Гергина Давидова

По спомени на баба Мина

Дните на циганското лято свършиха и този ден тъмни облаци се сърдеха и плачеха от яд. Вечерта се спусна студ и зъл вятър. Прочисти небето и доведе снега, който разкраси земята.

Внуците на Пеньо Чернеоолу се спускаха по бреговете на река Тунджа, търсейки подходящо място за риболов, че утре е Свети Никола - голям православен празник български.

Всяка година на Никулден на трапезата ни се събираха всички от Пеньовия род. Гостуваха ни от селата Шейново и Секеречево, а войводата нареждаше на търговците да дават риба на всеки беден човек, за да няма българин, който да не е спазил обичая и да не е почел светеца с риба на софрата си.

Когато мъжете се прибраха с пълни кошове с шарани и мренки, дрехите им се белееха, а ръцете им се синееха от студ. Мразовитият лудогорец навяваше преспи до оградата и стената на конюшнята, а клоните заприличаха на новогодишни пухкави гирлянди.

В голямата соба жените месеха хлябове за празненството. Децата, както никога досега, се бяха събрали около печката, като от време на време ставаха и прилепваха нослета до стъклото на прозореца, за да видят бялата зимна приказка.

Те си споделяха случки от училището, но в такова време най-обичаха баба Мина да им разказва за прочутия войвода Пеньо Чернеолу, от който треперели агите в цялата околност, а в Шипка турците не смеели да вдигнат ръка към бедни и безимотни българи.

Навън Балканът побеля, а връх Свети Никола наметна белия си ямурлук. Той се извисяваше гордо над другите върхове и придаваше сила и спокойствие на хората, които с нетърпение очакваха утрешната веселба, за да запеят песента за своя хайдутин закрилник - Пеньо Чернеолу:

Осем години ходил,
и дето минел,
след него кръв и пламъци.
И дето минел,
изсушени сълзи
и отмъстена мъка.
И дето минел,
след него спомени
в народната памет -
памет и предания.

Така отбелязваше народът този ден.

На сутринта дворът беше потънал в сняг. Мъжете отрано се бяха хванали за работа. Пъртините бяха проправени, а пътеките от сняг - отъпкани.

В конюшните конете хрупаха ароматното сено, окосено и събрано през лятото, а кравите чакаха да бъдат издоени. Прасетата облизваха топлата си храна, а работливите стопани внасяха с плетени кошове сухи дърва за печките, където вече се изпичаха обредните питки.

Невестите пържеха риба и приготвяха салати, които бяха от вкусни по-вкусни. Само баба Мина стоеше на прага, гледаше суетнята на снахи и внуци и им се радваше.

Тя тъжно поглеждаше към Балкана, сякаш се връщаше по пътеките на предишните години и събираше живите въглени в сърцето си сред пепелта на времето.

Спомняше си как яките шипченски орли един след друг се прибираха у дома, премръзнали и уморени, а тя с много обич погалваше побелелите им от сняг рамене. После махна с ръка, за да пропъди от паметта си измъчващите я възпоменания, усмихна се през сълзи и тръгна към децата, възкликвайки:

- Ех, бабини, сите на Пеньо сте се метнали!

В този миг децата я наобиколиха и едно от тях, Тенчо му викаха, въодушевено я замоли:

- Моля те, бабче, моля те!… Искаме пак да ни разкажеш за нашия прадядо
Пеньо, който бил много смел, силен и неуловим. Хайде, разкажи ни, бабче! Моля те, моля те!…

След Тенчо и другите внуци на Мина се включиха в прошението:

- Хайде, разкажи ни! Молим те, молим те!…

Но тя не чака дълго да я молят. Та това бяха нейните внуци, за които да умре беше готова. Нямаше нужда от повече подкана, за да запее народната песен, която често се носеше из Балкана:

Пеня го търсят на Свети Никола.
Пеньо си шета из Анадола.
Пеня го търсят из Анадола,
наш Пеньо гледа от Свети Никола…

Когато песента свърши, баба Мина рече:

- Такъв юнак бил той - силен, справедлив, безпощаден към народните изедници. Горди бяхме тогава, дваж по-горди сме днес, че от него се е учил дори прославеният войвода Филип Тотю. Ние искаме да живеем и работим на наша си земя, да бъдем господари, а не ратаи на агите. Ах, Пеньо, Пеньо!… Какво ли гърло те е стягало, когато турци са отвлекли стадото ти с вакли овчици и когато са отмъкнали конете от конюшнята заедно с любимия ти кон?! Въглени са жарили душата ти. Затова си наказал крадците. Ами когато са избили цялото ти семейство?!… А сестра ти когато отвличат?!… И когато опожарили и изгорили къщите и нивите - твоята и на съседите ти?!… Как да не избягаш? Как да забравиш за стореното? Как да не ги накажеш за всяко сторено зло срещу теб, срещу близките ти и срещу сиромашията?!

