Драгни Драгнев

Спомням си… Веднъж, между другото, по време на едно пътуване из Добруджа, попитах Дора Габе има ли нещо особено около написването и публикуването на поемата й „Лунатичка”.

На свой ред шеговито ми отвърна: „Наистина ли харесваш тази купчина стихове?”

Харесвам поемата. Беше тревожна, изстрадана. Това й казах…

Сега отново се връщам при „Лунатичка”. Препрочитам я. Намирам я за високохудожествена и вълнуваща творба. Влияние от стила на Яворов, бих добавил.

Откривам в стиховете едно модерно мислене в духа на двайсетте и трийсетте години на миналия век. Няма излишна дума, колкото и да е повествователен сюжетът и характерът на поемата.

Богата образност и метафоричност, но строго, пестеливо изложение, както е настоявал учителят на Дора Габе в поезията.

Според мен, основното в „Лунатичка” е призивът за милосърдие и обич между хората. Усетът за простите човешки радости, мъката, жаждата за живот. От край до край поемата е пронизана от неспокойната песен на сърцето, което страда за ближните и е готово на саможертва.

Другояче казано - един отчаян вик за доброта срещу безразличието и отчуждението. Което пък е в духа на съвременния български живот.

Същевременно поемата е обвеяна с мистицизъм, а това влияе върху съдържанието и художествения изказ. Нещо друго, в стиховете тук е събрана драматична, конфликтна наситеност. Личи напрегната диалогична форма.

Благотворното влияние на Яворов не е само в художествения стил, но и в протеста срещу социалното зло, срещу обществената действителност, на която и двамата са свидетели по онова време. Това е и в духа на днешния български живот.

Дора Габе размишлява за смисъла на живота чрез средствата на символизма и символистичната поетика, но без да се увлича до крайност в измеренията им, в дълбочината им.

По този начин поетесата обогатява своя език, създава баладична атмосфера и един свят на мъчителни видения. Появяват се образи на душевни терзания, но над тяхната мрачна природа проблясва надеждата и стремежът към светлина и красота.

Не зная дали поемата е написана „по повод”, както е обикновено със стихотворението. Не зная защо е кръстена „Лунатичка”. Понятието „лунатичка” определя нервно разстроен човек, който става нощно време и извършва действия в безсъзнание.

В своята „разходка насън” лунатичката на Дора Габе, тоест, лирическата героиня, вижда различни картини и сцени. В тях има изнурителен и убийствен труд по земята.

Има отчаяние, тъмница и пустота. Отвсякъде дебне и приижда Смъртта, но едновременно избликва и поривът за свобода и блаженство на душата…Най-вероятно тези картини и сцени подсказват претекста за написването на поемата.

Също и намеренията на Дора Габе да изпее песен за самотата си в онези тягостни дни, да се изповяда като нежен лирик, да изрази своята обич. Изминали са няколко години от кончината на съпруга й Боян Пенев.

Още по-рано е напуснал света учителят Яворов. Натрупани са загуби и огорчения, които кръстосват душата на поетесата и тласкат лирическата героиня към бунт в защита на онеправданите и изоставените нейни братя и сестри в Добруджа.

В същото време, когато вече е създала своята „Лунатичка”, Дора Габе пише стихове за съдбата на родния Добруджански край, за морето, за младостта и нейните метаморфози.

Пише за всичко, което видя и изпита, щом тръгна в размирно време по широкия свят, разкривайки сърдечни вълнения и любовни преживявания. В неумолимия ход на годините любовните й песни стават все по-жизнени, дълбоки и мъдри.

Особен връх стигат в стихосбирката й „Сгъстена тишина”, когато поетесата наближава 85-годишна възраст. Представям си колко е висок емоционалният градус на лирическата й героиня, какви чувства, породени от любовните й отношения съхранява у себе си.

И си мисля за Иван Вазов, този майстор на интимната песен, и неговата последна стихосбирка „Люлека ми замириса”.

В „Сгъстена тишина” попадаме на миниатюри в свободен стих с разнообразие от емоционални нюанси. Те са нежни, изпълнени с жизнерадостни чувства и копнеж, със съмнение и отчаяние или са засенчени от тъгата на раздялата.

„Не ме докосвай. Ръката ти ще се опари от огън недоизгорял, от топлина недораздадена…”, настоява в тези лирически късове поетесата и отсича: „От теб избягах заедно със мъката по теб…”.

