ЮДИН ИВАН
Иван качи дългогодишиния семеен любимец в колата. Бобо клекна доверчиво и леко помаха с опашка. Беше остарял и едвам се движеше. Гледаше стопанина си с огромни приятелски очи и му вярваше безпределно.
Настани се отпред на седалката до шофоьрското място и се приготви да гледа през прозореца. Така правеха от много години насам със семейството, но сега бяха останали само двамата. Прозорецът бе наполовина отворен.
Вятърът протягаше изпълнените си със слънце шепи и ги изливаше по физиономията на кучето. Въпреки напредналата възраст и трудното придвижване на задните крака, Бобо се чувстваше щастлив.
Спомняше си за младините и безгрижното тичане покрай Иван и децата. Колата летеше, струите въздух пореха пространството нежно и ласкаво. Бобо гледаше и се наслаждаваше на пъстротата на картините и бързата им промяна.
Пътуването бе доста дълго. Преди да влезе в покрайнините на Търново Иван намали скоростта, зави леко вдясно и спря на една отбивка. Наведе се и целуна кучето. Пресегна се, отвори вратата и го подкани да слезе.
Бобо се поколеба за миг, но се изсули от високата седалка и почти падна на края на асфалта. Погледите им се срещнаха. Кучето гледаше с искрен ужас, разбрал предателството. Иван тръгна рязко, гумите на автомобила изпищяха.
След 800 метра зави надясно по сложния пътен възел и запраши през другия път за излизане от Търново, през Самоводене. Преди село Янтра спря.
Поколеба се, дали да не се върне. Стана му мъчно за домашния любимец. После отпъди тези мисли, като се успокои, че на света има много нещастие и една капка в морето няма да промени нещата.
Бобо се огледа разтревожен. Покрай него свистяха автомобили с голяма скорост. Надясно в отбивката бе банкетът и после овраг с издигащи се голи скали. Тревогата премина в паника и неориентираност. Изпита ужас. Разбра, че е изоставен завинаги.
Иван се бе пенсионирал отдавна и едвам преживяваше с малката пенсия. Децата ги нямаше. Апартаментът се намираше в добър квартал на града, но трудно отопляем и стопанисван.
Пенсионерът не можеше да се оправи, защото бе останал сам. В един горещ августовски ден се появиха синът и дъщерята. Стъкмиха му багажа, накараха го да подпише някакви документи и го закараха в старческия дом.
Дако се усети, възрастният човек се озова в стая на четвъртия етаж. Имаше отделна баня. Столовата бе също на етажа. Всички удобства за домуващия бяха налице. Скоро научи, че има и библиотека.
Специализиран персонал се грижеше за питомците като медицнсики сестри, санитари, психолози, социални работници. Така започна следващият етап от живота му. Той почти не разбра как се озова на този четвърти етаж. „По близо до Господа съм” - се самоиронизираше понякога.
Децата му се бяха отчуждили, продадоха жилището, разделиха парите и заминаха далече зад граница. Останаха му две фотографии, на починалата съпруга Янка и на кучето Бобо. Постави ги на етажерката над телевизора.
А децата си не искаше да види и да чуе повече. Често останал сам в стаята си поплакваше. Криеше се от другите да не видят, че очите му са мокри.
Самотата беше нещо тежко, а с минаване на времето ставаше все по тежка. Един познат му бе казал преди години, че най-страшното е да си сред хора, но сам. Ето, това се беше случило с него.
След около две години домуващият започна да сънува Бобо. Кучето се явяваше насън сутрин рано, преди да се събуди и му говореше с човешки глас. Гледаше го с очи пълни с ужас.
Иван се стряскаше, сядаше на кревата и трепереше. Вечер не смееше да заспи, за да не се срещне пак в съня с видението на Бобо и най-вече с очите му.
Оплака се на медицинската сестра, че не може да спи и има кошмари. Изписаха му хапчета за сън. Така спеше по-дълго, но въпреки това образът на кучето се явяваше и му говореше.
Разказваше му как се е чувствал на околовръстния път. Как нощувал в една падина и треперел на това място цяла седмица, докато се изтощил напълно.
След това излязъл на шосето и един тир го блъснал. Връхлетяла го тъмнина, после станало светло и леко. Но душата му била празна. Нещо липсвало.
Тръгнал да търси своя стопанин. Накрая го намерил в старческия дом, за да му разкаже за последните си преживявания. Особено за тира и жестокия удар по изтощеното телце. Още бучало около него като шум от водопад.
„Какъв водопад? - мислеше Иван през деня - Откъде Бобо ще знае как шуми водопад?”. Неусетно започна да говори на глас. Често обясняваше нещо на невидим събеседник.
