Павел Боржуков - Боржи

„Лудите, лудите - те да са живи!…”
(„Под игото”, Иван Вазов)

Експериментът, който трябваше да се проведе във Врабчево под ръководството на доц. Колев, се пазеше ако не в тайна, то поне от разгласа. Нямаше друга причина за това освен опасението от любопитството на хората. Евентуално струпване на зяпачи на полигона би затруднило свободното движение на участниците в процедурата.
Научният опит се провеждаше от кабинета по ракетна техника към Висшия електротехнически институт в София. Екипът от инженери и студенти, начело с доцент Никола Колев, отдавна търсеше възможност за реализирането му, но все опираха до бариерата на финансовата оскъдица. Всички бяха ентусиазирано изненадани, когато доцентът им съобщи, че имат пълната подкрепа за начинанието от Завода за точно приборостроене във Врабчево. Никой освен Колев не бе чувал името на това прибалканско село, затова участниците го възприеха като неочаквано дарение от неизвестен роднина. Всъщност, то си беше точно така, но откъде можеха да знаят, че научният им ръководител е от същото село, а директорът на завода, Мартин Павлов, му е братовчед. Заводът изпълняваше редовно спуснатия му отгоре план по всички показатели, освен графата за рационализации, и бе натрупал завиден фонд от това перо. Идеята за проекта отначало се стори на директора твърде амбициозна, но той беше един от малкото, които познаваха отблизо този широко скроен „бате Кольо” и знаеше, че в неговите разработки е изпипано всичко до последния детайл. Познаваше и веруюто му на учен, че няма неосъществима идея в областта на механиката, стига да се осигури на работещите време и база за изпитания.
Самият факт, че Колев беше предложил още като студент на професора си фон Браун идеен проект на ракета, която да достигне Луната, показа още тогава неговата целеустременост към невъзможното. Тъй като това се беше случило преди средата на двадесети век, всички колеги от четвърти курс на Политехниката в Берлин се забавляваха с хрумването на Никола да се пошегува с професора. Вернер фон Браун беше започнал учебната година с цикъл от лекции, в които третираше въпроса за пътуването до Луната като задача на настоящето. Поради това повечето от студентите му го считаха за малко отнесен. Рискувайки да пропадне курсовата му работа, студентът Колев заложи в нея тази небивалица и я представи на професора. Последният беше само с няколко години по-голям от студентите, но вече беше име в германската, а по-късно и в световната наука за ракетостроенето. Изглежда, поради тази възрастова близост не му убягна прикритата ирония във въпросите на някои студенти, когато Никола защитаваше проекта си. Фон Браун не показа, че схваща намеците им за фантастика, но каза, че който открие дори една грешка в изчисленията на хер Колев, ще получи правото да продължи без защита на курсова работа. Почти всички сграбчиха шанса, зарязвайки подготовката за защита на собствените работи, и се втурнаха да разбият проекта на състудента си. Работеха по няколко заедно или поотделно, но не откриха никакви грешки в изчисленията. Някои дори помолиха Никола да им подскаже, но и той повдигаше безпомощно рамене. Чак сега разбраха, че той взема проекта си напълно сериозно и някои започнаха да го споменават като „лудият българин”.
Накрая фон Браун сам посочи нуждата от някои корекции, свързани със съпротивлението на материалите и напомни, че той употребява с изключително внимание думата „невъзможно”. С Колев обаче започна да работи лично, като му задаваше нови разработки и изчисления. Това осигури известен достъп на Никола до лабораторията за ракетни изследвания в едно от подземията на Политехниката.
Колев не знаеше, че беше предложил идея за ракета кораб почти близнак на един от работните варианти на фон Браун. Освен това предлагаше решение за използването на слънчева енергия за всички консумативи вътре в летателния апарат.
Всъщност, Вернер фон Браун беше само гост преподавател в Политехниката, където водеше курс по аеродинамика. Малко хора знаеха, че той е научният ръководител на Германския център за ракетни изследвания в Пенемюнде, а още по-малко, че е член и на Германската националсоциалистическа работническа партия. Никола разбра това от самия него, когато фон Браун му предложи да продължи да работи по нови проекти, с оглед да бъде прехвърлен в Центъра, след като завърши окончателно образованието си. Първо някак подчертано официално, го покани на разговор в Бюрото. Каза му, че трудно би се оправил сред новите сгради в източната част на Берлин и затова ще изпрати колата си да го вземе. Точно на минутата в уречения час пред входа на квартирата му спря сив „Мерцедес”.
Пресякоха поне половината град, преди лаконичният шофьор да спре колата и да му отвори чинно вратата.
„Сякаш съм дама или генерал” - помисли си Никола и в същия момент си даде сметка, че шофьорът отговаряше и се държеше тъкмо като войник. Сградата беше само на два етажа, поне това, което се виждаше над земята, и се простираше в две паралелни крила. Съединяваше ги висок корпус в единия край, на чиято фасада не се виждаше никаква фирмена табела освен знакът на свастиката на последния й етаж. Шофьорът показа пропуск на входа и съпроводи Николай до третия етаж. Остави го да чака в неголяма зала, а самият той се отправи към вратата с кожена ламперия в дъното. Влезе, но още преди да я затвори, Никола видя вдигнатата му ръка за поздрав „Хайл Хитлер!”. Почти веднага след това го покани пак само с жест да влезе, а той се оттегли.
Вернер фон Браун го посрещна в светъл и педантично подреден кабинет.
- Сигурно се чудиш къде сме те докарали - усмихна се той. - Половината сграда е Берлинското бюро за изследвания към Центъра за ракетостроене в Пенемюнде. В другото крило са лаборатории и кабинети за иновации по действащи вече технологии на механиката, но те си имат свои отделни програми.
Говориха за направените подобрения в управлението на ракетите с далечен обсег, за необходимостта от стабилизиране на полета им, за прецизирането на уредите за насочване, но най-много за създаването на управляеми апарати, с цел достигането на други планети. Никола научи и неща, които не бяха огласени още никъде извън военните щабове. Първите немски военни ракети Фау-1 бяха усъвършенствани с моделите на Фау-2. Легендарната в Германия Хана Райч, военен летец-изтребител, бе летяла три пъти вече с подобрен вариант на тези ракети, а трансконтиненталната Фау-3 била пред изпитание. В един момент фон Браун като че ли се сети, че беше споделил повече в увлечението си и каза направо:
- Хер Колев, всъщност, помолих ви да дойдете, за да ви предложа да започнете работа като младши инженер в Бюрото, а след дипломирането ви догодина - като редовен научен сътрудник. Ще имате възможност да кандидатствате и за германско гражданство. Считам, че като поданик на съюзническа на Райха държава това може да се уреди.
Никола беше очаквал професорът да му възложи нова задача или най-много да го покани на лабораторното изпитание на някой модел, но не и това. Беше наясно със себе си, че няма да приеме да работи за германската военна машина на Хитлер и попита дали става дума за създаването на космически ракети или оръжия за войната.
- Чудно ми е, че ми задавате такъв въпрос - реагира почти снизходително фон Браун. - Няма държава, в която техническите постижения да не обслужват първо нуждите на военното дело. Освен това ние сме във война с повече от половината държави в света.
- Благодарен съм за високата оценка, професоре, но за мен националността ми е повече от религия.
Никола си даваше сметка, че с отказа си можеше да загуби не само стипендията от фондация „Хумболд”, но и възможността да се дипломира въобще. Затова се съгласи с фактите за обвързаност на науката с военното дело, но наблегна, че близките му, които го издържат почти десет години в Германия, биха разбрали оставането му тук като родоотстъпничество.
- Аз не се съмнявам, че властите на приятелска България ще се съгласят да запазят всичките ви права, но за достъп в Пенемюнде е абсолютно необходимо да придобиете германско гражданство. Освен това с тези ваши сини очи, интелигентно лице и стегната стойка вие изглеждате повече ариец от много германци.
Странно беше, че скромният, почти свенлив младеж, когото професорът считаше, че познава вече добре, с такава страст настояваше и защитаваше мнението си, когато ставаше въпрос за научни доказателства. Изненада го неговата непреклонност в отстояването на идеята, че всяко научно откритие, което се използва за унищожение на хора, тласка цивилизацията не към прогрес, а обратно към пещерите.
- Какво да се прави - възразяваше професорът, - такъв е скокообразният път на човешкия напредък. Всеки нов етап започва с една голяма война. Само нагонът за доминиране над себеподобните може да осигури колосалните средства и енергия, необходими за преминаване на човечеството в друга, по-висша ера.
- И с колко милиона животи трябва да заплати човечеството за една ракета, която да достигне Луната? И за още една за Марс, и друга за Венера, а за извън Слънчевата система ще има ли въобще кой да лети?