Тук няма художествени образи, които смайват и предизвикват объркване у читателя. Има философска простота и разум. Има усещане за самотност и страдание. Има вик и апел за красота и човешка близост: “Погледът ми е погълнал всички светлини, за да не виждам нищо, освен тебе”.

Не знаем дали личната съдба на лирическата героиня и съдбата на поетесата са равнозначни. Затова внимателно навлизаме в тъканта на художествено-естетическата интонация на стиховете с въодушевлението и идеите им: „Не казвай вечно с теб, до нашия последен ден! Нима е толкоз тесен твоя свят: от теб до мен?”

Продължението разкрива ясно очертано разбиране за любовното преживяване : „А моят е широк, далечен, до върха на последната ми мисъл, до сетната ми стъпка, до края на света!”

Тъкмо свободният стих и различните ритмически стъпки дават богати възможности на поетесата да изрази нахлулите в душата й чувства. „Аз нямам думи, родени от труда ти, и песни, бликащи от ритъма на твойте стъпки.” , заявява тя.

Но в потока на прииждащите мисли и терзанията с тях лирическата героиня се променя и изповядва: „Шепотът ти не ме плаши, твоята ръка от моята не се измъква леко, сухата целувка не плъзва по стъкло…Тогава ти признавам онова, което никога не бих изрекла.”

Редуват се настроения, породени от мимолетни хрумвания, но и от жаждата за интимност и топлина: „Ти си моята неудържима лудост, копнежът да проникна в душата ти с най-чистото и най-възвишеното от себе си”.

В крайна сметка в песните си Дора Габе достига до обобщения с широко обществено значение, които излъчват любовта към човека, към родината, към живота.

Поетесата се издига над сърдечните вълнения и преживявания, свързани с личната съдба на лирическата героиня. А това приземява представите и възприятията ни до границата на всекидневието с неговите вечни радости и скърби…

Самобитен венец в творчеството на Дора Габе остава книгата й „Глъбини” с подзаглавие „Разговори с морето”. Тук четем стихотворения с втъкани в тях въпроси за времето, на което сме подвластни и за мястото ни на тоя свят.

Спира ни гласът на радостта и болката, на трепета и очакването, на изпитните, страданията, старостта и приближаващия край.

Когато се появява през 1976 година (тогава поетесата е 88-годишна), книгата поставя в чудо и най-придирчивите ценители на поезията.

Онези, които познаваха Дора Габе и бяха нейни спътници до залеза на живота й, когато наближи 95 години, могат да кажат, че тя остана вечно млада в мислите, мечтите и творчеството си.

Грехота е да не я споменем на върха на пролетта - сезона на цъфтежа и красотата. Това означава да надникнем в поетичните й видения и да открием как душата й кръжи в техните небеса.

Още в 1927-1928 година тя реди стихотворението „Пролет” с възторга и любовта си : „Усещам днес земята дишаща и топла и готова…”

Картината се разширява и обогатява с нови изблици на чувства: „Люлеят въздуха с крилете си пияните от слънце птици.”

Поетесата съжалява, че имаме само две ръце и две зеници и не можем да обхванем всичко във възраждащата се природа с хилядите тръпки, плъзнали в недрата й.

Но тогава се ражда мечтата „да лети неудържимо все по-далеч, все по-нагоре”, за да продължи възторгът и радостта: „Светът е мой, огромен и разтворен”.

Когато е осемдесетгодишна Дора Габе пише стихотворението „Тревога” - отново с вдъхновението и нежните сигнали на пролетта, но и с драматизма на времето.

Още в началото на тази творба си представяме раззеленените нивя с набъбналите стръкчета в рохкавата пръст, растежа и нетърпеливите сокове в разпуканите пъпки.

Неочаквано пейзажът отстъпва място на безпокойствието, завладяло пролетните видения на поетесата: „…че вражеска ръка надвисва над земята и я полива с човешка кръв наместо дъжд!”

Вълнението расте, меката лирическа тоналност преминава в задъханите ритми на словото.

„Как да се справя с моето сърце - възкликва Дора Габе, - когато изведнъж се разбунтува, готово да изскочи и аз не мога да го въздържа!”.

Но пролетта ражда новия живот, тя е зов за мир, за горене и съзидание. Тя е слънцето и небето. Затова и завършекът на стихотворението носи вярата и надеждата за светлина и обич: „Поливам цветето, нека да си мисли, че го ръси дъжд.”