Започна да чува водопада все по силно. Медсестрата му каза, че този шум в главата е от кръвното налягане. Изписаха му таблетки, но нищо не минаваше, когато се появеше шумът и Бобо.
Веднъж бе сам в столовата, разговаряше и ръкомахаше, доказваше някому своята правда. Този разговор бе чут от социалния специалист и кухненските работници, които стояха зад прозорчето, през което питомците на дома си получаваха храната.
- Слушай сега, Бобо! - викаше той - Не ме разбираш, значи. Изоставих те на път, където имаше всичко: град, хора, коли, все щеше да си намериш за хапване, някой да се смили над теб, да те вземе или да ти подхвърли нещо… Ако сравним на везни годините, през които съм те гледал и обичал с мига, в който те изоставих, какво ще излезе? Коя везна ще натежи? Многото или малкото?
Млъкваше, слушайки събеседника си и отговаряше:
- Това, което казваш, е страшно! Наричаш го лицемерие. Предал съм те, като съм ти осигурил град, хора, храна… Наричаш ме Юдин Иван, целунал съм те за последно и съм те предал… Юдин Иван, Юдин Иван, Юдин Иван…
Иван Богданов седеше в стаята си и си спомняше предателствата в живота. Тия които беше направил сам и тия, които го бяха предавали в 70 годишния му живот.
Беше поискал тетрадка и химикал и записваше всичко. „Изневярата, дали е предателство*” - пишеше с една звездичка той - издаването на тайна, лъжата, клеветата, кражбата от приятел или близък.
Спомни си за кражбата на момичето на най-добрия си приятел Стоян. След новобранската уж щеше да я пази, когато Стоян замина войник. Това беше Янка, омота я в заблуди и лъжи, докато му стане съпруга.
Сещаше се още за кражба на думи, на идеи, за злоупотреба с положението на близки, измама за да се облагодетелства, премълчаване на истината, изкривяване на истината, доносничене. Записваше, записваше, записваше…
Поиска втора тетрадка. Записваше имената на свои познати. В началото те не приличаха на предатели, но после ставаха грозни и долни, низки и дребни душици.
Припомни си как осъждаха някого, порицаваха, гневно проповядваха своята правда, а на практика унизяваха и унищожаваха, само затова, че човекът отсреща е по-добър от тях или има нещо, което те нямат.
Излъчваха лукавост, завист, омраза, ненавист, жестокост. В началото се представяха като добри, умни, мазнеха се и се лигавеха за заблуда. Търсеха власт, слава и облагодетелстване.
Тетрадките бяха препълнени с действителни лица и герои от живота му. Първата с личните му прегрешения, а втората с греховете на познати, близки, приятели, роднини…
Мина време и песионерът от старческия дом престана да се храни нормално, отслабна. Погледът му стана празен, безжизнен. Започна да гледа в пространството дълго, без да говори или прави нещо.
Под очите му се появиха тъмни кръгове. Веднъж, за да чуят какво си говори сам, се бяха спотаили повече слушатели зад прозорчето на столовата.
- Ти какво? - казваше Иван на невидимия си събеседник доста емоционално - Обвиняваш ме в изоставяне, я виж по телевизията колко деца на ден биват изоставени от родителите си. Моите деца също ме изоставиха. Осигуриха ми дом за старините с медицинско наблюдение и редовна храна, но на практика ме изоставиха. Е, не ме целунаха на тръгване, но…
Стана и тръгна към стаята си. По средата на коридора се спря и развика:
- Слушай сега! Искам да ме оставиш на мира. Кажи какво да направя и да се свърши тази тежест, която е легнала на гърдите ми. Как да се отърва от мислите си? Ако бях куче като теб, щях да се отърся и от козината ми да изпадат тези натрапчиви мисли.
Един мокър есенен ден Иван излезе от старческия дом и тръгна към парка, а след това към старите лозя и околовръстното шосе, минаващо на два километра от града.
Скри се в близките храсти и зачака. Валеше дъжд, после спря, но се появи лека мъгла. Точно в полунощ на осевата линия на пътя се появи Бобо.
Гледаше го право в очите. Възрастният човек тръгна към своя домашен любимец. В момента, в който се наведе към него го блъсна нещо с голяма скорост. Чу зловещ шум на водопад и после стана тъмно…
След като Иван Богданов не се прибра до сутринта в дома за стари хора, дежурните съобщиха на полицията.
На следващия ден го намериха мъртъв в дълбока канавка край шосето, явно блъснат от голямо превозно средство.
От Службата за аварии и бедствия го натовариха на носилка и откараха в моргата в болницата. Патологът разгърна трупа, завит от специално одеалото.
Лицето на починалия беше замръзнало в ужас. В джоба на якето му намериха снимка на куче, на която отзад пишеше „Бобо, идвам!”…
