Панко Анчев

1.
Йордан Радичков е може би най-трудният за тълкуване български писател от втората половина на ХХ век. Признат от всички още приживе, той е оценяван високо повече заради особеностите на неговия свят и необичайното му слово, отколкото защото е прочетен адекватно и разбран в цялото му многообразие.

Радичков се чете трудно. Имам предвид литературоведското му четене - иначе словото му е леко, разбираемо, увлекателно, красиво, чисто, удивляващо и задържащо вниманието. Обаче е невъзможно да го вкараш в някоя от предварително разграфените схеми, които повърхностното литературознание винаги си съставя, за да му е лесно.

Дори е трудно да му направиш тематичен анализ, защото ще се объркаш от тематичното многообразие на това творчество, от смешението на темите, а и от избягването от толкова характерни за много от големите писатели теми.

Жанрово също е трудно, за да не кажа невъзможно, да характеризираш творчеството на Радичков. Защото нито разказът му разказ като на всички останали, нито повестта и новелата, нито романът, да не говорим за драмите му.

След знаменитата си книга “Свирепо настроение” (1965) Йордан Радичков просто обърка представите за литература. Но обогати възможностите на литературата, придаде й нова енергия, нови изразни средства, промени начина й на художествено мислене. Той откри нов тип герой и изведе нови характеристики на времето, в което живееше и твореше.

В този смисъл Йордан Радичков извърши революционен прелом в българската литература. Затова и критиката не можа да го вкара в критериите си, а критиците, които държаха нищо да не се променя в литературата, не го харесаха.

Той разруши и опроверга естетическите им теории, обезцени мерките, с които мереха. А тези, които му се възхищаваха, така и не успяха да разберат напълно дълбокия смисъл на неговото художествено мислене. Те го харесваха, възхищаваха му се дори, но остана за тях непонятен или поне не съвсем понятен.

Да разбираш един писател, да го тълкуваш и проникваш в тайните на творчеството му, означава да разбираш себе си, времето, обществото, народа, националния ум.

Литературата не може да се чете сама за себе си, затворено и единствено като сбор от изразни средства, оправдаващи или отричащи някоя литературоведска теория или теза.

Защото тя се създава не заради литературознанието, а за да свидетелства за идеите на времето и обществото. Литературата е самопознанието и самоизразяването на нацията.

Никой голям писател не измисля своето творчество, за да се забавлява и показва пред хората. Той взима от езика, от реалиите, начина на мислене, представите, проблемите, темите, характерите на народа в определено време и чрез тях пресъздава живота, за да свидетелства за него.

Ако нещо не е съхранено в литературата и тя не е свидетелства за него, то просто не се е случило. И обратното: ако в литературата четем за явления, тип личности, начин на изразяване; ако виждаме свят, който не ни е познат и дори не ни се вярва, че е истински, то трябва да сме убедени, че не писателят го е измислил, че той реално съществува, а ние просто не сме го забелязали.

Няма никога да разберем един голям писател, ако не го виждаме като изразител на неговото време; нито ще разберем което и да било историческо време без свидетелствата на този писател и на цялата литература, на която той принадлежи.

Перифразирайки знаменитата фраза на Васил Левски, ще кажа: „времето е в писателя и писателят е във времето”. По никакъв друг начин няма да успеем да проникнем в тайните на духа и историята, ако четем литературата „затворено”, сама за себе си.

Или просто като обикновена добавка към историята. Защото те са диалектически свързани, зависими едни от други, взаимно характеризиращи се и определящи се. В това е тяхната неизчерпваща се сила.

2.
Моето въведение в Йордан Радичков е опит да изведа творчеството на големия писател от характеристиките на времето, в което е създавано. Така ще проследя и традициите, от които то произхожда и които продължава и обогатява.

Безспорно е, че Йордан Радичков е велик и неподражаем талант и то с такава мощ, че създава впечатлението, че се появява на празно място, за да осъществи рязка смяна на литературните епохи. Това е така, наистина. Ала писателят идва в българската литература във време, в което тя вече търсеше нови пътища за развитие, понеже трябваше да разрешава нови обществени и естетически проблеми. Самото то беше ново, различно от предходното.

Съвсем в началото на своя път в литературата Радичков е традиционен писател, разказващ в класичен стил. И в този стил той проявява възможностите на таланта си и създаде ярки творби.

Но в обществото от средата на 50-те години на ХХ век вече назряваха процеси, които изискваха писателят да надникне в нови дълбочини, да изследва неизследвани преди страни от човешкия характер, да се потопи изцяло в купела на произтичащите вече промени в българското село и свързаните с него същностни трансформации преди всичко на селския човек.

В българския свят такива трансформации в селото не са протичали никога преди, защото е нямало подобни причини и условия, каквито са се появили в средата на 50-те години. Те са свързани с кооперирането на селото и индустриализирането на земеделието и животновъдството.