- Абсолютизирате жертвите, драги - успокояваше разпалеността му фон Браун, - такава е програмата, заложена в човешката генетика, и ние с вас нямаме време да я променяме. Лично аз съм готов на всичко, ако мога да открехна вратата на човека към нови светове. Ако тази възможност днес ни я осигуряват Фюрерът, Националсоциалистическата партия и СС, аз нямам право да я пренебрегвам, защото утре нас вече няма да ни има и ще сме проиграли шанса да придвижим човечеството напред със стотици, а може би и с хиляди години.
- Но това би бил поредният пакт на доктор Фауст с дявола, професоре! - настояваше убедено Никола, макар да знаеше, че отдавна трябваше да спре.
- Е, все пак неслучайно „Фауст” е създаден от немски гений. Всеки германец има по нещо от доктор Фауст, защото немците винаги преследват целите си на всяка цена. Предпочитам сто пъти да съм Фауст, отколкото някакъв залутан Дон Кихот в Испания или един обезсилен от съмнения Хамлет в Англия. Не знам кой образ е въплъщение на българите, но бих се учудил, ако повечето са убедени филантропи както вас. Самият вселенски закон повелява всяко раждане на Свръхнова да съдържа в себе си гибелта на хиляди, може би и безброй други светове.
- Ако вашият баща беше загинал като моя в някоя война, може би сега вас въобще нямаше да ви има.
Никола прехапа език. Осъзна, че все пак пред него стоеше Вернер фон Браун.
- Съжалявам за баща ви! В Първата война бяхме съюзници с вас и я загубихме. В момента няма друга държава с военната мощ на Германия и този път ще я спечелим, отново като съюзници. Ние с вас и с други учени трябва да я продължим към необята, но първо трябва да спечелим тази. Фауст? Аз лично съм убеден, че по-нататъшната еволюция на човека е в завладяването на Космоса и съм готов да платя за това като Фауст.
Колев вече мълчеше. Беше прозрял една налудничава гениалност в думите на професора си и съзнаваше безсмислието на по-нататъшния спор. Фон Браун не би могъл да разбере как първият образ, редом с този на майка му, който се бе заселил в съзнанието на Никола, бе образът на Войната. Тя беше се явила от мига, когато осъзна, че няма баща. Казаха му, че тя, Войната, го е отнела, когато е бил само на годинка. Имаше в Копадън махала на Врабчево една Стана Лудата, с която плашеха палавите деца. Едра, кокалеста, ходеше боса чак до зимата. Не посягаше на никого, само викаше по козите, които пасеше. Все пак беше страшна с тази сопа в ръцете си и чорлавата си къса коса. Колето свърза образа на войната, затрила баща му, със Стана Лудата. Един път, скрит зад оградата, докато я наблюдаваше през процепа на две стоборки, се престраши и когато тя се изравни, той подвикна с плачлив глас: - Луда Стано, да пуснеш татко ми!
Стана се спря и се загледа в стобора.
- Видях те - посочи с пръст към процепа тя. После постоя, сякаш се замисли: - Ще го пусна - рече, - ти да не се криеш!

***
В деня на експеримента на Хармането във Врабчево се бяха събрали доста зяпачи, но Муко и Пено Световния очертаха линия с няколко знаменца и ги предупредиха да не я прекрачват.
- Доцент Колев, готови сме с хелия - дотича едно пълничко момче с очилца от студентите. - Инженер Бакалов пита може ли да зареждаме балоните.
- Кажи му да провери още веднъж връзката на проводника с първия балон и уточнете последните данни за посоката и силата на вятъра.
Бяха разпънали голяма полева палатка на поляната. Под сенника върху дълга маса бяха подредени уредите, свързани с опита, а по настрани, пред чертожната дъска, друг инженер се готвеше да нанася измерените показатели. По-навътре в палатката беше разположена самата измервателна уредба. Устройството беше произведено в завода с цялата прецизност на всеки детайл според проекта на доцента. С него трябваше да се установят точните параметри на силата на тока в електростатичното поле на Земята и земната атмосфера.
Досегашната информация от спътникови и други замервания предполагаше нарастване на напрежението от нула до колосалните четиристотин хиляди волта на височина от петдесет километра, което предоставя възможност за създаване на стратосферни електроцентрали с различна мощност. Доцент Колев бе първият учен, който представи идеен проект за инсталирането на такава централа, като се използва йонен двигател за вертикален проводник. Комисията по изобретенията обаче го оцени като хипотетичен, предвид липсата на базисни данни за силата и напрежението на тока в различните атмосферни слоеве. Освен това бе посочена и невъзможността за изпълнението му при ограничените технически и икономически възможности на страната. Никой от членовете не се застъпи за безупречната теоретическа обосновка на проекта и възможността той да бъде реализиран в бъдеще или продаден на друга страна. Доцент Колев имаше повече от петнайсет патентовани изобретения вече, но повечето носеха резолюция: „Теоретически възможно, но не на този етап”. Някои бяха започнали да го наричат уж добронамерено „Никола, но не Тесла”. По-завистливите пък му лепнаха прякора „Кольо Шайбата” заради проектираната от него двигателна шайба - тънкостенна система за минни транспортни съоръжения. Може би част от колегите се дразнеха, че в неговия курс по ракетна техника се записваха най-много студенти. Колев обаче предполагаше, че това е по-скоро от желание асистентите да се харесат на завеждащия катедрата по аеродинамика професор Ласкин. Той беше конструктор на първия български самолет, пуснат във фабрично производство, но няколко от пилотите бяха загинали по време на полет. Колев, тогава още асистент, беше посочил грешка в конструкцията, но Ласкин отказваше да я признае, докато новият модел не я доказа. Така асистентът си спечели силен враг, който му костваше отлагане на защитата на доцентурата му дълго време. Студентите вземаха на сериозно прозвището му „Тесла”, свързвайки го с онази пирамида, която Колев беше монтирал в приземното фоайе на института с вечно светеща електрическа крушка. Устройството без източник на енергия, според него, събираше двата етерни потока, небесния и земния, които фокусират електромагнитния пулс на Земята. Твърдеше, че това е доказано още от Никола Тесла, а според древен папирус може да се предполага, че този вид свободна енергия са ползвали и някои египетски фараони. Все пак защити доцентура, защото никой не можеше да отрече, че още в средата на миналия век инженер Колев беше конструирал и изпробвал първата българска ракета с твърдо гориво, нито пък успешния йонен двигател. По негов проект бяха изработени и ракетите против градобитни облаци, които се използват и днес.
Преди да пристъпи към какъвто и да е опит, доцент Колев държеше лично да провери изправността на всяко едно от звената на системата, в която са свързани. И сега даде знак на хората, които бяха вече включили бутилката с хелий към водещия балон, да изчакат. Увери се още веднъж, че уредите функционират последователно. Бързите компютри бяха все още лукс в България, но тяхната лаборатория разполагаше с един от последните преносими компютри, личен подарък за доцента от руските му колеги. Данните от балона-сонда потвърждаваха показанията на анемометъра от старта и че денят и площадката бяха избрани безукорно. При тези благоприятни условия кабелът от макарата трябваше да бъде изведен почти вертикално. Петте метеорологични балона, пускани на всеки пет шест километра височина, трябваше да го изтеглят до двайсет и шест хиляди метра, а уредите да отчитат силата и напрежението на електростатичното поле на всеки километър.
Доцент Колев имаше необикновената способност да вижда изобретенията си детайлно, преди още да е изготвил проекта. Това най-много впечатляваше фон Браун. Никола му описа устройството за прилуняване, преди да е нанесъл и една черта върху идейния проект. Това му умение изуми и професор Ласкин в споровете за конструкцията на авариралите самолети. Ласкин обаче видя младия асистент като скорошен съперник за поста му в института и сложи кратка резолюция в досието му: „Прецизен и педантичен, в съответствие с немското си възпитание. Поради същото е политически неблагонадежден.” Нито за миг не можеше да предположи, че мнението му почти съвпада с това на доскорошния и настоящ противник, преминал под американска протекция, Вернер фон Браун.
Същият бе написал под собственото си предложение за привличането на Колев за работа в Центъра: „Рядко надарен в техническо отношение, но политически непригоден за работа с германски учени поради пацифистки схващания. Неподатлив на въздействие манталитет относно ролята на военната техника като средство за расовата еволюция. Подходящ за въдворяване в База-211.”

***
Близо трийсет години по-късно бившият руски разузнавач Бодрий, сега генерал Чичвиков, му каза как е попаднал на тази „препоръка” в иззетите от съветското разузнаване германски архиви.
Сведения за База-211 се промъкнаха в американския и източногерманския печат няколко години след войната, но те бяха все още неразбулени от секретността или провокираха въображението с елементи от фантастиката.
