Георги Н. Николов

Като песен на цимбали, като бистър ручей, в който се оглежда небесното светило, бих определил новата книга на Петя Йотова.

Озаглавена „Вечното очакване”, тя е дело на изд. „Сатори Ко”, 2018 г. и е триптих от тематично допълващите се части „Любовта е любов”, „Топлината на лятото”, „И търся Светлина”.

Да, любовта е онази нежна ласка, изваяла чрез магията на стиха включените по страниците творби. Които ни издигат над сивотата на битността, над дребните проблеми и мимолетни желания.

Докосват се до дълбините на душата ни, често апатична и обезверена. Даряват я с пролетни очаквания и с песни за интимната взаимност. За духовното пречистване на личността; на жената, когато обича и е обичана.

Лириката в този сборник на Петя е многоцветна галерия от чувства, откриващи пред погледа далечен хоризонт. Над който небето е може би винаги синьо и трепти дъгата на притаеното, радостно очакване. На вечната всеотдайност и неугасимия пламък на щастието.

Все пак този хоризонт понякога е забулен в полуздрача на несподеленото докосване. На отчаянието и страданието от самотата и разминаването с мъжа, пресякъл пътя й в нечакан миг…

Всичко това е временно и оптимизмът за бъдещите дни отново взема връх над болката. Героинята на Петя Йотова е доказано силна в своята крехка слабост.

Тази сила е в готовност да прости равнодушието отсреща. Да подмине мъжката студенина, без да се моли и без да гради празни илюзии. Тя знае цената си от мистиката на древния Едем и библейската Ева. Съзнава ролята си на вечно начало, от което се зачева и почва животът.

И че е в центъра на нашия биологичен и емоционален свят. Благословена да бъде там по волята на Създателя: едновременно спътница на своя желан партньор и негова ярка светлина над коловоза на отредените им дни. Звезда, която ни зове към себе си от първите неосъзнати трепети, до тежката зрелост на житейския финал.

Придружен с плаха надежда за още и още греховно-праведни земни радости. Очакването за целувка, за гореща длан и сливане на двама души в единна цялост, е открехнатата порта към щастието. Към апогея на съществуването, без който присъствието ни на земята е обезсмислено и студено:

Това е обещание за щастие -
Божествен взрив във нашите тела!
Стресиращо е малко и ранимо,
но лесно ли се случва любовта?

Обичам те и сякаш за последно -
аз цяла съм желание и зов.
Обичам те! С теб всичко е вълшебно.
Обичай ме, защото съм любов! „Жива вода”

Лирическият герой на Петя - жената, е централен образ в творчеството на неизброимо число поети и белетристи от зараждането на човешката мисъл. И тук, както при Багряна и редица още автори, тя е „вечната и святата.” Но в книгата ясно се откроява самостоятелният, личен поглед на Йотова към предизвикателствата пред човешкото съзнание.

В което интимната нагласа често пъти е водеща. Диктуваща нашите постъпки спрямо околните и спрямо самите себе си. Бих оприличил жената в нейната лирика с безсмъртната природа. И при нея, и при героинята властват неотменимо четири сезона.

Пролетта - на плахото, нежно очакване. В жаркото лято ухаят неговите красиви плодове, а през осланената есен любовта посърва и си отива, за да отстъпи място на ледената самота. На дрезгавата тишина, в която рядко се чува птича песен, а хорската гълчава под прозорците изглежда безсмислена и суетна…

Но това е временно! Дърветата пак ще се разлистят и сърцата отново ще затуптят в общ ритъм. Започва нов кръговрат в предречената орис и любовта ще бъде гостенка на всички, които страстно я очакват.

А нима има човек, който не търси красотата й, трепетите й, аромата й на безкористно себеотдаване? Наистина, понякога щастието отлита в чуждо гнездо.

Понякога и взаимността се пропуква от недоверие, ревност, студенина и опити за власт над себеподобния. Жалко, несъвършени сме, често пъти - зли, себични.

Тогава някой си тръгва - тихо, или затръшвайки вратата след себе си. Ще се върне ли? Неизвестно. Но засега:

Небето вилнее по мъжки,
бучи и заплашва, трещи…
Послушно притихва земята,
по женски разумно мълчи.

Макар че в момента е страшно,
на ход е все пак пролетта…
Когато скандалът приключи -
в простора ще грейне дъга. „Преди да изгрее дъга”

Много са посланията, които Петя Йотова отправя към читателската публика: за правото да обичаш и мястото на любовта в скалата на моралните човешки ценности. Кауза ли е тя понякога, или купел с горещи чувства, които може да опише само сърцето. Колко дълговечна е?

Колкото целия наш живот, или повече прилича на плахи стъпки върху пясъка, равнодушно отмити почти веднага от солените вълни? Трябва ли честно да воюваме за нея, или да се оставим на случайността?

Всички отговори откриваме по страниците на „Вечното очакване”: произведение - апотеоз на Жената. Ту жарка жрица пред езически олтар, ту смирен изповедник на чепатия мъжки характер. Книгата е малка по обем, но е изпълнена с мъдрост, зов за взаимност, разбиране, душевен отклик.

Втъкани в стихове, повечето изпети като възторжени химни с космическо звучене. Убеден съм, че тя има своето трайно място в съвременната българска литература. И е основа, върху която Петя Йотова ще продължи своето художествено надграждане с нови, все така вълнуващи творби…