Машината поиска не просто да замести в най-тежкия и непроизводителен труд човека, но и буквално да го изтръгне от земята, на която и заради която е живял и работил. Защото селскостопанската индустрия изисква друга инфраструктура, но и друга структура на обществото, за да бъде управлявана и използвана успешно и за благото на цялата икономика и държавата.

Индустриализацията на селото започна след началото на индустриализацията на града, поради което градът започна да поглъща селското население. Строителството на заводи и фабрики, на пътища и жилища изпитваше огромна потребност от значителен брой работна ръка.

А машинизирането на селскостопанския труд направи излишни хиляди селяни, отнемайки им не само поминъка, който ги хранеше, но посегна и на домовете и земята им. Това бе мощен социален трус, породил огромни лични трагедии, но и поставил на изпитания възможностите на държавата и нейната икономика да овладее процеса и понижи напрежението.

Преселението от селото към града напрегна до крайност неукрепналата икономика и властта. Опасността, освободената социална енергия да помете направеното за краткото време на тяхното съществуване, бе напълно реална.

Аз тук нямам намерение да се разсъждавам дали е била необходима тази т. нар. „аграрна революция”, дали е проведена правилно и какви са резултатите от нея. Но за мене е напълно ясно, че българската литература е достоверен неин свидетел и изразител и че е оказала силно влияние върху нея. И че Йордан Радичков от 60-те години нататък е неин автентичен писател.

Енергията на тази революция се съхрани и прие в естетически израз в прозата на писател от ранга на Йордан Радичков. И на другите от неговото поколение разказвачи и поети, разбира се. Тази енергия се въплъти в стилистиката и духовния му свят и се прояви в начина на мислене и в поведението на неговите герои, в тяхната житейска философия, в митологията, която се освободи в резултат на напрежението на революцията върху селянина и неговия свят.

Сега обаче предстои да се извърши най-важната от гледна точка на литературата трансформация: социалната реалност да придобие реални естетически измерения и се превърне в литература и изкуство.

Самата литература обаче трябва да осъзнае случилото се, за да го пресъздаде със своите средства. За да го пресъздаде обаче, тя е длъжна да види не толкова външните изменения, не материалните преобразования, а превъплъщенията на освободената социална енергия.

Неизбежно е в такива случаи да се освободи някакъв културен пласт, който до този момент е бил или невидим, или затрупан от други традиции, или просто не се е проявявал достатъчно отчетливо и силно.

Поставеният в новите условия селянин трябваше да се съпротивлява - колкото това да е безсмислено и безполезно. Няма значение каква ще е съпротивата: пасивна, незабележима, вербална, като друг начин на мислене, говорене и оценка на случващото се. Тя просто е неизбежна, но само този, който притежава очи и уши за нея, ще я види и чуе.

Сборникът с разкази „Свирепо настроение” (1965) показа не само и дори не толкова, че Йордан Радичков се е променил като писател, но че е „изплувал” сякаш из небитието един нов свят с нов човек в него. Този свят е жив, активен, богат, изобретателен и успешно „се наслагва” върху обществената действителност, за да й каже и напомни нещо изключително важно и полезно за нея.

Чрез Радичков той намира езика и заговорва на него достатъчно ясно, чисто и категорично. Но трябва да признаем - не съвсем разбираемо за несвикналото да го чува ухо на критиката и литературознанието.

3.
Какъв е този нов свят, „изплувал” сякаш из небитието и насложил се върху обществената действителност?

Той в никакъв случай, както навярно става ясно от казаното до тук, не е реконструкция, станала възможна благодарение спомени, традиции, завръщане към „корените”. Той е бил жив, но закрит от някаква историческа и културна стена.

Стената рухнала и пред очите ни се изправя това чудо на чудесата. Сякаш започва някакъв филм, наоколо е тъмно и само екранът с филма свети и държи очите ни насочени към него.

Този свят дава основания и сили на своите хора да забавят скоростта на движението на новото. Хората нямат никакъв друг начин да се възпротивят освен вербалния.

Те говорят по различен начин, държат се като странници, удивляват се на всичко, питат, повтарят питанията си, разказват истории, като поводът за тях е взет от някаква конкретна случка, имаща или нямаща връзка със случващото се.

Асоциациите им са внезапни, често дори безпричинни, но логични и успяващи да вкарат разговора в тях, да го подчинят на някакво минало и така да го направят нереален.

Страничният човек се чувства странно в общуването си с този непознат за него свят. Така никой не е говорил в литературата, не се е държал по този начин. Ала когато навлезе в него и го опознае, открива вътрешната му хармония и здравината на връзките, които крепят целостта му.

Хората му се разбират, не се карат, не нервничат и не си противоречат. Напротив, обзети са от една флегматичност, която ги възпира да бързат, да припират и да вършат действия, без да знаят какво ще последва от тях. Те са деца на природата.

Социалният им живот до момента, в който обществената действителност не се реши да ги приобщава към себе си и да ги изтръгва от обичайните им места, е прост, безхитростен, повтарящ се постоянно и следващ смяната на деня с нощта и на годишните сезони. В него няма йерархия.

