата в ръцете на традиционните ни покровители. Динамиката на епохата изисква динамика и на мисленето, и на взимането на спешните решения.

Но за да стане това, са необходими нови държавници, нови хора с ново съзнание. Народът е незрял и не е в състояние сам да вземе правилните решения и избере подходящите, които да съответстват на изискванията на епохата. От това Захарий Стоянов се гневи най-много.

В края на ХIХ век българският писател започва да се обособява като особен интелигент, който много желае да заприлича на европейските си колеги.

Това означава, че при всичкия му демократизъм, той (особено тези автори, които клонят към модернизмите или дори тези, които осъзнават, че е настъпил окончателният край на Възраждането) вече изпитва известна отчужденост от обществото като цяло.

Той е по-различен от народа и си е придобил поради това правото да недоволства от „читателите” си, да ги поучава и възпитава. Когато те не се поддават на поученията му, провокират недоволство и обвинението, че не заслужават повече от онова, което вече им е дадено и че макар уж да са свободни, те пак са под робство и живеят в невежество.

Захарий Стоянов не достига до философията и естетиката на индивидуализма и модернизмите, но се приближава до тях, като утвърждава активно и съзнателно обществената потребност от герои и героизъм. Т. е. на изключителната личност.

Неговите персонажи - ръководители на национално-освободителната революция са все хора изключителни, безумно смели и решителни, надарени с изключителни способности.

Но те са преди всичко хора, които служат на народа и обществото, а не ги презират и не бягат от тях. Показването на героите от близкото минало е продиктувано от разочарованието в съвременната действителност и е едно своеобразно „бягство” от реалността в един свят, който е отшумял, поради което е малко поукрасен и преувеличен…

Захарий Стоянов има съзнанието и самочувствието, че е писател. При това сериозен и значим и влияещ върху широк кръг читатели. Той обича да кокетничи със слабото си образование, с това, че късно се е научил да чете и пише; че не е „учен”. Но много добре знае кой е и че е писател с огромен талант.