Иванка Павлова

ИЗ „ГРАДИНИТЕ НА СЪРЦЕТО”

ЕДНО ПОТРЪПВАНЕ
НА СЪРЦЕТО

Дрипаво циганче - в очите ти.
Въгленчета - да си запалиш цигара.
Какво ще ми задигнеш, не питам.
Излъжи ме и ще ти хвана вяра.
Под ризата си укриваш вятъра.
Витрините са твоето огледало.
Непреброени, жълтиците на лятото
с двете си ръце разпиляваш.
Ще се препъна подире ти да гледам,
безгрижие опако и босоного,
врабче, което живее на кредит,
главня, изтървана от небесния огън.

ЗАСЛУШАНИ В ОТВЪДНОТО…

Когато лятото запали клади,
под сенките, като под сламени капели,
стариците довеждат бавните си стъпки.
Глави долепят - уморени птици,
от раклите на спомена изваждат
на миналото си оскъдните монети.
Като прозрачен лист са изтънели.
Внимателно в отвъдното се вглеждат.

И светят в мрака сребърните им глави,
за да намери ангелът небесен
пътеката към алените им сърца.

ВРЕМЕТО В МЕН

Никога нищо не ми отстъпва лесно,
яростно за раменете ме разтърсва,
когато прокълна и себе си, и песните,
когато пъпките на надеждата окъсам.
Чисто по женски подмамва очите ми
да се посгреят на огъня на божурите,
с весели трънчета набожда петите ми,
заселва ушите ми с щурчета щурави.
Като хлапачка ме предизвиква
тортената чиния с пръст да оближа,
един среброкос патриарх да си обикна,
от грижите гердан да си нанижа.
Извайва ме времето по свое подобие,
вгражда ме в темели, в мечти високосни.
Изкачвам се към своя връх, доброволно поробена,
свои звезди и бездни се стремя да докосна.
Зрея в мълчанието, пестелива на думи,
вдъхвам уханието на чуждата радост,
по-опрощаваща, едва ли по-умна -
борова сълза върху острие на брадва.

ИСТИНСКИЯТ МИ ЖИВОТ

Истинският ми живот започва тука,
в самотата на дома ми.
Двойницата ми си отпочива.
Тя е уморена от дълга си
да се среща с хора, да говори
и да се усмихва като всички.
Но когато в стаята остана
с тишината на предметите, отново
чувам сърчицата на минутите
как уплашено туптят. Сега
аз от клетката ще пусна
моите дресирани зверчета -
чувствата и мислите, които
цял ден зад челото ми стояха.
Те обичат бялата хартия
и едва когато по снега ?
отпечатат тъмните си стъпки,
ще повикат пак съня и ще завият
с него моята скъсена нощ.

КРУШАТА

Струпеи - по старческото тяло,
суxи клони и случаен плод,
крамоли и сватби надживяла -
патриарх на дълголетен род.
В погледа ми - алчност на секира.
Ще ме сепне писък на гнездо
и в комина дълго ще умира.
Ще се скитат сенките без дом.
Но се спъва младата ми сила
в корените, сгърчени в пръстта:
пак разцъфна - не да моли милост,
пак роди - напук на възрастта.
Помъдря ли моята безжалост?
Гледам силуета разкривен
и съзирам хубост неизтляла,
но незабелязвана от мен.
А под шатъра й от години
слушам птичи песни, шепот тих.
Колко ли сърца така отминах,
колко ли добро не оцених?

ИЗ „МЕЖДУ ДА И НЕ”

ЕЛА

Ела със мене
да се преклоним
пред мъдрото търпение на тревите,
които бавно се изправят
след тежката подметка на човека.
Легни до мене
и небето
като могъщ водовъртеж
ще те повика с дълбината си.
Тогава ще се втурне твоето вълнение
със соковете бистри на дърветата
към тяхната велика извисеност.
И стой така.
Отсреща хоризонтът
прилича на море, в което
зелените гористи силуети
и белите проблясващи стени
рисуват град подводен.
И поетът
в душата ти ще се пробуди изведнъж
и в благодатна скръб ще се окъпе.

НОСТАЛГИЯ

Една червена буболечка
е полазила в тунела на ръкава ми.
Прозрачнозелени,
тревичките предлагат простата си любов
без укор -
като селски момичета.
Бучица пръст се е настанила удобно
в моята обувка
и се готви да отпътува с мене нанякъде,
закъдето си мечтае.
Притискам буза до гърбовете на дърветата,
грапави като кожата на слон.
Така ми е хубаво!…
Ще се свия като крилцата на калинка,
ще ме завие слънчевата доброта.
Осаждената шепа на небето
ще се повдигне и сърцето ми -
освободена птица -
ще политне.