Всичко е разположено хоризонтално, по съседски, дружески. Така са живели векове, така живеят и така ще живеят, ако им позволят. Но повече не им позволяват. Всеки е на своето място и никому не пречи, защото не претендира нито за превъзходство, нито за власт, нито че знае повече от другите.

Напротив, всички еднакво не знаят и по един и същ начин се удивляват, когато природата или някаква тайнствена сила ги постави в неизвестна преди ситуация. Но бързо се ориентират, защото не се замислят много-много, а се оставят на тази сила да ги поведе. Така те никога не грешат, не се объркват, не влизат в конфликт. И не страдат.

Мистичните сили, които ги ръководят и държат в някакво подчинение, защото не могат да си обяснят произхода и логиката на волята им, са: верблюдът, тенецът и суматохата. Те съществуват едновременно, допълват се, един другиму си пречат, но и си помагат, за да оправят разбърканото и разваленото от другата необяснима сила.

Още в „Свирепо настроение” Радичков ни запознава с тях, проследява историята им, разказва за премеждията, през които са преминали и за удивлението, с което черказци са ги посрещали за първи път.

Онова, което в другите човешки светове го вършат хората, за да създават пречки и издигат препятствия помежду си, в света на „Свирепо настроение” го изпълнява верблюдът. Верблюдът разрушава и унищожава, пречи, разваля и обезсмисля.

Той внася смущение и подозрение в разбирателството; той подяжда доверието и разклаща разбирателството. Необяснимите и страшни природни явления са негово дело.

Верблюдът живее там, където „земята е превърната в пясък”, в безводните пустини. Но всъщност, уточнява авторът, „той живее навсякъде”. Навсякъде е, защото навсякъде е злото.

Човекът се е борил винаги срещу верблюда, за да не се разваля животът му. Но борбата му срещу верблюда ще се продължи по същия начин и срещу настъпващите грандиозни изменения в неговия актуален свят.

В хрониката си за верблюда авторът е записал: „хората все пак са излезли по-хитри от него, като измислили времето, разделили го на години и всяка година ни отдалечава от верблюда. Затуй си честитим Нова година! Старите чеказци, когато изпращат старата година, казвали: „Отиде си и тоя верблюд!”" Съпротивата е, като се отдалечават във времето от явлението. И така се надяват да го забравят. Защото всичко живее в спомена и чрез спомена, в преданието и мита.

Тенецът е противоположна на верблюда сила. Той помага и съдейства. Но тази сила е от мъртъв човек, превърнал се в невидим дух. В тенец се превръща този, който приживе не си е свършил своята работа.

Когато не довършиш това, което си имал да правиш, не можеш да намериш спокойствие и в отвъдния свят. Но затова пък помагаш на останалите живи. Значи, наказанието не е толкова тежко, щом ще направиш добро на някой, който не знае как да насмогне с труда си.

Когато не могат да си обяснят как стават някои работи от само себе си, докато хората не са успявали да им насмогнат, казват, че тенецът им е помогнал. В крайна сметка е важно дали нещо е станало, а не толкова как и защо е станало. Обяснението само усложнява и утежнява живота, прави го по-мъчен.

Суматохата е съществуването на човешкото общество във времена на изменения. Тя е най-тежкото изпитание, защото в суматохата няма ред и последователност, а всичко е хаос и безредици. Ала в нея все пак има и нещо хубаво и полезно, щом скрива истината, обърква представите, замъглява умовете и никому не му е до мислене и оценки.

Но в хрониката е записано, че „суматохата е като човека, понеже е човешко дело, и трябва много внимателно да се изучи, преди да се влезе в нея”. Различните хора по различен начин участват в нея. Едни са просто всмукани от енергията й, други бързат да влязат в стихията й, за да не закъснеят и изостанат; трети са предпазливи и дълго обмислят участието, за да не сгрешат.

Никому не е притрябвала тази суматоха, но тя идва и всички са принудени да бъдат в нея и поддържат създадения хаос. Безсмислено е, ала е неизбежно.

През януари са най-големите празници на този свят. Самият януари е празник, тържество на стихията, митологията, на радостта от живота. Природата е затрупана със сняг и като че ли животът е спрял. Но той сега започва.

Дивата природа и дивият човек се сдружават и се сливат. Човекът се подсилва с вино, клане на прасе, веселия в кръчмата, с очакване на нещо мистично и необяснимо. Белият цвят на снега е платното, върху което се изписва този живот. Изписват се контурите му, но вътре в тях напира могъществото на плътта и загадъчността на духа.

4.
Йордан Радичков е последният български писател, успял със словото си да раздвижи и пресъздаде природата в цялото й богатство от цветове, миризми, движения и красота. И да я направи главен герой на цялото си творчество. Той не е наблюдава, а я съпреживява; той е в нея, а тя е в него органично и изцяло.

