Интервю на Георги Н. Николов с писателя Георги Гълъбов от Австралия

- Господин Гълъбов, след десетилетия живот по света, чувствате ли се интегриран в австралийското общество? Какво Ви предлага то и какво му давате Вие?

- В Австралия се заселих след десет години живот в ЮАР, където политическото неравновесие в обществото правеше живота несигурен и цветът на кожата определяше статута на гражданите. Без да искам, бях принуден да живея в едно социално неравенство, което не бях създал и в което не исках да бъда участник. За мен в далечната 1981 г. Австралия, с чудесния си климат и политическа стабилност, стана моят нов дом. Купих си къща в едно предградие на Сидни, където много от от жителите всъщност идваха там на курорт. Само две години бяха нужни, за да получа и австралийско поданство. Питате ме дали се чувствам интегриран в обществото там. Абсолютно да. Никакви ограничения, никакви трудности няма в обществото, в което живея. Трудностите човек би си създал сам, ако не знае английски език. Единственото нещо, което правителството иска от поданиците си, е да спазват законите, да гласуват, когато има избори и да са членове на съдебно жури, ако бъдат избрани за такива. Лицензът за правоуправление на моторно превозно средство всъщност е официалният документ за самоличност, който се ползва навсякъде. Гражданите нямат никакъв проблем да се срещнат с представител на правителството от щата, в който живеят, или на член на федералното правителство в Канбера. Аз лично съм разговарял с политици от двете нива, които имат локални офиси и често канят желаещите от местното население да участват в различни организирани от тях начинания. Националният ден на Австралия е на 26 януари, който се празнува с шествия, барбекю и заря. Тогава навсякъде се развява австралийското знаме и моят дом не е изключение. Всеки гражданин може да ползва медицинска помощ, която е безплатна в държавните болници, или да получи необходимите му лекарства на спонсорирани от държавата цени. Аз лично бих дал една идея за борба с огнените стихии, които опустошават Австралия, причиняват огромни материални щети и отнемат живота на много хора. За това не бих искал нито пари, нито привилегии, но искам да се знае, че идеята е на българин. Защото въпреки десетилетията, прекарани извън България, аз не преставам да я обичам. Помня как през 2000 година на Олимпийските игри в Сидни, в залата, в която се провеждаха състезанията по щанги, присъстващият български президент Петър Стоянов ме покани да застана до него, когато се проведоха награждаванията на медалистите, защото аз бях единственият там, който развяваше българското знаме. Моето знаме отново бе забелязано по телевизията в България няколко дена, след като Армен Назарян спечели златния медал и го завихме с него. За нещастие една жалка твар под предлог, че ще ми донесе знамето, го открадна. Научавайки за това, българското консулство ми даде тяхното знаме заедно с огромно извинение за кражбата, което всъщност не бе тяхна вина. В моя род българското знаме е светиня.

- Как изглежда съвременна България през погледа Ви на човек от друг континент и друг начин на живот - икономически, социален, духовен?