В края на 1943 Никола бе екстрадиран от Германия и това беше най-благоприятният за него вариант да не бъде ликвидиран от Гестапо в затвора на „Принц Албертщрасе” или въдворен доживот в База- 211.
През октомври 1944 той получи последния вестник от Германия, преди да бъде анулиран абонаментът му. В него прочете, че командващият военноморския флот на Райха гросадмирал Карл Дьониц в обръщението си пред кадетите на военноморското училище в Лабо е заявил: „Германският подводен флот се гордее с това, че далеко, на края на света, е построил за фюрера и отечеството истински земен рай в непристъпна крепост.” Репортерът на вестника предполагаше, че става дума за базата в Антарктида „Швабенланд”.
В следващите години в печата на съюзниците се появяваше по някое възбуждащо въображението съобщение за мистериозната нацистка База-211 в района на Кралица Мод в Антарктида, но никога не се разсекрети напълно информацията за този обект. Някои изследователи твърдяха, че нацистите нарочно са оставили подвеждаща информация в архивите на СС, за да пренасочат вниманието от преследваните военнопрестъпници в друга посока. Включително и генерал Чичвиков при срещите си с Никола след войната не можеше да каже със сигурност, че съществува такава територия „Нова Швабия”. Довери му обаче, че има събрана информация за немски кервани от подводници, които през цялото време на войната са правили курсове до Антарктида. Знаеше също, че в документи на СС са намерени сведения за такава ескадра, която е открила система от естествено свързани пещери с топъл въздух. Част от свръхсекретните заводи и технологии на нацистите не са намерени и се предполага, че е възможно да са транспортирани именно в База-211.
Към края на войната са извозени в неизвестна посока хиляди военнопленници, предимно с техническо образование, както и немски инженери.
Говори се също за пътувания в тази посока на големи групи младежи от „Хитлерюгенд”, на които вероятно се е възлагала надеждата да съхранят генофонда на „чистата раса” в Нова Швабия.
Ако известният американски уфолог Владимир Терзицки действително има основание да твърди, че още в началото на войната германците създават свой космически център в Антарктида, то препоръката на фон Браун за изпращането на Никола Колев в База-211 недвусмислено потвърждава тази теза. Колкото и странно да е, в такъв случай от заточването го спасява тъкмо Гестапо.
На научен симпозиум в Москва Никола изказа предположението, че някои от наблюдаваните НЛО е възможно да бъдат летателни апарати, създадени именно в просъществувалата след войната База-211. Руските учени се отнесоха много по-сериозно към тази хипотеза, отколкото българските капацитети.

***
Експериментът във Врабчево трябваше да доведе до съставянето на първата точна диаграма на промяната на статичното електричество в тропосферата на Земята. Така го беше докладвал доцентът в академичния съвет на БАН в заявката за бюджета. Нарочно беше пропуснал да запознае членовете на съвета със следващата цел, защото от опит знаеше, че можеше да бъде отхвърлен. Той самият обаче очакваше много повече от проекта. Макар че го виждаше предварително в главата си, този път не можеше да бъде сигурен в резултата поради динамиката на процесите в атмосферните слоеве. Сподели само с колегата си инженер Кандилев и с братовчед си Мартин Павлов крайната цел на експеримента. Той прекара цяла седмица в завода, в който бяха поръчали балоните, за да проследи монтирането на топлообменните уреди. Точно това устройство трябваше да осигури нужната температура на хелия, за да останат балоните в тропосферата при ниските температури в горните слоеве. Обикновените метеорологични балони биха се задържали до пет часа във въздуха след дифузията на газа, затова Колев искаше да използва стъклонишките на балоните като колектори за слънчевата енергия. Те трябваше да я пренасочат към топлообменника и регенератора в балоните, за да се поддържа необходимата температура до изгрева. Дали това щеше да освети Врабчево за дни наред, предстоеше да се докаже. Несъмнено обаче, щеше да потвърди възможността за добив на електричество от атмосферата при нищожни разходи.
„С какво сме се захванали? Спътникова система, йонен двигател…- мислеше си Мартин Павлов. - Този широко скроен бате Кольо… Колко ли души в България могат да го разберат? Във всички случаи, аз не, но знам, че е прав. Ако ме уволнят, ще са прави, какво са виновни днешните шефове, че той е избързал да се роди.”
- Да включвам ли? - завъртя китката си Кандилев, като че завърташе невидим за другите ключ.
Никола усети гореща вълна на гърба си, която го обжари до кости. Пое дълбоко въздух и стисна зъби, но кимна утвърдително на Кандилев.

***
Това чувство го обземаше всеки път, когато в съзнанието му се преселваше отново образът на офицера от Гестапо, който провеждаше разпита му. Той също така завърташе мълчаливо китката си към техника, за да му подскаже да увеличи облъчването с онази ужасна машина. От издръжливостта му зависеше не само неговият живот, но и този на Елзе, на Бодрий и на членовете на „българска комуна”.
Трима български студенти в Берлин, Никола Колев, Петър Божиков и Антим Шоков, а по-късно и специализантът Михаил Велчев, живееха заедно на взаимоспомагателни начала. Преподаваха уроци по български, немски и математика, работеха по строителни обекти и покриваха най-неотложните нужди към последния момент на всеки от тях. Откъснати от семействата си в България, „комуната” им помагаше да оцелеят по-лесно в Германия. Немските банки бяха отказали да превеждат пари от Унгария и средствата, които чичо му Стефан превеждаше на Никола, бяха временно секнали. Всъщност, този успял в Будапеща газда от Врабчево беше поел издръжката на Никола още от класическата гимназия в Ловеч, но сега вече го беше осиновил официално.
Беше годината, в която Хитлер завзе пълната власт в страната. В България хората бяха свикнали с историческите и политическите превратности отдавна. Никола и приятелите му обаче не можеха да разберат как тук една напредничава нация узакони диктатурата на Хитлер с деветдесет процента от гласовете си. Фюрерът обедини двете върховни държавни длъжности на райхсканцлер и райхспрезидент, поемайки функциите им. Година по-рано, когато Паул фон Хинденбург обяви Хитлер за райхсканцлер, дори обикновено въздържаният му чичо Стефан възкликна:
- Хитлер? Та това значи война!
В паметта на Никола Стана Лудата беше вече един безобиден образ. Сега имаше друг - на един дрезгаво крещящ, с налудничави жестикулации човек. Той обещаваше „ново жизнено пространство” на екзалтираните тълпи, които го следваха.
Войната, която за Никола още от прощъпулника му беше най-зловещото противоприродно явление, за Хитлер от ранното му юношество се бе „превърнала в духовно преживяване, най-великото от всички преживявания”, както твърдеше самият той в „Моята борба”. Човек ще помисли, че говори за упражнения по езда, когато подчертава: „Предпочитам да водя война сега, когато съм на петдесет години, а не на петдесет и три или на шейсет.”
Никола беше прочел „Капиталът” на Маркс и помогнал за превода на две статии на Енгелс, но не прие поканата на приятелите си за членство в нито една лява партия. Единственото му политическо верую оставаше „Война против войната”, а Хитлер беше Война. Същият вече беше заявил, че ще разреши проблема с „жизненото пространство” на Германия „не по-късно от 1943-1945 година”.
Дали западните сили помислиха, че имат достатъчно време, за да го спрат, но те не успяха въобще да реагират, когато на 13 март 1938 той извърши т. нар. аншлус на Австрия и я присъедини териториално към Германия. Само половин година по-късно германските войски навлязоха в Судетската област на Чехословакия, а английският премиер-министър Чембърлейн и френският министър-председател Деладие подписаха Мюнхенското споразумение, с което узакониха инвазията. Никола разбра веднага, че войната е започнала, а западните държавници - едва след нахлуването в Полша. Те смятаха, че предвидливо насочват агресията на Хитлер към Русия. Когато на 22 юни 1941-ва германските дивизии пресякоха границата и на Съветския съюз, великите сили си дадоха сметка, че е почти невъзможно да спрат поотделно немската военна машина. Започнала бе най-унищожителната война в историята на човечеството. За стотици милиони хора тя се превърна във въпрос на лично оцеляване и пробен камък за човешката им същност.