Радичков затова и толкова автентично пресътвори митичния свят на Черказки и успя да го „наложи” върху модерната обществена действителност, принуждавайки я да го допусне до себе си и да се промени под неговото въздействие и чудатост.

Този свят е създаден и установен в природата и върху природата. Цялата му нравствена и естетическа система е изведена от природата, а природата е критерият й за истинност и нравственост.

Да описваш природата се изисква особен талант. Този талантът включва в себе си познаване, чувстване, усещане, слушане и чуване на шумовете, чувствителност към ароматите и миризмите, органично сливане с природната картина, защото тя не е обект на наблюдение и преживяване, а твоя същност, естествена среда, в която живееш.

Природата е като човека: тя диша, мести се от едно място на друго, расте, смалява се, участва в живота и му придава свой смисъл и съдържание.

Йордан Радичков не е „аниматор” на природните картини; той просто е част от тях и ги пресъздава отвътре. Затова и в тях виждаме онова, което обикновеният наблюдател едва ли ще забележи, защото то е невидимо за окото, което гледа и вижда отстрани.

Външният наблюдател не може да е участник, още по-малко съучастник в живота на природата. Той може да опише видяното, но не и да го пресътвори в истинския му вид и мащаб, в пълнотата и целия му смисъл. Радичков обаче е способен. Защото е в природата като нейна съставна част.

Тази си дарба той показа още в най-ранното си творчество.

Вижте само как започва разказът „За надеждата”: „Гората още зеленее, но полето вече е белязано с белега на меланхолията. Половината птичи свят е отлетял на юг, останала е само зимната птица. Черна чазка отива да пие вода на реката и по пътя си от хълма до реката спира на три места да огледа няма ли насреща й да излезе нещо застрашително.

Тя избира високи дървета, за да кацне на тях, оглежда се, подвикне: „Ча! Ча!” и хвръкне до до следващата наблюдателница. Ситна муха излезе да хвърчи над ливадите, събира се на облаци над добитъка.

По това време през лятото се появяваха лястовици и с бръснещ полет покосяваха мухата. Сега лястовиците ги няма и мухата хвърка спокойно. Мушица, мушица, ама и тя има душица, иска да поиграе… Паяци сноват из въздуха, точат паяжина, като че бързат да опаковат земята, за да я омотаят здраво във сребърна нишка и после да я помъкнат нанякъде”.

Какво е това? Пейзаж, природна картина, описание на гледка? Това е цял един свят, установил се на своето място, диша, живее, радва се на живота, а не литература, подредена от автора във въведен от него самия ред.

В новелата „Горещо пладне” една само въздишка на природата и човекът изпада в невъзможност да се освободи от клопката й. А не може, защото вече не я чувства така органично и не чува думите, които тя му говори.

Той се мъчи с рационални средства, със собствените си усилия да я принуди да освободи детето. Заради едно дете човечеството е способно да вложи всичките си сили, умения и енергия, да спре дори движението на земята.

Радичков признава тази човешка любов и готовността дори на военните, чиято професия е да убиват и разрушават, да се поставят изцяло в подкрепа на момченцето, пленено от моста и реката. Но природата е впечатлена и умилостивена не толкова от всечовешката решителност и солидарност, колкото от майчината любов.

Защото природа е майка, закриляща децата си от беди и страдания. Но се разгневява, когато я нараняват и откъсват от нея, забравят я, за да си вършат хората своите човешки дела.

Живата природа на Радичков постоянно дава знаци, че е недоволна, задето се отчуждават от нея и я забравят, не я обичат и си спомнят за нея, само когато им е необходима.

Тя предупреждава, не защото я замърсяват с пластмаси и неразпадащи се вещества, а защото човек се отделя от нея и престава да я почита като своя майка, че един ден ще се разгневи и ще накаже самозабравилите се хора.

Знакът с момченцето, чиято ръка се е заклещила в колоната на моста, е достатъчно ясен и изразителен. В първия момент хората решават, че военните маневри и могъществото на войската ще са достатъчно, за да покажат, че чуват или поне не си затварят ушите за това, което природата им говори. Но се вижда, че не със сила трябва да омилостивяваме природата.

Или нека поразмишляваме върху новелата „Козел” и мистичното поведение на козела, наказал лъжата и неблагодарността. Човешките работи във всичките им проявления и измерения в крайна сметка развалят равновесието в природата, опошляват я, измъчват тялото и душата й.

Козелът пази вместо човека това равновесие, възстановява го, когато другите животни го нарушават, защото животът му е в природата и тя го държи в своята власт, дава му сили, освобождава го от зависимости, отваря пред него гледки и простори. И той й се отблагодарява. Колкото и невероятно да е, той именно е стожерът на морала, когато човек става роб на греха и забравя кой и какъв е.

Излиза, че човек сам не може да се пази, че е нужно някой друг да го задържа и показва пътя, да го контролира и дори наказва за грехове и прегрешения. Понеже той се е почувствал толкова свободен, че вече всичко му е позволено - особено да лъже, клевети и мами.

