ЮЛСКИ НОЩИ
ЮЛСКИ НОЩИ
На Георги Стойков
В такива нощи ми ела на гости!
Не е далече моето селце.
Аз винаги в сърцето си го нося -
по-малко е дори и от сърце.
Патрули от забързани светулки
най-неусетно ще те доведат.
А с песните си сто щурчета юлски
ще те направят като мен богат.
Ще ти намигат в мрака закачливо
звездите - натежали класове,
очакващи жетварката красива
пак с лунен сърп из тях да заснове.
Реши ли вече? Ходилата боси
на детството ще дойдат без адрес.
В такива нощи има много гости
сърцето ми. Не чукай. Тихо влез.
СТИХ
Не съм роб на стиха си,
а към него все бързам.
Искам той да е
стъпка от конски луд бяг.
Да звъни
като палав капчук.
Да отърсва
от ревера на утрото
сетния сняг.
Да е прост като хляба.
Като сок черноземен
да събужда живот
и размах на крила.
Като глътка водица
да бъде потребен.
Да изгаря от жажда
зад десет била.
Да се носи в сърцето
като родна шевица.
Като първа любов
да припламва до гроб.
Да е светла сълза
в уморени зеници.
Да тежи
като житния сноп…
ПОЕТИТЕ НА ТОЗИ СВЯТ
Поетите не са за този свят.
Поетите не стъпват по земята.
Вглъбени и загадъчни вървят
по дирите на безсърдечен вятър.
Наметнали тържествено нощта -
все търсят в дните звън на шесто чувство.
От суета и куп добри неща
в критичен миг спасява ги изкуството.
Те нямат дори свой приличен дом -
през времето задъхано пътуват.
Скърбят или се радват мълчешком.
Стихът единствен воплите им чува.
Неразгадани, смахнати дори
са в часовете на внезапни срещи.
В очите вечно огънче гори -
за старост приютило дух младежки.
Те непохватно някак си стоят
върху дланта на вашите представи.
А се оказва - по войнишки спят
и често дори в грешките са прави.
Нерядко и куршум, за тях отлят,
или отрова им бележат края…
Поетите не са за този свят.
А той без тях какво би бил?
Не зная.
ПЪТЯТ НА МЕЧТИТЕ
На художника Георги Борисов
Певецо буен, нарисувай с четката
одеждите на своите мечти! -
Червените коне с копита святкат -
препускат с невъзможното почти.
И слънцето не пари, не препича -
приятелски повело за ръка
единственото влюбено момиче…
Запява утро. Бързей на река
поднася истинското огледало
на вечно недоволната душа.
Безсънни нощи. Срещи и раздели.
И чаша вино, грабнала нощта
на твоя глас със светлото вълшебство -
удавил тежки мисли и печал.
Отново грабвай четката, маестро -
платното чака не една мечта!…
МИГ ВЕЧНОСТ
Годините ли натежаха глупаво? -
угасват дори спомените. Гаснат.
Мечтаното проблемите изтупаха
в леглото на надеждите. Опасно е.
Отрязва някой пътя ми за връщане
към чистотата детска. Към началото.
Към смисъла на трепетите всъщност.
На любовта към празника. Печално е.
Без минало човек какво е? Нищо е.
То е усмивка, отразила жаждата
към светлина на радостта в огнището.
Достойнството на пътя земен. Важно е.
Смъртта е край или начало? Знаем ли…
Поанта е, на времето позната.
Животът е миг вечност, даден в заем и
уж дирите остават. А цената?…
ЗИМНО НАСТРОЕНИЕ
Виж - имаме всичко. Това е животът!
Колата е купена вчера.
Да можехме само звездите без ропот
да вкараме вкупом в килера!…
Претъпкахме с мебели, вече ненужни,
на вилата двете мазета.
И пак сме си свои, и пак сме си чужди.
Не казвай, че пак си заета!
Защо полюлеите гледат банално?
Тъй скъпи, а мигат от скука!…
Пред хората всичко при нас е нормално.
Завиждат. А вътре е кухо…
Сред толкова вещи и перчене, всъщност,
къде е сакото ми зимно?
Как искам да купя лъжица за в къщи,
но тя да излъчва взаимност!…
1980
РЕПЛИКА
На една духовна повлекана
Зима, казваш, зла ще ме разнищи.
Нека блъска вятърът студен.
В пепелта на моето огнище
светло лумва търсен с труд рефрен!
Римите са осветени съчки.
Жаждата - отново е море.
Всеки стих се ражда все по-мъчно
и очаквам да ме разбере…
Но помни: дори и да не хвана
в стиховете порива си чист
и така да си отида рано -
безметежно тъжен и без риск,
таз поне утеха ще остане,
че животът си съм изживял -
без да знам какво е бяло знаме,
без да чакам старост в своя дял!
ОЧАКВАНЕ
Звънко утро. Винен изгрев
в жадни погледи изпира
пак отколешни надежди.
Глъхне сухото дере.
Днес навярно или утре -
нямаш право да избираш -
ще се сбъдне нещо свято,
нещо свято ще умре…
За мечтите се воюва.