Така „българската комуна” в Берлин обяви война на Хитлер. Не бяха дори малкият пръст на Давид в тази война, а по-скоро четирима донкихотовци с най-крехките копие и щит. Обикновено се придвижваха вечер по тъмно. Знаеха предварително до коя телефонна кабина трябва да стигнат, но се приближаваха поотделно като непознати. Оглеждаха наоколо и тримата заставаха на пресечките. Ако някой от тях тръгнеше обратно, това беше знак, че е забелязал хора и останалите се изтегляха също. Ако всичко беше спокойно, четвъртият влизаше в кабината, залепваше вътре етикетите и тръгваше сам към най-близката спирка. Един по един другите тръгваха в различни посоки. През тези дни, когато очите на Гестапо дебнеха отвсякъде, беше опасно дори да четеш посланията в кабините. Но влезлият един път вътре абонат прочиташе всичко, докато се съвземе от изненадата, и бързаше да излезе, преди да е позвънил.
„Германци, тази война е загубена. Войната винаги носи насилие, но никога решение”, „Хитлер е доказан шизофреник. Да го спрем навреме, докато не е превърнал Германия в лудница! Армията на Източния фронт се топи всяка минута в море от кръв. Бях там, не вярвайте на лъжите на Гьобелс!” Подпис: капитан Молтке.
Наблюдението на телефонните кабини в Берлин беше поето от стотици активисти на нацистката партия по схема на Гестапо, но „Молтке” продължаваше да бъде неуловим. Отпечатаните на циклостил етикети започнаха да се появяват и по стъклените витрини на магазините. В продължение на четири месеца обявената награда за съдействие при залавянето на „враговете на нацията” нарасна от хиляда на десет хиляди марки. Сигурно безброй тъмни прозорци дебнеха лакомо да я спечелят. След едно обаждане на Михаил Велчев до приятелката му от кабина на „Линденщрасе” двама агенти го бяха претърсили за улики. Слава богу, беше чист, но „комунарите” веднага взеха решение да променят тактиката. Влизаха в кабината без нищо в себе си и звъняха на някое посолство, чужд кореспондент или семейство на военнослужещ: „Обажда се капитан Молтке. Миналата седмица Химлер ликвидира три хиляди офицери и войници за пораженство.” Веднага след това прекъсваха връзката и звъняха в някое кино или ресторант с търсене на информация за посещения.

***
- Доцент Колев, първият балон се издигна на шест километра почти без отклонение от вертикала. Силата на тока на единица площ нараства точно както бяхте предвидили.
Сабина, момичето срещу него, го гледаше с нескрито възхищение.
- Нека пуснат втория, за да поеме други шест километра от проводника. Скачете го по системата, да може да бъде освободен при нужда от главния носач.
Сабина задържа още няколко секунди погледа си върху доцента и се отправи към мястото, където подгряваха втория балон.
Когато навърши петдесет и пет години Никола казваше, че е почти на шейсет. Правеше това закръгляне на възрастта нагоре още от трийсетте, като считаше, че по този начин не позволява на времето да го изненада. Имаше не малко почитатели, но почти не поддържаше близки приятелства. Старши асистент Кандилев беше един от малкото, с когото бяха преодолели официалностите.
- Ти наистина ли не забелязваш с какви очи те гледа Сабина? - го беше попитал Кандилев след един напрегнат ден в катедрата.
- Кафяви, струва ми се - машинално отговори.
- Кафяви? Ама и ти си… - засмя се Кандилев.
- Аха, ами сигурно, както гледа и баща си.
- Знам само, че е на трийсет и три и хич не съм с впечатление, че копнее да я осиновиш.
Сабина, същото момиче, което стоеше сега пред него, беше докторант към катедрата. За пръв път забеляза, че отмяташе косата от лицето си със същото движение като Елзе. Плътният кестеняв кичур се провесваше отляво на челото й, а тя го прибираше назад с дясната си ръка. Как не бе забелязал досега!
Та тя приличаше и по нещо друго на Елзе.

***
Елзе…
Запознаха се по време на последното му пътуване за Германия. Той обаче казваше, че просто са се разпознали. Носеше в чантата си дебелия учебник по съпромат. По пътя от Будапеща до Виена и Берлин имаше време да подготви цял изпит. Не прочете нито ред и това бяха единствените му досега мигове, преминали в щастливо нехайство.
В купето имаше само един пътник, по-точно пътничка. Извини се на унгарски за наложителната си компания, остави багажа си и чак тогава я погледна. Тя вече го гледаше и това продължи десетина секунди с нескрита изненада.
Свирката на локомотива се проточи като нишка, която съедини времената. Момичето прихна да се смее и Никола го последва. Не знаеше защо се смее, но му беше бодро и весело, защото тя се смееше.
- Извинете несдържаността ми - каза тя на немски, - смея се на себе си. Бях толкова сигурна, че срещам отдавнашен познат, а дори не се сещам на кого точно ми приличате.
Тогава му направи впечатление и оня само неин си жест, с който тя прибираше с дясната си ръка падащия отляво упорит кичур коса.
- Сигурно е някой познат, който говори немски, щом като се обръщате направо на този език или самата вие сте германка?
Кичурът и цялата й коса бяха светлокестеняви, почти руси, а очите й тъмнокафяви, което подчертаваше още повече изразителните черти на лицето й. Този контраст оставяше впечатлението за една успокоена спонтанност и момичешка закачливост едновременно.
Елзе беше от Литва. Майка й произлизаше от колонията на тамошните немци, а баща й беше литовец. Завършила история на древните цивилизации в Университета във Вилнюс, сега готвеше защита на докторска дисертация в Берлин. Немските професори бяха се отнесли благосклонно към темата й за общите елементи в културите на древните германци и народите, населявали земите на Прибалтика. Новите германци отново бяха навлезли на тази територия и търсеха в миналото исторически права. Поради необходимостта от чести консултации по темата й, от факултета по история в Берлин и бяха съдействали за получаването на разрешително за многократни пътувания до Вилнюс, Талин и Рига.
Никола й призна, че не знае нищо дори за съвременната култура на Прибалтика, но тя бе изненадана от знанията му за култовете на древните германци.
По дългия път до Берлин той не посегна нито един път към книгите, които носеше. Искаше му се да говори и пак да говори, а това пътуване да продължи във времето. Много преди Берлин той беше влюбен, а тя се учудваше на себе си, че имаше желание да се смее дори когато говореха за сериозни неща и събития. Никола не беше човек, който можеше да държи заключени чувствата си и й ги призна още на първата им среща в Берлин. Вече знаеше, че Елзе като него ненавижда войната, но когато тя заговори за хората, които сега гинат по целия свят, той помисли, че тактично избягва прекия си отказ. Не знаеше как да я задържи и бе съгласен дори само да я вижда. Тя остана няколко мига замислена и като отметна слънчевия кичур с привичния си жест, добави:
- Може пък точно поради това все още живите да имаме повече право на своите мигове на любов.
Той още не знаеше дали Елзе се отказваше от любов заради бруталността на войната или вече си имаше някого, когато тя неочаквано го целуна по бузата. Само му мина през ума, че вече не би могъл да живее и ден без слънчевия кичур.
Това, което отпосле го терзаеше, бе, че той имаше нужда да бъдат заедно поне за малко всеки ден, за да издържи до следващия. Тя настояваше и двамата да довършат онова, за което са дошли в Германия, а след войната ще решават. Не се съгласи също той да я представи на приятелите си и тя него на роднините си в Берлин, за да не усложняват връзката помежду си. Все пак се срещаха поне веднъж седмично и той се примири. Накрая Никола се отдели от „комуната” и нае самостоятелна квартира в същия квартал. Тогава оставаха понякога заедно до сутринта.
Приятелите му знаеха, че е влюбен и закачливо му се радваха. Не знаеше защо трябва да не споделя с тях радостта си, но беше й обещал и им отговаряше само с вдигнати рамене и щастлива усмивка. Единствен Михаил Велев, който беше с две-три години по-възрастен от тях, си позволи да напомни за клетвата за мълчание на конспиративната „комуна”. Никола не се бе изкушавал да нарушава обета си, но когато спомена пред Елзе, че е отказал на Вернер фон Браун да започне работа в берлинското бюро на Центъра за ракетна техника тя живо откликна:
- Ако беше приел, си можел да направиш много повече против войната, отколкото като си отказал. Поне би могъл да се домогнеш до някаква информация за новите смъртоносни оръжия на хитлериститe.
- „Да се домогна?” - Никола я загледа изненадано, но с весели пръски в очите си. - Малката ми шпионка - прегърна я и целуна слънчевия кичур.
- После отивам в Съветския или Британския генерален щаб на армията и им предавам проектите?
Тя се сгуши в него:
- Не съм нито малка, нито голяма шпионка, Никола, но не бих се поколебала, ако имам такава възможност, да поема риска. Има хора, които дори тук, в самия търбух на чудовището, рискуват живота си, за да се случи по-скоро разгромът на тази ужасна машина.
- Сигурно говориш за етикетите против Хитлер, които Радио Лондон съобщава, че се появяват в телефонните кабини и по някои витрини?