На едно място в „Неосветените дворове” Радичков разказва как два полудиви жребеца се борят за първенство и за правото да водят стадата. Този конски дуел е спор за чест и сила, а не заради лична обида и от самолюбие.

Той е принципен и открит, защото няма как по друг начин да се разреши кой е прав и кой заслужава оспореното право и на единия, и на другия.

Само каква енергия и красота се съдържа в описанието: „Те се бяха изправили един срещу друг, главите им кънтяха от ударите, цвилеха и търсеха взаимно шиите си. Те се хапеха по-настървено от кучета и зъбите им лъщяха страшно на слънцето. После се разминаха и почнаха да търсят с копита хълбоците и много дълго се биха по хълбоците, а белият, по-повратливият, по-пъргавият, намери отново шията на черния кон. Кобилите стояха неподвижно и гледаха; две застинали тълпи, едната черна, другата светла. Те гледаха как все по-надолу и по-надолу пада шията на черния кон, ето гривата му вече стига бялата трева на пасбището, единият крак се подгъва, колебае се да застане на коляното, пак се колебае, вече ще застане, но само за едно мигновение, колкото да вземе сила от земята, и ще се изправи внезапно, за да отхвърли белия кон и да може кръвта спокойно да блика през отворените дупки на раната. Той бе нагърчил в тая схватка всичките си мускули на тялото си, бе ги натиснал като пружини и сега тия пружини отхвърлиха светлия кон, много високо го издигнаха и за да не падне, той трябваше да се завърти крайно неудобно и да изложи целите си гърди”. В крайна сметка няма победител, макар единият да бе изгубил, както ни уверява авторът. Всеки от двамата остава да води своето стадо. Стадата се разделят и прибират в тайгата. „Тайгата ги прибра в себе си, пасбището се изпълни със самота.”

Това блестящо описание, изпълнено с красота, сила, движение, мощ и справедливост, е едно от най-хубавите в българската литература.

Впрочем, целият пътепис „Неосветени дворове” е образец на велико писателско майсторство да се описва и пресъздава природата, да се показва как тя диша, вълнува се, застива в тишина, бунтува се и се смирява.

Ще кажа, че по сила и въздействие тези описания са сякаш от Лев Толстой. Такава пластика, такава енергия, такива наблюдения!

И такива думи!

5.
Разрушеният от революционните промени селски свят на Радичков освободи митологичния свят на Черказки, за да получи подкрепа от него и чрез него да се съпротивлява на собствената си разруха и настъпваща смърт.

Черказки бе село и показа какво се крие в традиционния облик и същност на българското битие. Освободената енергия не бе кой знае колко мощна, но бе упорита и внесе смут в съзнанието на новия човек.

Поне у читателя на творчеството на Радичков след „Свирепо настроение”. Митологията и митологичното се опитваха да забавят разрухата и хода на обновителния процес в българския свят.

Те бяха същност на един тип село и се включиха в драмата на друг тип село. Тези две села се разбираха малко или много, макар че старото село остана под водите на язовира, а новото се пръсна по строежите на заводи и национални строителни обекти и му беше много трудно да се приспособи към техния бит.

Но упорстваше, защото имаше със себе си съучастието или поне състраданието на близки и родни хора.

Градът обаче не остана незасегнат от същите тези промени, които изпратиха бедното селце върху дъното на язовира. Там те освободиха друг тип социална енергия, въплътена в други митове и представи, които да го подкрепят и забавят ликвидирането на неговото старо и едва биещо сърце.

Тази помощ му даде фантастичното и извънземното, които носеха нещо от начина на говорене, мислене и поведение на митологичните жители на Черказки, но си служеха не с митове, а с технически средства и непознати инструменти.

Извънземните изведнъж нахлуха чрез разказите и новелите на Радичков, за да ни напомнят, че не бива да сме толкова уверени в себе си и в собственото си всемогъщество; че сме безпомощни пред загадките, които сами провокираме със своята самоувереност, лениво мислене и изгубената способност да мечтаем, да наблюдаваме и обичаме красотата на природата.

Градският бит се затваря в сиво ежедневие, в дребни подробности и въображаеми цели. В него вече няма живец, а само еднообразно повторение на рутинни действия и постъпки, които дори не се забелязват, камо ли да се осъзнават като разрушаващи.

И ето че в този дребен и еднообразен бит внезапно идват хора от другаде. Те приличат на нас, говорят на езика ни и като че ли се държат като нас; служат си с нашите вещи и уреди. Но постигат други резултати.

Те не се спускат с космически кораби, а се возят на дърворезачки (имаше едно време такива странни машини, които ходеха по улиците, за да режат дървата на хората.

И когато се движеха, и когато режеха, издаваха невъобразим шум.), държат инструментите си за поправка на телевизори в чанти, наподобяващи кожени пъпеши, озадачават ни с йероглифи и ни мъчат с тяхното разчитане и разбиране. Извънземните приличат ту на японци, ту на китайци, ту са напълно като нас.