ЛЯТО

Скупчени къщи. Като лястовичи гнезда.
С враснали корени в гръдта на скалата.
Довчера яростно рева дивата вода,
сега изумрудена спи дълбината й.
В сребърни люспи, лежи като жена,
лениво отпусната, изящна, съблечена.
Гларус на покрива. Омагьосана тишина.
Като картина, осъдила мига на вечност.
Зад каменната ограда - старовремски чардак.
Дървена порта. Калдъръмена пътека.
Ще изсипе на перона запъхтеният влак
няколкостотин нетърпеливи човека.
С куфари. С надежди. С различен товар.
С тела, затъгували за слънце и ласка.
С устни, упойващи като разрязан нар.
С погледи, уверени като каубойско ласо…
… Матова кожа, какаови бедра,
пясъчнозлатни, изпепелени ресници.
Забулени хълмове, зашеметяващи недра
и пяна - простряла се бяла шевица.
Спрели са всички часовници освен един:
в кулата на гръдта ти бие сърцето.
Нежна е мечтата, с ухание на крин -
призрачна ладия в прегръдката на морето.

ЛОШИТЕ ДУМИ

Обмислени или случайно
изтървани,
те винаги попадат
във целта.
И всеки път ни сварват
неподготвени.
Обгарящият пламък
на обидата,
захапала дълбоко
и болезнено
чувствителната плът
на гордостта,
незаличими белези
оставя.
А после неочаквано
напомня
за своята отрова
дълготрайна.
Горчиви думи, спътници
незвани,
на нашето несъвършенство
плод,
от тях не е бил никой
пощаден.
Засенчват с облаци
студени
простора слънчев
на душата.
И въпреки че знаем
как раняват,
замеряме най-близките си
с тях.

НАЙ-ХУБАВАТА

За ден от юг до север с влак ще я измина,
ще донеса в косите си от Варна златен пясък.
Орли огромни ще кръжат над мене с мощен плясък,
ще ме опие Мелник с гъстото си вино.

А дълго трябваше да слушам омагьосана
легендите за чуждите земи, за да прогледна:
не е по хубост моята България последна -
очи да имаш само и сърце да носиш.

От камък и дърво над костите бунтовни
поставяше родът ми знак, че тука е светиня:
така полагаше изстрадалата ми родина
на бъдещето си най-трайните основи.

България - това е в този свят тревожен
надежда и закрила, въздухът насъщен, хлябът
и мисълта, че за да бъде вечна, всеки трябва
в градежа й висок свой камък да положи.

ИЗ „ЗРЕЯ В МЪЛЧАНИЕТО”

НЕСЪВМЕСТИМОСТ

Разликата е в посоката,
към която сме забързани,
и в целта ни - най-високата,
устояваме ли, или се подхлъзваме;
как мълчим и как говорим,
и какво инфаркт ни причинява,
как, защо и пред кого сме горди,
и какво докрай си забраняваме;
как общуваме, защо и трайно ли,
ще се промени ли нещо в нас, когато
по причини знайни и незнайни
си смени посоката внезапно вятърът;
как постъпваме с подлеца и мръсника,
истината как приемаме, лъжата,
същите ли сме, когато няма никого,
както ако има зрители в „театъра”;
как със силния говорим и със слабия,
на какво, защо се възхищаваме,
на каква цена, къде печелим хляба си,
интересът ни в какво се проявява;
за какво парите си изхарчваме,
смеем ли без катинари да живеем,
могат ли очите ни понякога да плачат,
да се радва другиму, сърцето ни умее ли.

УСМИВКА

Измамно мила, тя излиза
пред публичния дом на твоята душа,
когато силните съдбата ти чертаят.
Когато се страхуваш за уюта
в очите на жена си (през притворство
отблъснала отново самотата ти
за временното коленичило покорство
на нечие обмислено приятелство) -
увисва като жалка дрипа тя
по остриетата на здравите ти зъби…
Мъчителни са срещите с онези,
в борба със себе си запазили това,
което ти заложи и загуби.
Възходът - златната верига -
превива с тежестта си твоя врат.
Гръбнакът ти на подчинение привикна.
Но унижената ти гордост,
страхът, омразата, лъжата
ръмжат във черепната клетка.
И твоята усмивка се озъбва,
на себе си самата озлобена.
Ще я захвърлиш някой ден
като повяхнала жена, с която
до смърт сте си омръзнали.
А ти?
За тебе вече път обратен няма.
И през безумството на зло страдание
душата ти ще се превърне в мъртъв дом,
където призраците на доброто в тебе
със присмех се замерват и настава
дълбока непрогледна тъмнина.

ЗЛО УХАЖВАНЕ

Побеляла е косата ти.
Почерняла е душата ти.
Светлина ли търсиш в мене
да я просветлиш?
Или, пропилял живота си,
след компромиси и пропуски
би превърнал в забавление
порива свенлив?
За какво съм ти притрябвала?
След понесените загуби
срещаш с присмех честността ми,
а упорствам аз.
Зная дръзкото ти мислене:
еретическите истини
да ми завъртят главата
в някой глупав час.
Но дано, зает с делата си,
се откажеш от играта си -
пламвам, ако си наблизо,
цяла изведнъж.
Ой, боя се от очите ти,
от ръцете ти, от скритата
твоя сила независима -
чара ти на мъж.