- Според мен има голяма рзлика между живота в България и Австралия във всяко отношение. Тъй като всеки знае какъв е животът тук, ще се опитам само да посоча някои различия, които са очевидни за българина, пристигащ в Австралия. Преди всичко английският език, който позволява да се докоснем до една невъобразимо богата и нова култура. Лявото движение на превозните средства и изключително строгите мерки за спазване на правилата за движение, с осезателните глоби и наказания за нарушителите. Огромните разстояния в този континент - остров, са предпоставка за наличие на часова разлика и различен климат. Над 200 езика се говорят и за различните религии няма никакви ограничения. Желанието на австралиеца е да живее в собствен дом и много от къщите са с басейни. Те се строят от леки материали и изолации, способстващи за предпазване от високите температури. Всеки членува в някакъв клуб, където намира различни развлечения. Провеждат се много добри театрални постановки, концерти, изложби и гостуват световно известни изпълнители. Поради големите разстояния за обществения транспорт е трудно да достигне всяко възможно кътче, затова много хора ползват собствен транспорт. Наемите и заплатите се плащат седмично, пенсиите на две седмици. По бензиностанциите всеки си налива горивото сам. Влаковете и метрото са на три нива. По пътищата има знаци, предупреждаващи за преминаване на диви животни или птици, които знаци стриктно се спазват от всички. Всеки се старае да ползва колкото се може по-малко вода, а дъждовната се събира в големи контейнери за домакински цели, или против пожар. Когато пешеходец постави крак на уличното платно, движението спира и го изчаква. Същото се случва и когато диви патици, последвани от малките си, в „индийска нишка” пресичат улица или шосе. В парковете десетки диви пеликани, патици и фламинго се трупат около седналите да обядват сред природата хора, търпеливо чакайки някой да „изпусне” храна за тях. Още първите европейски преселници в Австралия останали изненадани от многобройните чудновати птици и диви животни. Същото е и за българина, попаднал тук. Поразява го необикновеният, приличащ на човешки смях на кукабарата, красивите кралски папагали, многоцветните лоракити и розела, снежно белият кокату, чийто жълт гребен напомня за украсата по каските на древните римски войни. Дивите пуйки са навсякъде, ровят със силните си крака и строят огромни триметрови гнезда на земята. Касауари със закърнелия си рог на главата, ему - почти равно по размер на камилската птица в Африка. Агресивните бяло-черни мегпай, които пазят територията си особено ревностно, когато се излюпят малките им. Особен интерес будят кенгурата. Те се различават по размер и начин на живот. От най-едрите, достигащи два метра на височина, до съвсем малки, които живеят по скали и ниските клони на дърветата. Интересна е и способността на кенгурата да забавят бременността си, ако условията за живот станат трудни. Лесно се опитомяват. Ему и кенгуру са двете животни в герба на Австралия. Те символизират стремежа на държавата към прогрес, защото всъщност са неспособни да крачат назад. За фауната и флората на Австралия са написани множество книги и естествено размерът на това интервю дава само малка представа за интересните изненади, посрещащи новопристигналия българин. Влечуги, насекоми, различни животни, живеещи в сладководни и солени среди, огромните 30 метрови китове, белите акули, делфини, пингвини, будят интереса на хилядите туристи, пристигащи всекидневно.

- Какво значи да си автор в чужбина? Бихте ли посочили позитивите и негативите на това поприще и стремите ли се да бъдете прочут?

- Какво значи да си автор в чужбина? Интересен въпрос! Тъй като живея в Австралия, но издавам книгите си България, то аз там съм автор в чужбина. Стиховете, които съм написал стриктно в рима, са изключително трудно преводими на английски език, затова са достъпни единствено за българи. Но в същото време тук, в Родината, съм автор от чужбина тъй като живея от 47 години извън България и малко хора ме познават.

Дали се стремя да бъда прочут? По скоро се стремя да съм забелязан и чут. Ако това, което съм написал досега, не е достойно да остане в аналите на съвременната българска литература, какво мога да очаквам за бъдещите ми творби, които тепърва ще се появят на бял свят?

- Досега сте издал стихосбирката „Прекършено крило”, многоезичния сборник „Сентенции” и книгата с разкази „Дива страст”. Къде сте в стихията си в жанрово и тематично отношение и ще обърнете ли поглед и към романа?

- Бих могъл да напиша една романизирана автобиографична версия на моя живот в трето лице, но винаги ме е възпирала онази народна поговорка за стоте тояги на чужд гръб. Последната ми книга „Дива страст” съдържа седем разказа, всеки от които е с различна тематика и бих могъл да направя седем романа от тях, или вместо тях. Според мен, да се напише роман, е доста по-лесно от късия разказ, тъй като в него е нужно по-голямо майсторство, съумявайки да заинтригуваш читателя само с няколкото страници на произведението.

Наистина, читателската публика в България е залята от лавина нови издания, но това съвсем не значи, че й липсва естетически вкус и патриотична нагласа. Напротив, тук се обособява едно ново поколение от интелигентни хора, които намират стойностни произведения, заслужаващи тяхното внимание и събуждащи патриотичната им гордост. Тайно се надявам и моите произведения да се окажат в кръгозора им.

Питате ме, дали ме интересуват проблемите на човека от ХХI век, характерен с мащабни преселения, мултикултурни отношения и политически катаклизми? Преди всичко на мен ми е пределно ясно , че тук се води борба за надмощие на две политически системи, едната от които използва превъзходството на другата, изразено чрез демократичните придобивки на населението си като негова слабост, спомагайки милиони незадоволени от слаборазвитите страни хора да нахлуват през границите, причинявайки хаос и несигурност с невъзможността да се интегрират поради духовното си, политическо и морално ниво.

- В този ред на мисли: какво пожелавате на нашите съвременници от различни възрасти, както и лично на себе си?

- На моите сънародници пожелавам да помнят нашия девиз: Съединението прави силата! Към това бих прибавил и моя личен девиз: Никога не е късно!