Фантастиката на Радичков не е вглеждане в бъдещето и разсъждения за това, което ни очаква там. Тя е вглеждане в настоящето, провокация за невидимото, което ни заобикаля и често ни заплашва заради нашето безразличие, немарливост, душевна пустота и охотното следване на течението.

Жанрът на фантастиката в литературата и изкуствата се изгражда върху измислени ситуации и истории. Те се основават на някакви научни открития и доказателства, на допущението, че земята е спохождана от извънземни, и че земните хора скоро ще тръгнат към планетите във вселената.

Понеже всичко това не е станало, въображението подсилва желанието да се покаже мечтаното и желаното като реалност. Радичков няма причини да измисля. Той говори за извънземни, но то е защото уж е чул по радиото, че те често биват наши гости и смущават живота ни.

Неговата фантастика е разказ за онова, което не сме в състояние да си обясним, защото сме изгуби сетивата и ума си за него. Тя е по-скоро литературен похват, който поддържа общия тон на неговата проза и вдъхва сила на обичайните му герои, превъплътили се този път в други лица. Но са запазили характерите си.

Този тон е все повече ироничен, но и минорен, защото съвременният човек е силно объркан и неуверен в себе си и в общността, в която живее. И търси начини да се избави от затрудненията, да ги омаловажи, за да му е по-лесно да си ги обяснява и разбира.

Надеждата му е, че чрез иронията и хумора ще успее да стори това. Но в този тон няма сатира; той не изобличава. Само се глуми и с позовавания на научно-техническите постижения.

Човечеството отиде толкова далеч в науката, а се държи все едно, че не е напускал Черказки. Добре, че не го е напускал, за да запази душата и ума си по-дълго чисти от измислиците на цивилизацията.

6.
Йордан Радичков промени жанровете в българската проза, за да им придаде нов живот в новите им форми. Това е самата истина.

Жанровете са устойчиви образувания, които създават условия за някаква трайност и неизменност в литературата, за да може тя да се занимава повече с идеите, темите и проблемите, отколкото с начините на пресъздаване и изобразяване.

Разбира се, те не са неуязвими и неприкосновени, задължителни в някакъв абсолютен вид. Тяхната устойчивост е в общите линии - като типология, обобщения, а не задължително следване на някакви измислени от теоретици правила.

Законите на жанра могат да бъдат постоянно променяни единствено от големите писатели, но големите писателите не го правят често. Те спазват установена конвенция за формалните рамки на жанра.

Разчупването им става възможно при крайна необходимост и рязка смяна на модела на самата литература. А такава смяна се извършва след рязък обрат в обществените условия.

Тогава не просто смяната на условията в обществото предизвикват и жанровите трансформации, но преди всичко необходимостта да се предаде и изрази новото съдържание, което изисква обновени форми, понеже не се побира в рамките на старите.

При Радичков имаме обаче явление, което е характерно изобщо за българската литература от средата на 50-те години насам. От втората половина на 40-те години на ХХ век колективистичният тип общество се установява и формира (за първи път в българското изкуство) епическо съзнание.

Негова най-ярък и завършен изразител е Димитър Талев (в поезията това е Валери Петров!). Цяло десетилетие българската литература (поезия, проза, драматургия, та дори и критика) e доминирана от това съзнание и проявяващо се и изразяващо се в класическите форми на традиционните жанрове - най-вече в епическия роман.

Но от края на 50-те години започва разпадът на колективистичния тип общество. Извършват се освен това грандиозни преобразования, за които вече стана дума. Тези преобразования засягат дори характера на българския свят. Толкова са те радикални!

Бих казал, че българската литература, а и другите изкуства, е просто стъписана от тях.

Нейният основен персонаж е подложен на огромно напрежение, за да почувства, осъзнае и възприеме като своя съдба новото и да заживее по неговите закони. И той формално декларира тази готовност и дори се представя като техен апологет и участник в тяхното прилагане.

Но реалността е различна от желанията. Този персонаж драматично преживява разкъсването на връзките с традициите. Той е объркан, раздвоен, изпълнен със съмнения.

Най-тежко е, че обществото се фрагментира, личността се затваря в себе си, отчуждава се от средата, в която живее. Душата е все повече изпълнена със съмнения и колебания, със страх пред неизвестното. А няма опора. Всичко е непрестанно изменящо се, неустановено, непостоянно.

След „Свирепо настроение” на фрагментация са подложени и литературните жанрове. Индивидуалистичното общество е неустойчиво, а личността му е егоистична и враждебна на другите.

Няма го епическото съзнание на предишното десетилетие с неговото отношение към историята и рода, към живота като вечно постъпателно движение в установеното русло. Животът сега е мигновение с непрестанни и внезапни обрати.

Затова и разказът на Радичков не се развива около една случка, в центъра на която са преживяванията на малко на брой персонажи, а нещо като хроника и притча.