Никога досега Никола не е бил така изкушен да й признае своето участие в конспирацията на комуната, но Михаил Велев сякаш го бе предвидил: „Знайте, че изпуснете ли се да признаете за себе си, обричате живота на всички останали.”
Злокобният вой на сирените отново, за втори път през този ден, извести въздушна тревога. Елзе и Никола отначало решиха да изчакат сигнала „отбой” в квартирата му, но по тътена на бомбите разбраха, че самолетите няма да отминат. Забързаха към укритието. Недалече от тях се извисяваше зарево на пожар. Възрастен наблюдател от резерва крещеше в телефонната кабина, докато съобщаваше координатите на пожара.
- Ако някой успее да повреди телефонната мрежа в района, целият квартал ще пламне - рече му Елзе, като се опитваше да надвика тътена от експлозиите.
Дежурните при входа на скривалището им се развикаха, че са закъснели и ги избутаха навътре.
- Да се повреди мрежата? Едва ли на тази дълбочина под земята… Но да се прекъснат кабелите на слушалките е работа само за едни клещи - прошепна й той, вече вътре.
След два дни те двамата, по време на нощната тревога, успяха да прекъснат слушалките в осем кабини и не влязоха в скривалището, за да не бъдат заподозрени.
На другия ден Никола разказа на „комуната” за самодейната си акция с Елзе и всичко, което досега премълчаваше. „Комунарите” единодушно решиха да я включат в конспирацията. Това би улеснило придвижването на групата и би осигурило по-доброто й прикритие. Оставаше Никола да говори с нея и да я запознае с Михаил Велев.
Беше щастлив, че най-после ще може да й сподели всичко за себе си и между тях няма да има повече тайни. Отиде да я вземе от университетската библиотека. Тя пожела да се отбият в едно бистро на „Линденщрасе”, където често хапваха някакъв колбас с чаша „Бордо”, но той настоя да се разходят преди това и тя се съгласи.
Седнаха на една усамотена пейка в градината на Биологическия факултет. Обгърна раменете й и рече:
- Има неща, които не съм ти казал за себе и искам да ги знаеш.
Тя го загледа с онова бездънно кафяво пространство зад зениците си, което го караше да усеща, че е на крачка от друго измерение.
- Само не ми казвай, че си женен някъде в България или Унгария.
- Как ти хрумна? - разсмя се с облекчение Никола и ? разказа всичко.
Всичко, от Стана Лудата до акциите на „комуната”.
Елзе продължаваше да го гледа от „кафявото измерение”. Той долавяше облаци на недоумение и даже изумление в него, но не искаше да спре, преди да изговори всичко, което смяташе, че може да ги раздели.
Внезапно, също като оня първи път във влака за Берлин, тя сложи длан на устните му, приближи лицето си и като отмести ръката си, слепи устните му със своите.
- Моят драконоубиец! - промълви. - Зигфрид Драконоубиеца. Къде са били очите ми да не се досетя досега?
Милата, макар да стоеше така живо в реалния свят, тя не спираше да го населява с образи на хора и същества, останали в пантеона на староевропейския епос. Сигурно имаше предвид Зигфрид от епическата поема „Песен за нибелунгите”.

***
- Доцент Колев - Сабина докосна леко ръката му, - имаме вече диаграма на напрежението на всеки километър височина до двайсет и втория. След двайстия то се увеличава рязко, почти на всеки сто метра.
Каза го на един дъх, като че бързаше да прикрие руменината по лицето си.
Беше го докоснала по дланта, защото първия път не я чу. И двамата отдръпнаха машинално ръцете си. Наистина усетиха парване като от електрически заряд.
Колев се засмя като разтриваше ръката си:
- Случва се понякога при натрупване на разнородни заряди на статично електричество в хората. Залисал се бях, но ти ме поразтърсвай, като ме видиш такъв.
Сабина се засмя също, като прибираше палавия кичур:
- Добре, но ще го правя само с ръкавици.
Колев се загледа в диаграмата. Кандилев беше казал, че е на трийсет и три, а не изглеждаше по-възрастна от петокурсничка. Елзе също изглеждаше по-млада от немкините на нейната възраст. На самия него и сега му казват същото, но той не го взема насериозно. Усети дъха на Сабина, която надничаше в диаграмата, доближила лицето си до неговото. Стори му се учестен.
„Сигурно е бързала” - помисли.
- Дааа - промърмори той, - напрежението и силата на тока ще се увеличават още по-неравномерно поради увеличената проводимост на мезосферата и по-слабото атмосферно налягане.
- Успяхме да синхронизираме реостатите, но няколко от лампите по петстотин вата в контролната верига изгоряха - добави тя.
- След четири минути спираме издигането. Ако първите два балона достигнат зона с температура под минус петдесет градуса, топлообменниците няма да могат да поддържат хелия нагрят до изгрева.
Сабина отиде към стартовата площадка, а Колев влезе пак в палатката. Измервателната уредба функционираше прецизно като в лаборатория. Отчетените показатели потвърждаваха наличието на сила и напрежение на тока, достатъчни за проектирането на електрическа централа от порядъка на 500 мегавата. Видя, че фиксират носача към опорния стълб. Работните групи продължаваха обработването на данните в таблици, схеми и диаграми. Кандилев изглеждаше щастлив, че конструираният в катедрата йонен двигател след пет години лутане по министерските ведомства ще намери незаменимо приложение в сегашния проект. Той беше специалист със солидни знания във общата и квантовата механика, прецизен изпълнител и експериментатор. Беше достатъчно интелигентен обаче, за да си даде сметка, че не е гениален, както и че работи с гений. Самият доцент Колев едва ли съзнаваше своята гениалност. Просто считаше, че решенията, които намираше, са заложени в принципите на механиката, стига човек да ги е изучил достатъчно добре. От тази негова небрежна щедрост се бяха възползвали мнозина по пътя на кариерата си.

***
Дори по време на първия сеанс, на който го подложиха с онази машина в Гестапо, той мислеше повече за устройството й, отколкото за пораженията върху себе си. Страхотиите, които се говореха за гестаповците, парализираха предварително волята на много от задържаните. С него обаче те се държаха почти любезно. Даваха му сам да нахлузи през главата си нещо като ризница, която обхващаше главно гърба и гърдите. Устройство с екран, който бе видим и за разпитвания, стоеше върху метална маса.
- Машина на истината, колега Колев - обясняваше офицерът, сякаш провеждаше научна презентация. - Вие сте висококвалифициран специалист и ще схванете веднага принципа й на действие, както и как да го избегнете. Наблюдавайте стрелката на екрана. С изместването си надясно от нулата тя потвърждава стойностите на реалните истини, които вие формулирате, а наляво - отклоненията от тях. Диаграмата пък фиксира степента на отклонение.
Никола наистина веднага схвана принципа. Залагаше се на елементарен шантаж. „Машината на истината” просто бе инструмент за изтезание чрез лъчево облъчване. Реагираше единствено според подозренията на агента за истинността на отговорите. Потвърждаваше като истински данните за името, занятието, националността и други незначителни подробности, а маркираше като фалшиви всички, за които арестуваният бе заподозрян.
Усещането, че изпържват вътрешностите ти, не беше сравнимо с никое друго страдание. Изтезаваният трябваше да повярва, че може да го спаси единствено признаването на истината. Опита се да се престори, че приема изписваната диаграма за действителна функция на машината:
- Но, хер хауптщурмфюрер - успя да вмъкне той между два шока, - не може да не сте констатирали, че устройството ви допуска грешки. Абсолютно точни отговори маркира като отклонения от истината.
- Много малък процент, хер Колев, съсредоточете се повече!
И той се съсредоточваше върху запознаването си с Бодрий, връзката с германеца Франц Майнел, работата му в проектантския отдел на „Месершмит” - все неща, от които само едно беше достатъчно, за да не излезе жив от цитаделата на Гестапо, дори да признае всичко. Същевременно съзнаваше, че те нямат конкретни доказателства, защото не го питаха за връзката му с Елзе и Маркус Щрайберг, нито за етикетите в телефонните кабини. Наблягаха на подозрението, че се е познавал с Франц Майнел, който беше звънил на неговата врата, преди да се хвърли от последния етаж на жилищния блок, в който живееше Никола. Не беше сигурен обаче дали бяха изпробвали върху него пълния капацитет на машината и дали можеше да го понесе.
С Бодрий го запозна Елзе. Каза му, че е от нейните роднини, които се бяха преселили тук преди войната.