Стихотворението „Пролетно очарование”, писано около 1968 година, представя по чуден начин времето на цъфтежа и красотата в природата.

Просто и силно, като докосване до нежна плът и като земно ухание трептят думите в тези няколко реда: „Как тихо се разтвориха листата на пробудените кестени! Като на малкото новородено влажни пръстчета, раздвижени за първи път!”

Пролетната картина не е описание, а поток от усещания и видения, които се преплитат и допълват.

Продължението на тези видения е сред просторите на Добруджа, родния край, където скита, прехласната от възторг душата на поетесата: „От тебе ли е взела устрема пшеницата, пробила хоризонта, разляла се далеч в зеленина, недостижима за окото?!” - пита тя, унесена в пролетната омая, и заключава: „Познавам те отдавна, от дете, когато ме нахрани с красота, преди да ме нахраниш с топлия си хляб.”

През годините, по време на някогашната Седмица на детската книга през април, бях спътник на Дора Габе в срещите й с деца и възрастни, в различни по рода си творчески срещи, както съм отбелязвал и друг път.

Помня, че тя рецитираше стихотворението си „Родина” наизуст. То е написано през 1962 година и е посветено на Добруджа.

Това е може би най-хубавата й творба, която я прави близка за нас и непреднамерено сърдечна в отношението й към родната земя.

При изпълнението, колкото пъти съм я слушал, имаше нещо силно песенно, светло, особена мекота и топлина в изказа на словото.

Думите като че избликваха от дълбочината на душата й, бяха изстрадани в мига и зазвучаваха истински.

Поетесата ги обагряше в сиянието на своята женска доброта, като ги редеше бавно, спокойно и гальовно, за да се впият из един път в сърцата на хората.

„Проникна ми в снагата
твойто слънце,
проветри ми косите
твоят вятър,
просторът ти
в душата ми се вля,
а тъмните ти нощи
ме научиха
да диря светлината
при звездите.
Ти вдъхна в мене
мисълта за вечност,
защото съществуваше,
преди да стана твоя -
защото твоето море бе
вечно,
преди да ме изкъпе
в свойта пяна.
Бях хубава,
защото ти бе хубава,
преди да ме родиш.
Бях пълна с топла обич,
защото зреели житата,
когато съм се раждала.
Покорна бях и непокорна,
защото ти си търпелива
и бунтовна.
Сега аз вехна
и се разцъфтявам,
умирам и се раждам,
защото ти,
откакто свят светува,
умираш
и се раждаш,
и цъфтиш! „

На пръв поглед стихотворението, публикувано в книгата й „Нови стихове”(1963 г.), стои в хоризонта на пейзажната лирика. Всъщност то е интимна изповед, в която са вплетени философски обобщения.

Поетесата не разделя своя живот от живота на Добруджа. Търси в него опорни точки за появата си на тоя свят. Прехласва се пред красотата, която се прелива в нея…

Тук отново чрез Добруджа израства образът на Родината, който носи продължение в стихотворението й „Пшеницата”.

Този образ вече има конкретни измерения на ххлебородната земя с устрема „пшеницата, пробила хоризонта, разляла се далеч в зеленината, недостижима за окото.”

И Дора Габе ни покорява с чувството, че е слята с родната земя, чувството, което броди в душата й през нейни дълъг живот.

Накрая си позволявам да прибавя стихотворението си, посветено на Дора Габе.

Няма път до теб и твоя свят вълшебен.
На небето си - една звездица жива.
Чувам песента ти - светлина от тебе -
с гълъбите в моята душа се слива.
Чувам я - от висините слиза, пълна
с хубост, тиха обич и копнеж, с тревога…
А понякога пробягва като мълния
и изсипва във зениците ми огън.
Зная - ти ме виждаш и ме чуваш също.
Но какво да ти разкажа в днешно време?
Сбъркан е животът… И злонрав, намръщен.
Не любов - омраза в близостта ни зрее.
Как да ти опиша дните… Бедни люде…
Гняв… Тъга… Наяве и насън измами…
Лицемерен дух… Раздори… И заблуди…
Битки за пари и власт… Човешки драми…
Искам слънцето живота да нарежда.
Ти ела във песен, в път, от теб извезан -
да дадеш на тоя свят троха надежда,
че усмихнат в друго време ще навлезе…