В тях „се навързват” случки, включват се много герои; често те са животни, митични същества. Спомените се преплитат с реалности. Обикновено няма изява на характери.

Или по-точно, характерът не е токова на личността, колкото на цялото време, обхванато от разказа-хроника или притча.

Различен е и романът на Радичков от традиционните ни представи за роман. Тези представи са формирани предимно от образците на т. нар. „епически роман”, но той е различен и от другите му разновидности.

Ние можем да говорим за типично радичковски роман, който аз наричам „роман тип пясъчен часовник”. Действието в него се развива сякаш изтича пясъкът от пясъчния часовник. Когато този пясък изтече, часовникът се обръща и пясъкът отново потича. И уж е същият, но вече е различен, защото отмерва друго време.

После часовникът отново се обръща и така, докато приключи всичко. Тук ще открием повторенията, които бяха характерни за разказа, но в романа те наистина са „обръщане на часовника”, защото действието като че ли започва да тече в обратна посока.

Първото, второто и евентуално третото и четвъртото действие се движат успоредно, но в противоположни направления; те сякаш се срещат или поне се виждат, но вървят самостоятелно и с различна скорост при новите си посоки.

Нещо подобно на това, което срещаме в разказа и романа, ще видим в драматургията на Йордан Радичков. Една случка се повтаря многократно в различни варианти, като изходът е винаги един и също. Поне докато не видим какво се е случило в последната. В нейния край е възможно да се случи развръзката.

Но там драматизмът на загадъчните повторения с необяснимите причини ще се разсее в комизма на елементарния изход, в който няма нищо загадъчно и необяснимо. И дори е много прост и ясен, банален дори. Това предизвиква обикновено смях, за да покаже, като го пародира, абсурда на мнимия драматизъм и трагизъм.

Главният персонаж в творчеството на Йордан Радичков във всичките жанрове, в което то се проявява, е „суматохата“. Суматохата е реалното състояние на изменящия се постоянно живот.

Тези изменения носят и политически характер и са диктувани и контролирани от властта, поради което отношението към властта е условие за спокойствие и стабилност в положението.

Тя е онази видима и невидима власт над обществото и отделните хора, която ги напряга до краен степен, разбърква представите им, но едновременно с това ги подрежда в някаква своя абсурдна йерархия, насочва ги и ги ръководи в тяхната дейност.

Суматохата е първоначалният разпад на колективистичното общество, когато единството още не е достатъчно разколебано, но вече е освободено от силите, които го държат.

Центростремителните сили на колективистичното общество още действат, макар и доста разхлабени и омаломощени. Затова и човек е все още със съзнанието, че е колективен, но усеща, че няма кой да го държи в единението и да го направлява и ръководи.

И когато извърши нещо на своя глава, той изплашен очаква да бъде наказан. Ала вместо това връзката, която го държи дисциплиниран към реда на обществото, още повече се разхлабва и той удивен не знае какво да прави.

Затова и повтаря вече стореното по няколко пъти и все в очакване, че ще бъде наказан за това. Защото е дисциплиниран до крайност и не умее да бъде свободен.

Наказание обаче не последва и човекът се решава (за да бъде забелязан и посочен) да афишира свободата си и да проверява наистина ли му е дадена и наистина ли няма да бъде наказан, ако своеоволничи и се държи като свободен човек.

Това са комични ситуации, в които никой не вярва, че може да прави това, което пожелае и че няма да бъде наказан.

Не му се вярва, ала опитва един-два пъти и когато усети сладостта на подобна свобода, се впуска да я използва цялата. Докато не го възпрат и най-сетне наистина го накажат.

Героят на Радичков изживява свободата си като несвободен човек, което го прави смешен, непохватен и постоянно изненадан, че не го ругаят за своеволията му.

Суматохата е реално състояние на обществото. Тя е напрежението, което то изпитва, щом отслабнат силите на сцепление и започне разпадът на колективистичното общество.

Това състояние у Радичков предизвиква смях, но то е свързано с дълбоки преживявания, след като човекът вече е лишен от устойчивостта и сигурността, която колективистичното общество му даваше.

Това именно състояние пресъздава Йордан Радичков в прозата и драматургията си от „Свирепо настроение” нататък. Суматохата е нещо като жанрово определение и типологизираща характеристика на изобразяваното общество у Радичков.

Преди „Свирепо настроение” няма суматоха, а и не може да има, тъй като тя е обективно състояние, а не авторово изобретение.

7.
Героят на Йордан Радичков е външно уверена, но вътрешно силно разколебана личност. Тази личност е сложно единение между колективистично настроеното „Аз” и установяващият се индивидуализма на обществото.

От тук произлиза и драмата, която тя преживява. Героят на Радичков, въпреки своята първична простота (в по-голяма част от прозата на автора), е драматично раздвоен и напрегнат човек.