В самия ден на защитата на дипломния си проект Никола получи покана за работа в най-мощната немска компания-производител на самолети „Messershmitt AG”. В комисията беше включен и главният авиоконструктор на „Месершмит”, Александер Липиш. Проектът представляваше въздушни спирачки за високоскоростни самолети от съвършено нов тип. Защитата мина блестящо, а Липиш пожела да говори с него веднага след това. Отначало Никола отклони поканата с мотива, че българското самолетостроене също има нужда от квалифицирани кадри, подготвени в Германия.
- И след колко години, хер Колев, България ще произведе високоскоростен самолет? Доколкото съм информиран, в момента всички изтребители, които защитават небето на България, са тъкмо модификации на нашия МЕ-109.
Никола си спомни разговорите с Елзе за недообмисления отказ, който беше направил на предложението да започне работа в берлинското бюро на Ракетния център в Пенемюнде.
Знаеше, че тя нямаше да може да разбере един нов отказ, и то на компанията, която произвеждаше флагмана на германската военна авиация Луфтвафе. Освен това сега беше 1943 година и краят на Хитлер предусещаха дори приближените до него офицери от Вермахта. Изведнъж етикетите, прекъсването на кабелите и циклостилните позиви, които печатаха за групата на Франц Майнел, му се сториха безобидна игра на конспиратори въпреки смъртния риск. Сега обаче, ако можеше да се „домогне” до информация за новите модификации на високоскоростните самолети на „Месершмит”, би било все едно, че участва пряко във войната против Хитлер. Ами ако не намери канал, по който да я достави? Знаеше с какво се захваща. За миг потрепери, но прие.
Елзе го нарече отново „моят нибелунг”, но го попита дали разбира добре на какво се излага. Отговори, че повече го притеснява въпросът, на кого би могъл да подаде информацията, ако се домогне до такава. Тогава тя му каза, че може да разговаря с един братовчед на майка си за такава възможност, без да му казва истината за Никола. Вече му била правила подобна услуга, като е предала негова пратка на руски шпионин в Цюрих. Никола я загледа с изненада и я прегърна.
- Моята малка шпионка! Ето защо отказа да се включиш наяве в „комуната”.
Така се срещна извън града с щурмбанфюрера от СС Маркус Щрайберг. Тогава майорът се представи с името Бьорг Бебел. Отпосле, когато трябваше да го споменат с Елзе или Майнел, го наричаха Бодрий. Никола разбра веднага, че говори с компетентен военен. Исполинската битка за превъзходство във въздуха се водеше с променлив успех. Разбра какви сведения за характеристиките на новите модели на „Месершмит” биха били най-полезни за спечелването на тази битка. Уточниха и начина на предаване на информацията и че повече не трябва да се срещат лично. Това, което Никола научи много години по-късно, бе, че Бодрий е един от най-успешните съветски разузнавачи, внедрени в СС формированията на Хайнрих Химлер. Едва тогава разбра също, че Елзе, неговата крехка и безобидна Елзе, с честите си пътувания всъщност е осъществявала връзката на Бодрий с военното разузнаване към щаба на Съветската армия.
Никола се задържа в проектанското бюро на „Месершмит” само шест месеца, но сведенията, които успя да предаде на Бодрий чрез Елзе, бяха остойностени с два съветски ордена, макар и цели три десетилетия по-късно: „За лично мъжество” и „Червена звезда”.
Нямаше нужда да преснима чертежите. Можеше да възпроизведе всеки един вкъщи благодарение на феноменалната си памет. Така той пръв успя да подаде информация за първия ракетоплан във военната авиация МЕ-163. От нея се възползваха всички съюзници, защото въпреки достигнатата невероятна скорост от 1130 км/ч, той имаше и невероятно голям разход на гориво. Затова можеше само чрез баражиране да се задържи по-малко от час във въздуха и противниците му избягваха битката до момента, докато изчерпеше горивото. Атакуваха го главно при захождането му към базата. Този вид модели трябваше да се приземяват рисково на хидравлична стоманена ска и Липиш възложи на Никола да разработи подходящи спирачки и колесник. За целта му бяха предоставени проектите с фюзелажа и всички характеристики на самолета. Знаеше, че всяко забавяне може да предизвика подозрения и намери бързо решение, което беше внедрено в значително по-устойчивия МЕ-262. Направиха го, но за вкарването му в серийно производство и изпитания беше нужно време, а немците вече го нямаха. Същевременно той успя да подаде информация за шест нови модификации на BF-109, който осигуряваше главната огнева мощ на изтребителите на Луфтвафе. Особено полезни се оказаха сведенията за една от сериите, с която самолетите достигнаха най-висока скорост при витловите самолети. Те обаче имаха един засекретен дефект, за който знаеха само пилотите и конструкторите. При маневра на изтребителя със „свредел” синхронизираната със самолетната перка картечница губеше за кратко синхрона и пилотът трябваше да се въздържа от произвеждането на изстрели, защото рискуваше куршумите да засегнат собственото му витло. Немците спряха серията, но доста техни самолети вече бяха свалени точно при такава ситуация. Пак с негови скици и частични чертежи руските конструктори започнаха проектите за първите съветски реактивни двигатели още преди да е свършила войната.
Потърсиха Никола непосредствено след победата, но на картата на големите световни събития село Врабчево го нямаше, а той беше учител в тамошната новооткрита гимназия. Бе опитал да постъпи на работа като конструктор във Военния завод в Казанлък и Самолетостроителната фабрика в Ловеч, но с това негово минало на „германски възпитаник” кадровиците не се решаваха да го назначат. По същото време изнесе няколко сказки в читалищния салон на селото за предстоящите полети на човек до Луната и Марс. Гимназистите го слушаха със светнали очи, но по-възрастните врабчевени си споделяха загрижено, че на Колето акълът, от много четене акълът „мръднал”.
Самият той тук се чувстваше по-спокоен, отвсякъде другаде. Имаше усещане, че натрупаното в него напрежение тук изтича като заземено.

***
След всеки разпит намираше начин да напусне килията, като се пренасяше във Врабчево. В сумрака на бетонените стени низината под Балкана му изглеждаше като късче обетована земя. Затова му се струваше странно, че точно днес, повече от трийсет години след войната, сцени от затвора на „Принц Албертщрасе” го спохождаха със спомена за Елзе.
Днес беше ден на потвърждение на един грандиозен негов проект. Данните подсказваха наличието на колосална енергия в полето на природния сферичен кондензатор „земя-йоносфера”, която ще даде възможност дори на държави като България да решат безпроблемно и завинаги проблемите с електрическите си мощности. Освен това орбиталните електроцентрали ще могат да се използват за захранване на космически кораби с електрическа енергия при тяхното излитане и полет, както и за изменение на земния климат.
Тук спря да разсъждава на глас. Говореше пред екипа по време на вечерята в стола на завода във Врабчево. Погледна със съмнение събеседниците си. Още в Берлин колегите му му бяха поставили диагноза „вернерфонбраунизъм”. Вече дори във Врабчево имаше хора, които знаеха, че същият „фон” е бащата на проекта, с който американците достигнаха Луната. Колето бе опровергал поговорката, че никой не е пророк в своето село.
Членовете на екипа не докосваха чашите - слушаха го и вярваха на всяка негова дума. Само Кандилев си помисли: „Какво ли ще кажат и този път академиците?” Сигурно той беше човекът, който най-добре разбираше и не разбираше Никола Колев. Само той знаеше, че доцент Колев бе изпратил миналата година, през главата на българското правителство, собствено предложение до комисията по разоръжаването в ООН. Проектът доказваше възможността за изграждане на околоземна система, чиито насочвани електромагнитни импулси щяха да направят невъзможно воденето на конвенционална война от която и да е страна в света. Тогава Кандилев си позволи да му постави друга диагноза - „ментално далекогледство, некомпенсирано от политическото му късогледство”.
- Изпреварваш съвременната физика поне с един човешки живот, но както всеки човек с далекогледство, ти е невъзможно да се фокусираш на една ръка разстояние пред теб. Та коя от великите сили ще се съгласи да блокира с чуждите оръжия и своите? Или коя от могъщите енергийни корпорации ще допусне на световния пазар по-евтино електричество от свободна енергия?
- Сега е така - сдържано отвърна Колев, - но колкото по-скоро учените докажат, че човечеството може да има друга съдба, толкова повече хора ще се опълчват срещу днешната световна обществена система.
- Това означава политическа дейност, а ти…
- Знам това. В политиката се греши много по-катастрофално, отколкото в науката. Моите сили обаче са насочени другаде. Аз знам, че има чисти източници на енергия в природата и искам да ги покажа. Те ще дадат повече свобода на обикновените хора.
- Много добре знаеш как е бил наказан Прометей от боговете, когато е откраднал огъня - вметна Кандилев.
- Тук, в Балкана, хората познават огъня отпреди Прометей. Изтръгнали са го с удари от кремъчните скали.
- Само такъв проект не сме разработвали - засмя се Кандилев.
