Недялко Чалъков

Посетих го на петдесетия му рожден ден у дома, на ул.”Оборище” 10, в София. Тогава Радичков не позволи да се чества официално.

Не обичаше да се вдига шум около него. Чрез книгите си бе спечелил обичта на многобройна читателска публика. И нямаше нужда от подобен род възхвали.

Уговорихме срещата. Радичков имаше слабост към своите земляци и дружелюбно ме покани у дома си.

Мислех си за интервюто. И въпреки че се познавах с писателя, изпитвах известно притеснение.

Съпругата му ме посрещна и побърза да уведоми, че ме очаква. Влязохме в хола. Радичков стана от фотьойла, здрависа се с мен, като със свой земляк и учтиво ме покани да седна.

Почерпиха ме. Това ми даде повод да честитя щастливото събитие в живота на писателя, да му пожелая всичко хубаво през следващите години.

Имах чувството, че той се притеснява повече от мен, когато стана дума за рождения му ден. Но прие пожеланията ми от сърце. Запита ме какво ново има по родния му край. Как са земляците му.

И духовито поде разговора. Говореше бързо, но мисълта му беше точна. Разказа ми интересна случка от своя живот, с която ме развесели.

- Строяхме една къща на село. Стопанинът беше човек скъперник. Майсторите му подхвърляха, че трябва да почерпи, да полеем основите. Но той все мълчеше. Или се правеше на разсеян. Разхождаше се напред-назад и все ни заобикаляше. Сложихме покрива. Остана само коминът. Решихме да се пошегуваме. Иззидахме го накриво и докато слезем от покрива, коминът падна.Стопанинът повдигна очи нагоре и като видя, с разтреперан глас, извика:
- Какво направихте? Ами сега…
- Казахме ти да почерпиш. Гледай да не падне и къщата!
Разтревожен хукна и донесе ракия. Всички се смяхме. Поляхме новия дом, благословихме го и след това оправихме комина…

Радичков така увлекателно разказва, че човек може да го слуша с часове.

В четирите ъгъла на хола стояха красиви амфори, пълни със свежи цветя.

Разбрах, че вечерта на рождения ден, в дома му е бил министър-председателят със съпругата си, че е празнувал в тесен кръг с приятели.

От дума на дума стигнахме и до въпросите как е станал журналист и писател. Говорихме за читателите, за книгите му…

Притеснявах се, че му отнемам от ценното време. А вероятно не беше спал и през нощта. Опитах се да го прекъсна, но той продължаваше сладкодумно да разказва за своя живот, за героите от книгите си, които носеше живи в душата си.

Дълго разговаряхме за детството и младежките години, за родния край. Слушах изповедта на един мъдрец, на един вълшебник на словото, чието перо го нарежда между майсторите-класици.

И когато си тръгнах, се вълнувах от болката му за родната Калиманица, за хората, прогонени заради водите на язовир „Огоста”, за нелепата им съдба.

И думите му: „Селце, изпаднало от каруцата на бога”, тревожно звучаха в душата ми.