В силите си сам повярвал,
длъжен си сълза на радост
в нечий поглед да вплетеш!
Длан подай, за да те има
и когато хлад повява.
Обикни, за да останеш
във усмивка на дете.
Вярата пази. Но честно!
Махни счупената стомна
и на жадния душата
с топли шепи напълни.
Звънко утро. Птичи песни.
Могат ли да се запомнят,
ако в тях не зрее радост!
Ако обич не кълни…
СВЕТУЛКИ
Не поглеждай назад. Не поглеждай -
там е болка, наречена спомен.
Проиграна е всяка надежда
пак за теб да съм същия, оня,
който сбираше живи искрици
на взаимните нощи в покоя,
за да пише по твоите къдрици
с тях разнежен и плах ОБИЧ МОЯ…
Ех, светулките все не достигаха
за последната дума…На воля
те прибързано някак отлитаха…
Ти прошепваше: - Твоя съм! Твоя.
И усещах как пеят гърдите ми -
беше всичко тъй мило и свежо!
Днес сме други. Дори да опитаме
е излишно. Назад не поглеждай.
Там сънят на онези години
една свята наивност изпира
от жестоките думи: - Прости ми.
бях сама. Ти - войник. Сам разбираш…
Казваш, вън пак светулки примигват.
И ме гледаш с нескрита въздишка.
Но в сърцето искрите не стигат
дори ОБИЧ сега да напиша…
ПЛАЧЕЩИ ВЪРБИ
На Тома Трифоновски
Върби, върби, защо ли сте заплакали
със сълзите зелени на брега?
Дали гальовна ласка сте очаквали,
а любовта наказа ви с тъга?
Кого ли в нощи лунни и в дни жарки
очаква в мъка скършения стан?
Така ли, мои верни нестинарки,
ще върнете отново нежността?
Вдигнете клони, залюлейте върше
и погледнете весело света!
Това, което времето прекърши -
ще излекуват младите листа…
Над болката достойно застанете.
Зелената тъга кого ще трогне? -
Обичат всеотдаване мъжете,
но в любовта си търсят огън!
ПОЗИЦИЯ
Не мога да заспя. Не мога.
А може би дори не трябва.
Какво ще е сънят? - Илюзия
от неосъществени помисли,
огледали се в огледалото
на утаената мътилка -
отрекла всички светли пориви
с една жестока арогантност…
Не мога да заспя. Не мога.
А може би е вече късно -
забравих как изглежда вярата
и на доброто ли приличаше.
Забравих полъха на вятъра,
довявал толкова надежди,
които все не оправдаваха
гласуваното ми доверие…
Не мога да заспя. Не мога.
Страхувам се от всяка приказка.
Дори най-детската!Отдавна
преминах възрастта на принца,
а всемогъщите вълшебници
са корумпирани и користни -
биха пречукали и брата си,
ако сглупи да търси правдата…
Не мога да заспя. Не мога.
И сънищата ще са същите. -
Въжеиграчи и величия
навярно и в съня ще има.
Презирам всяко състрадание.
Ще пукна, ако се събудя
на колене застанал в утрото -
с чаршаф позорно бял в ръката си.
1982 г.
ДА ЗНАЕХ САМО…
Магистрала. Цвилят лимузини.
Ти - пълзиш страхливо плътно вдясно
с колело на твоите години.
Май и тук, поете, нямаш място…
Слънцето зад облаци виновно
пак се крие. За чия изгода?
Времето ли само днес е болно
или си за него непригоден?
Все не проумяваш: как се случи
в нашата изстрадала държава
на морал престъпник да те учи,
простак ум и разум да раздава;
убиец, накичен с десет кръста,
в името Христово да се врича;
политик, заклатил шия тлъста -
да твърди, че някого обича;
мръсотията да правят знаме,
родният трибагреник - месалче,
в което престъпното имане
да укрива гузно феодалче…
Неуморно, нагло да втълпяват,
че си черноглед - не виждаш рая,
макар да ти дават вносна плява -
(зърното все липсвало накрая!)…
С едри крачки крачим. В скоро време
щели сме в Европа да прекрачим.
Че за теб на никой му не дреме -
кой ли го е еня! Дръж се, братче! -
Утре НАТО ще ни бутне рамо.
Ще осъмнем без Шенгенски визи.
От България да знаех само
как с велосипед се стар излиза!…
ПРОСЛАВА
Мадона стройна носи под сърцето
надеждата на утрешния ден.
Пристъпва гордо. В погледа й свети
покълналият стих у мен.
Земята на славяните предлага
на нейната походка щедра длан.
В нозете й Марица кротко ляга.
Над нея бди хайдушкия Балкан.
Прабългарският плам гори в очите,
понесли модър къс от свода син -
с величието си подпрял зведите
над Рила, над Родопа, над Пирин.
За кой ли път - забързана и мила -
разпуква пролетта усмихнат цвят!
Една мадона - с любовта си силна -
уверено върви през този свят.
Върви през вековете. Пак развява
подобно знаме житени коси.
А под сърцето й отляво -
България и този стих.