Извозиха хората за нощувка във вилата на завода, а Никола се прибра вкъщи. Чичо му Стефан беше починал в Унгария и самият той си знаеше, че така ще стане, но бе вдигнал къща в центъра на Врабчево, за да не бъде Никола все гост на роднините си. Солидна сграда с шест каменни колони, вградени във фасадата, но хората я кръстиха „къщата с виенската колона”. Наистина имаше висока метална колона, поръчана от Виена, която подпираше втория етаж от центъра на салона в партера. Никола все по-рядко се застояваше във Врабчево и бе предоставил този салон за клуб на младежите в селото. Сега къщата му се стори по-празна от всеки друг път. Завъртя ключа в стаята си горе и пак си спомни леко поврътливото движение на ръката на хауптщурмфюрера от Гестапо.

***
След всеки сеанс си казваше, че сигурно няма да издържи на следващия. Мисълта, че ако се изпусне, те ще стигнат и до Елзе, му помагаше в моментите, когато мозъкът му сякаш започваше да се изпича. Елзе беше заминала отново на път и мислеше, че колкото повече издържи, толкова повече време ще има Бодрий да я предупреди. Тогава още не знаеше, че тя бе арестувана от Гестапо във Виена и че Франц Майнел се беше опитал да го предупреди. Всъщност, този самоубийствен опит на Франц бе главният коз на мъчителите му. Бодрий му беше поръчал да предупреди Никола, че Елзе е задържана и той трябва да замине час по-скоро за Будапеща под предлог, че чичо му е на смъртно легло. В групата на Майнел също бе станал провал и Франц бе поставен под наблюдение с оглед да стигнат до резидента. Проследили го бяха до жилищния блок на Никола, което Франц разбра едва вътре. Усети агентите, когато вече звънеше на вратата на Никола. Колев не беше вкъщи. Франц веднага започна да звъни на срещуположната врата, но съседката видя през шпионката напрегнатото му лице и не му отвори. Франц вероятно вече е чувал стъпките на агентите, когато позвънил на етажа по-горе. Отворил му възрастен немец и той връхлетял вътре със зловещата дума: „Гестапо”.
Затворил вратата пред сащисания човек и му наредил да мълчи.
Агентите вече претърсвали жилищата на по-долния етаж. Франц видял от прозореца, че на входната врата на блока пази друг агент. Нямало да има изход, ако продължат претърсването. Бил на последния, седми етаж. Уплашеният собственик съвсем онемял, когато Франц му нареди да не отваря на настойчивото звънене. После, несъмнено, е чул завъртането на шперц в ключалката и отворил прозореца към улицата. Това бил единственият път на „спасението” от седмия етаж и той го прекрачил.
Почти всички от входа бяха отведени в Гестапо за разпит, но само Никола бе чужденец и имаше достъп до секретна информация. Освен това Франц беше позвънил първо на неговия апартамент. Прибраха Колев направо от проектантското бюро на „Месершмит”. Бяха му направили седем сеанса с „машината на истината” и още нямаха отговор дали е професионален конспиратор или случайно озовал се във веригата неудачник. Дори при абсолютна невинност агентите бяха длъжни да стигнат докрай. От Гестапо не се излизаше жив просто така, поради невинност. Никола вече мислеше, че е орисан с такава съдба. Очевидно, от раждането си до края е бил белязан като изкупителна жертва на Войната. Примири се и зачака края като избавление. Реши на следващия „сеанс” да предизвика агентите с пренебрежение към „играчката” им, за да я включат на максималния й капацитет и всичко да свърши. Няма нищо по-страшно от „бавния огън”. Изпуснеше ли се за Франц Майнел, нямаше да го оставят да си поеме дъх. Ще изпекат и мозъка му, но ще изтръгнат буква по буква, сричка по сричка и имената на „комунарите”, на Бодрий, на Елзе. По-лесно ще приеме смъртта, отколкото такава съдба. Точно в този момент Съдбата му се изплези. Знаеше, че мозъкът му още е жив, но все пак я видя. От високото почти до тавана прозорче надничаше съвсем истинска Стана Лудата от Врабчево.
- А мене пита ли? - рече и му се изплези, както правеше винаги, когато децата я закачаха.
Знаеше, че оная дупка горе е по-малка от детска глава, но усещаше някак, че Стана можеше и цяла да мине през нея, стига да поиска. Но тя само му размаха пръст:
- Казах ти, че ще пусна баща ти, но не сега.
В същия момент Никола чу тежките стъпки на надзирателя да спират пред вратата на неговата килия.
„Край! - помисли. - Два сеанса за един ден няма да издържа.”
Сви се в ъгъла като „смъртен”, когото палачът е дошъл да отведе до ешафода.
В проникналата през вратата светлина се откроиха контражурно силуетите на двама. Само преди минути търсеше начин да умре, а сега не можеше да помръдне.
- Никола, аз съм.
Гласът му бе познат, значи не можеше да бъде на баща му, когото не помнеше. Макар да разсъждаваше логично, очевидно една част от мозъка му халюцинираше.
Цивилният свали шапката си, като че влизаше в изискан дом, и приближи. Заприлича му на Иван Учения от Врабчево, може би защото го каза на български.
- Пет минути, хер - рече надзирателят и притвори с пролука желязната врата.
- Наистина си ти! - попипа го Никола. - И теб ли набедиха заради мен.
Иван Тутеков, или „Учения”, както му викаха във Врабчево, му беше съученик от класическата гимназия в Ловеч. Учеше два класа преди него и често в края на седмицата вървяха пеш до Врабчево или се возеха с попътна каруца до дядокоевото ханче в Нова Вратца. След гимназията Иван учи Духовната академия, после „Право”, а след тях и „Философия” в Берлин. Занимаваше се с политика още като ученик. Искаше да привлече и Никола за националистическата кауза, но бързо разбра, че „малкият” витае в други, аполитични сфери. В София Иван стана един от политическите говорители на „Бранник”, а накрая и представител на тази организация към посолството в Берлин. С Никола се виждаха главно на сбирките на Българското културно дружество „Родина” и не пропускаха да разменят новини от Врабчево. И двамата бяха достатъчно заети, за да намерят повече време да се срещат, но винаги се радваха, когато бяха заедно. Иван беше отговорен редактор за емисиите на български език на Радио Донау, а някои от неговите коментари се четяха и по Радио „Нова Германия”. Като официален представител на „Бранник”, поддържаше връзки с някои от водачите на „Хитлерюгенд” и други германски политически дейци. Когато разбра, че Никола е арестуван с подозрение за шпионска дейност, веднага възкликна:
- Ако Никола е шпионин, аз съм резидент на руснаците и англичаните, а американците ми докладват намеренията си всеки понеделник!
На „Принц Албертщрасе” допуснаха Тутеков в килията на Никола, защото увери следователя, че ако Колев се е виждал дори един, единствен път с позвънилия на вратата му самоубиец, би повярвал на него и би му признал. След петминутната среща само повдигна рамене пред следователя:
- Напразно сте отделили време и сили за този наивник, хер хауптщурмфюрер.
Още същия ден обаче поиска среща с лидера на „Хитлерюгенд”, Артур Аксман. Той от своя страна му обеща да потърси съдействието на ръководителя на Националсоциалистическата партия Валтер Бух и ако няма доказателства против българина, той да бъде освободен.
Неведоми са пътищата божии, които бележат съдбата на всеки простосмъртен.
Никола беше пощаден, но с нареждане да напусне Германия до седемдесет и два часа. Подозрението не се снемаше от никой жив, който е минал през службите на Гестапо.
Колев не посмя да се срещне с никого след ареста. Знаеше, че е под наблюдение и че можеше да заведе агентите до нови жертви. Чувстваше се неизлечимо съсипан и на втория ден хвана влака за Будапеща. Когато се появи в къщата на чичо си, леля му Юдит го попита кого търси. Разпозна го едва когато Никола проговори.
Месец по-късно се прибра във Врабчево, единственото място, където се чувстваше неуязвим. Не можа дори да изживее истински радостта от капитулацията на Германия.
След две години даскалуване в селото кандидатства с конкурс за асистентско място в Машинно-електротехническия институт в София. Спечели с всичките гласове на комисията, но назначението му необяснимо се бавеше. От общината във Врабчево му бяха дали добра характеристика, но споменаваха, че свидетелствал пред Народния съд в полза на националиста Иван Тутеков, чието съдебно дело бе прекратено. В досието на Никола никъде не бе отразено, че той е задържан от Гестапо и екстрадиран от Германия. Разбира се, той не се и опита да превърне в актив конспиративната си дейност в Германия. Какво повече можеше да каже? Хората от „комуната” се бяха разпилели без следа.