Изведнъж старата баба притихна. Очите й се напълниха със сълзи, а душата - с мъка. Тя се отпусна в прегръдките на своите сърцати внуци. Спомените за хайдутина закрилник, превърнал се в страшилище за турските аги, се разля в стаята, а оттам - в бялата тишина на Балкана, обикаляйки дерета и върхове и достигайки до Свети Никола, сродявайки се с грижовните стопани на този български дом.

После баба Мина се изправи и отново се вгледа в бялата прелест навън. След това отвори вратата, спря се пред къщата и се загледа в планината. В дланта си усети детска ръчичка със студени пръстчета. Беше Тенчо - малкият й правнук.

Той беше мушнал в грубата й шепа крехката си ръка, за да я стопли, за да не й е студено, за да не плаче. Той дълго време мълча заедно с нея, а после изведнъж попита, втренчил поглед в очите на старата си баба:

- Бабче, и аз ли съм се метнал на прадядо ми Пеньо?

Докато чакаше отговора, Тенчо напрегнато притисна едно в друго двете си юмручета.

- И ти, соколе, и ти си силен като него! А сега бягай вътре, че ще настинеш!
Виждаш ли как любопитните снежинки влязоха през вратата и се опитват да целунат ръчичката ти?

Момченцето се затича към стаята, откъдето излизаше сладка миризма на топла питка, шарена сол и шаран. От мазата мъжете изнесоха буре с червено вино, за да се стоплят стопаните.

Тъкмо снахите заредиха чашките и на портите се почука. Кучетата залаяха, но скоро познаха гласовете на гостите и весело заскимтяха и заподскачаха около тях.

На секундата цялата къща се изпразни, за да посрещнат новодошлите, а най-последна, с бавни и неравни стъпки, крачеше старейшината - баба Мина, задъхана от радост. Тя разпери през сълзи ръце и падна в прегръдките им:

- Все тъй яки, здрави и весели ви искам!

- Милата ни бабица! - радваха й се те. - Ти си нашата история, нашата памет родова, спомените наши!

- А какво си спомняте от тях? - позакачи ги тя. - Не, не можете да ги забравите! Такива неща не се забравят! Кръвта ще ви ги подскаже. Сърцата ви ще ви ги припомнят. Това сте вие, наследниците на Пеньо Чернеолу, и във вените ви неговата кръв тече. За всяка мъка и за всяка неправда глави е сякъл.

- Тъй е било, бабинко, по времето на войводите и османлиите, когато турците гяури са ни наричали и под тяхно робство сме били, но сега е ново време - време да се радваш на внуци и на правнуци! - подвикваха внучките й.

В този момент и конете от обора изпръхтяха. Навярно бяха познали гласовете на новопристигналите, които с помощта им разораваха земята и жънеха нивите.

Изведнъж злобният вятър профуча и напълни антрето със сняг, а гостите наобиколиха софрата, която вече ги очакваше.

- Ех, бабини, - възкликна баба Мина, - де да беше жив дядо ви! Колко много щеше да ви се радва сега?! Нека да вдигнем първите чаши в негова памет! Нека като него да любим своите и като него да мразим душманите! Той, българинът, затова е оцелял, защото и да люби умее и да мрази може.

Звъннаха чашите. Старата жена тихо благославяше земята, стадата, чедата си, докато разчупваше топлата питка и се радваше на младата свобода… Щастлива и горда, тя стоеше на границата между двата свята - миналия и бъдещия.

Празникът беше в разгара си, а гостите се връщаха към спомените си за Пеньовите четници, които вземаха имането на богатите, на търговците и го раздаваха на бедните.

По-възрастните разказваха на по-младите за Неда - вярната Пеньова съпруга, помагала му да запази силата си, която отглеждала децата им и никога не го предала. А после всички запяха:

Отде иде Пеньо Чернеолу,
млада войвода,
стара комита?…

Много време минало оттогава, много години се изнизали от онзи незабравим Никулден, честван в първите години след Освобождението.

Баба Мина отдавна не е между живите. Нейните внуци пораснали, пораснали и техните деца, както и децата на децата им, но в огнището огънят не преставал да тлее.

В него винаги имало живи въглени, за да топлят душите ни под пепелта на времето, за да ни връщат към спомените за нашите предци, за героите български.