Той усеща стихиите на времето и нестабилността на обществото и често се оставя те да го носят, за да не го пречупят и сломят, ако им се противопоставя. Но той знае, понеже усещанията му са твърде изострени, кога точно външният натиск ще отслабне, за да му се даде отново възможността сам да решава как да постъпва.

Повечето от героите на Радичков са селяни, неуки, повече деца на природата отколкото обществени същества. Но те са чувствителни към другите, състрадателни са и са готови да проявят солидарност, ако другият е застрашен от нещо.

Обществото за тях е някаква сила, която им създава виртуален свят, а не реалност. Защото живеят повече сами за себе си, общуват с природата, радват й се и се оставят в нейната власт - не я предизвикват, не я нараняват, защото тя и те са едно цяло. Когато те страдат, страда и тя; и обратното. Природата живее в тях и няма нужда да я опознават.

Те са нейният човешки разум, но този разум признава, че тя е по-силна и по-разумна от него. И затова обикновено й се подчиняват, оставят се да ги ръководи. Така те стават по-мъдри и жизнеспособни.

Героят на Радичков мисли чрез природата. Той се подчинява на нейния разум и така живее в хармония с нея. Този герой още не се раздвоява, не се съмнява кой знае колко, не оспорва истините, които са пред очите му.

Тази пълнота му е дадена от Господа и той я поддържа с начина си на живот в природата и с природата, с умението му да наблюдава и се радва на нейната красота.

Героят не посяга на природата, не я разрушава, не я измъчва, не я използва користно и без да се опита да възстанови онова, което е взел от нея, за да живее.

Но той вече усеща в душата си посятите от времето съмнение и колебание. Особено когато вече е преживял драмата си да се отдели от земята и предишния си живот. Героят на Радичков става все по-драматичен и разколебан. Той усеща как земята под него се е раздвижила и го заплашва.

И какво да направи, освен да се опита да забави промените, като удължи времето, в което те стават. Но времето може да бъде забавено, спряно или продължено единствено чрез думите и многократното разказване на едни и същи истории. Това обаче е илюзия.

С тази илюзия героят на Радичков се мъчи да излезе от промените и се възвърне към предишния си живот.

Добрият човек, когато е налегнат от грижи и от необходимостта да се изправи срещу промени, обикновено вярва на илюзии. Затова и си измисля някакъв собствен ход на времето,за да излезе от реалния, без да го наруши или изкриви.

Тази илюзия го поддържа бодър, защото в наивността си вярва във всичко, в което иска да вярва.

Героят на Радичков, когато бива четен повърхностно и само откъм смешната му страна, създава впечатление, че е хитрец, че се прави на наивен и глупав, за да те подведе и надхитри. И така да се избави от трудности и невъзможности, от които иначе не би могъл да се спаси.

Но той няма друг начин да се съпротивлява на времето и на обществото, което не е вече в състояние да го спаси и дори да му помага в бедата.

Напоследък постмодернистките литературоведи (Инна Пелева и др.) се мъчат да докажат, че творчеството на Йордан Радичков надхвърля българското си значение и се е превърнало в европейско и световно.

То било по-висше от образа, които му придават литературоведите-консерватори.

Такова то било, защото Радичков преодолявал традиционното българско отношение към земята и човека, които било характерна за автори, примерно като Елин Пелин.

Но възходящото степенуване на таланта и значението на един писател и неговото творчество в посока българско - европейско - световно е не просто механично и отнесено към естетическите ценности е трудно приложимо, но е направо погрешно и користно с цел да се отрече необходимостта литературата да запази своя национален характер, за да се разтвори в някаква имагинерна „европейска” или „световна” литература.

Това степенуване се прави с цел да се обяви националното като нисша степен, от която трябва да се оттласнем и се домогнем до следващите степени. А до тях се достига, след като се откажем от националното. Т. е. от българското.

Йордан Радичков се обявява за такъв „европейски” и дори „световен” писател, защото гледал към света, звездите, европейското. И защото му било тясно националното облекло.

Още Гьоте доказа, че т. нар. световна литература са литературите на всичките народи по света. Едни са по-големи, по-стари, с по-дълги традиции и по силата на мястото на техните народи се ползват с по-голяма известност и оказват влияние върху по-малките.

Но това не означава, че литературите на другите народи са по-малко пълноценни и значими. Никой не може да принадлежи на света, ако не принадлежи на народа си, който го е родил и който го е приел в своята литература.

Казвам това, за да подчертая, че творчеството на Йордан Радичков във всичките й жанрове и видове е типично българска, свидетелстваща и изразяваща българската обществена действителност; това творчество продължава традициите на българската национална литература и неин основен герой е българинът.

Този българин има българско съзнание и макар да е подложен на тежкото въздействие на промените в обществото запазва българския си характер и българския начин на мислене.

В това няма никакво съмнение.

8.
Колкото и пространно и обемно да е едно изследване върху творчеството на Йордан Радичков, то винаги ще е просто едно въведение в него.

Защото светът на Радичков е безкраен и никой не е способен така да го прочете, че да го изчерпи напълно.