За Елзе и Бодрий получи вести само един път, и то от неизвестни хора. Незнайно как, човекът го беше открил в Будапеща. Заговори го на унгарски при една от кратките му разходки по улицата, където беше къщата на чичо му. Предаде му поздрави от Бодрий, но Никола не се спря. Помисли, че е нова провокация и учуден, попита човека на него ли говори. Тогава другият му прошепна: „Добре, вярвам ти, че не го познаваш, но трябва да ти предам, че той ще те потърси. Елзе е била арестувана от Гестапо във Виена, измъчвана и погълнала отровата, която е носела зашита в бельото си.” Никола не издържа и се закова на място, гледайки другия с немигащи очи.
- Съжалявам - промълви непознатият.
- Господине, моля ви, оставете ме, аз съм болен човек - успя само да каже.
С годините повярва на всичко, но не можа да забрави Елзе. Беше му все едно дали някой в България го счита за германофил или лоялен съмишленик на отечественофронтовската власт. Той беше надвесен в един нов ренесанс на една модерна и зачитана от всички България, в чиято конституция първият й член ще гласи “Неутралитет и Независимост”.
Затова, когато Бодрий го откри, Никола се вълнуваше много повече от срещата си с него, отколкото от тържеството, на което му връчиха ордените.
Студентите и преподавателите в института направо недоумяваха, за „нашия доцент Колев” ли ставаше дума във вестниците, които пишеха, че има личен принос в битката за небето в решителната фаза на войната.
Никола отказа поканата за работа в съветския Космически център в Дубна с мотива, че има десетки недовършени проекти в България, които е започнал и едва ли ще му остане време да ги довърши.
Дори самият Кандилев, който познаваше най-отблизо неговата чудатост, не можеше навремени да го проумее. Герой на най-тежкия фронт на най-великата битка на народите, а да се остави на професор Ласкин да го пренебрегва толкова време, с намеци за съмнителното му минало. Само Сабина, като че ли не беше особено учудена от осветяването на тази нова страна от живота на Никола. Тя го възприемаше като порасналия „Малък принц” на Екзюпери, случайно попаднал на нашата странна планета. Кандилев беше съгласен с нея и добавяше, че ако в България кацнат извънземни, те първо ще потърсят доцент Колев. Само той можеше да ги приеме като абсолютно естествена закономерност, а първите му думи вероятно биха били:
- А, пристигнахте ли вече?

***
Балоните бяха издържали на ниските температури на въздуха през цялата нощ. Макар да бяха се снижили всичките до нивото на последния, с изгрева на слънцето те отново започнаха да се издигат и още преди обяд достигнаха предишната си височина.
Сабина попита Колев дали ако подадат с обратна верига ток на топлообменниците им, те не биха поддържали височината си през цялото време. Колев я загледа продължително като никога досега, но тя усети, че той гледа някъде през нея, докъдето само той можеше да стигне с погледа на мисълта. После Кандилев пое ръководството на експеримента, а Колев и Сабина седнаха на масата в малката палатка и работиха на компютъра, без да усетят, че денят отминава. Само Пено Световния влезе един път при тях, за да ги осведоми, че метеоролозите „допускат” промяна на времето. Решиха да не приземяват балоните, докато синоптиците престанат да „допускат”, а стигнат до по-конкретна прогноза. Летните бури обаче никога не изчакват хората да ги прогнозират. Във Врабчево обикновено те се втурваха от северозапад. Първо размахваха върховете на горите откъм Барковец и Понека, струйваха над Исиньол, завихряха се над Кара поле и Сурута, после разпиляваха цялото небе на огнени парцали. Небето оттам този ден бе неопетнено. Затова мнението на „местните синоптици” бе, че Врабчево ще остане извън „валежите на места”. Черният облак бе довеян от юг, откъм Балкана.
Нощта настъпи цял час по-рано, докато вечеряха в заводската столова. Понеже помещението бе осветено, усетиха бурята по първите капки в стъклата на прозорците. Доцент Колев обърна вилицата в ръката си и като чертаеше с дръжката й нещо по масата, обясни, че ще бъде най-добре да пожертват двата последни балона. Бурята едва ли достига по-голяма височина от тяхната и ако не ги освободят, общият носач няма да издържи на напора й, та могат да загубят и петте. Докато горните три балона се снижат поради ниските температури на същата височина, бурята сигурно ще е отминала. Попита кой иска да го придружи до площадката. Кандилев и Сабина станаха едновременно. Понечиха да ги последват и други, но Колев настоя, че един е достатъчно. Понеже не се отказа нито Кандилев, нито Сабина, Мартин Павлов каза, че с него и Пено Световния стават точно за един джип хора и той ще ги закара. Бурята ги заля, преди да стигнат до колата. Вятърът сякаш се въртеше в кръг и ги блъскаше отвсякъде. Мълниите се кръстосваха като шпаги на богове, които си оспорват небесата, а гръмотевиците изпълваха пространството с непрекъснат грохот. Мартин шофираше повече по памет, защото фаровете осветяваха само пелената на дъжда. Бяха замлъкнали в страхопочитание пред необузданата мощ на предвечната природа. Изведнъж доцент Колев изтърси с присъщата си неподправеност:
- Да можех да кондензирам цялото това електричество в една управляема система! Ще помислим върху това, нали?
Всички се разсмяха, но Кандилев и Сабина знаеха, че той говори сериозно.
„Дали има някаква граница пред мисълта на този човек? - помисли Сабина. - Ако има, тя със сигурност не е в тази вселена.”
- Не е било досега да не знам на кое място съм точно в родното си село - вметна Пено Световния.
- Пълзим през Копадън махала - успокои го доцент Колев.
- Пеленгатор ли имаш в главата бе, човек? - възхити се Световния.
Никола сигурно не го беше чул, защото добави:
- Сега сме точно срещу къщата на Стана Лудата, ако я помниш.
„Този голям бате Кольо!” - продължаваше да възкликва в себе си Мартин Павлов, когато видя светещите електрически крушки на полигона.
Всъщност бяха останали само две, и то по чудо. Другите от веригата сигурно не бяха издържали на проникналите струи на дъжда.
Фаровете осветиха купчината на голямата палатка. Беше срутена, но опорните клинове бяха здраво забити в земята и я държаха на мястото й. Колев излезе от колата и бързо прекъсна с електрически клещи проводника към крушките.
- Към стартовата площадка - рече, като бършеше ръце в още по-мокрите си дрехи.
Мартин Павлов подкара бавно, опасявайки се да не се блъснат в съоръженията.
- Тук - рече Колев и Мартин закова спирачката.
Не се виждаше нищо на разсеяната от струите на дъжда светлина на фаровете.
Колата напредна още два или три метра и между неспирните махове на чистачките видяха опорния стълб.
Доцент Колев каза на Кандилев да вземе фенера и да дойде да му свети. Сабина отвори вратата да ги последва, но той настоя да стои в джипа, докато я повикат. Кандилев се залута в търсене на фенера, а Никола вече беше при опорния стълб.
Изглежда, че точно този миг Стана Лудата бе избрала да изпълни обещанието си да го срещне с баща му. Изведнаж стана по-светло от ден, ако някъде има и дни със синкаво сияние. После всички твърдяха, че тази мълния е дошла отвъд облаците. Видяха също, че доцент Колев посяга към носещия кабел, но тъкмо по него бе слязла светкавицата. Никола просто засия до последната костица в тялото си. Пено и Сабина твърдяха, че се е усмихвал, Кандилев настояваше, че се е въззел на няколко метра над земята, а Мартин Павлов бе сигурен, че бате Кольо е достигнал исполински ръст.
Тях ги спаси ефектът на „фарадеевия кафез” който осигуряваше затвореното пространство на колата. Доцент Колев обаче дори да имаше избор, едва ли би се възползвал от него. Със сигурност не би пропуснал да наблюдава на живо едно толкова необикновено и не напълно изучено природно явление.

***
Кандилев днес е старши научен сътрудник в Академията на науките. Разбрах от него, че Сабина е преподавател в Техническия университет и води кръжока по ракетна техника, създаден от доцент Колев.
- Тя продължава да се надява, че някога ще открие между студентите някой „луд българин”, с който да продължат недовършените проекти на Никола Колев. „И защо не? - рекла му един път - Та нали тук, на Балканите, е роден и самият Никола Тесла.”
Пак тя твърди, че този вид съдба е закодирана преди повече от хилядолетие в една от най-старите български книги:
„… Но и над звездите хората имат власт. И макар да са толкова високо над тях, с разума си могат да изучат техния ред… Ти, човече… На тебе ти е заповядано да се стремиш към тях, поради образа, който имаш”. (”Шестоднев” на Йоан Екзарх Български).