АСАНСЬОРЪТ

Чувам го шумно да се изкачва.
Спря ли? Като че ли долавям говор.
Сърцето ми - в гърлото. Цялата съм очакване.
Звънец. И - „Мамо, аз съм”. Втурвам се да отворя.
Синът ми изпълва догоре вратата.
Чета по лицето му - животът го притиска.
Като на тръни седи. Дошъл е за кратко.
А да се сгуши до мен, така му се иска…
Но все по-рядко душата си разкрива:
жали ме, сам да се справя, опитва.
„Нещо ще хапнеш ли?” - предлагам му боязливо.
Не го разпитвам. Гледам го ненаситно.
Тръгва си. Изпращам го усмихната.
„Мамо, и да не забравиш да се заключиш.”
И става отново оглушително тихо.
Ще почета. После телевизора ще включа.
Ще си забраня да ме спохождат глупави мисли
и ще се присмивам на себе си, когато,
дочула шума на асансьора, ми се прииска
все пак да погледна през шпионката на вратата.

СЕЛО БЪЛГАРИ

С дълбоки бръчки, умъдрени,
с великата си простота
като дървета, вкоренени
на древната земя в пръстта,
тук и мъжете, и жените
от друг век сякаш са дошли.
Подир пречистваща молитва
новороден като че ли,
ще се усетиш част от тия
невероятни същества
и сълзите ти ще измият
отровите в теб след това.

О, Боже, съхрани България!
Богоизбран и прокълнат,
народът ни на нестинари
да оцелее в този свят!

ИЗ „БОСА ХОДЯ ПО ЖАРАВА”

СТРАХ ОТ ИТАКА

Боса ходя по жарава.
Ах, каквото ще да става.
Век заклинах боговете:
„С огън жив ме опалете!”.
Аз пътувам към Итака,
но какво ли там ме чака?
Длани мои, празни длани,
сълзи мои премълчани,
спрете ме. Ако прекрача,
ще засветя - факла в здрача,
ще избухна като сприя,
в звезден прах ще се извия
и нагорещена, бяла,
многоцветно засияла,
тъмнината ще оттласна
и тогава ще угасна.
Боса ходя по жарава.
Ах, каквото ще да става.
Думите ми са пияни.
Страх ме е от нови рани.
Погледи - ками опасни,
после студ в очи безстрастни.
Ще размятат зли езици
над душата ми камшици.

Боса ходя по жарава.
Ах, каквото ще да става…

АЗ - АД И РАЙ

Запали ме. И жертвено ще светя -
жар-птица с луди пламъци-крила,
сълза червена в слънчева зеница.
Звънят копитата на ветровете
по хълбока на залезни била
и ме пронизва плач на улулица.

Събирам те: от детската пътека
като нанизана в тревата връв,
от сянката на спомен ароматен,
от болка на кора, от стъпка лека,
от светла скръб, от ягодова кръв,
от синя нощ, от рог на месец златен.

И всичко с пълни шепи ще ти върна:
самия теб отново ще ти дам.
Светкавица, до корен озарила
душата ти, аз в тебе ще покълна -
и ад, и рай - за да те пресъздам,
теб - далия ми чудодейна сила.

***

Птицата все още лети,
но тя е вече мъртва.
С веслата на навика
разсича гъстия въздух,
крепи се с обезкървени криле
върху облака на спомена,
преди да се превърне в камък,
повикан от земята.
Всъщност
това е жива птица -
ще възразят онези,
които имат сетива за видимото.
Но като мисля за ръцете си
като весла на навика,
крепящи се на облака на спомена,
разбирам, че това е птица
без заревото на душата,
наречено любов.

***
Оставяй спомена
понякога да каца
върху клончето
на сърцето ти.
Подръж го в ръцете си.
Трохички му дай.
Стопли
премръзналите му крачета.
Спомените са
като врабчетата -
те кръжат
в градината на душата,
дордето от студа
се пръснат
сърцата им.

ПОВЯРВАЙ

Усети ли уханието на мига -
дъждовна капка многобагрена?
Пусни веднъж конете на страха си -
да сринат твоите забрани.
Ще замирише на трева косена.
Снага лозите тънки ще извият
и ще покапе сладък сок от тях.
Но заключи вратите на тъгата,
зазидай дневните прозорци.
Повярвай, че не е дошъл случайно
като човек, отбил се да попита
за чужд адрес в крайпътен дом.
В зелените пространства на сърцето
задълго нежен мирис ще остане:
ветрило на дъга след лятна буря,
далечен тътен на копита звънки
и в златно жито пламнал мак.