Милена Обретенова

1.
Малък офис. Срещу мен - рожбичка: симпатична, мила, услужлива. Рожбата - на “ти”, аз - на “ви”; рожбата - на “ти”, аз - на “ви”…
Само след час, при повторното ми посещение в офиса, педагогическата ми упоритост е възнаградена: “Желая ВИ приятен ден! (Почти ликувам!) ЧАО!”
Е, педагоже, не издребнявай! Може пък рожбата да е влюбена в италианския?!!!

19.07.2017

2.
От няколко години си имам традиционна съботна програма.
За разнообразяване на депресивната монотонност на почивния ден, за разнообразяване на гардероба - просто две в едно: ходя на „кило”. В събота на пренебрежимо ниски цени може да се открие марково „съкровище” за жълти стотинки.
В магазина съм. Концентрирано разглеждам фасони, десени, марки и размери. Някъде край мен чурулика нежно женско гласче. Чурулика, аргументира и отново чурулика, и отново аргументира…, за да стигне до сакралния въпрос: „Може ли да го премеря?” Разбира се, става дума за парцалче, което, преценявам мигновено, ще излезе максимум половин левче. Изкушавам се да погледна кого толкова усърдно уговаря дамата. Мъжът отговаря с „Да!” и тя, вече облечена в бленуваното парцалче, отново започва да чурулика и да се върти еуфорично пред него, не в пробната…
А на мен почти ми призлява - толкова ми домъчнява… И както често ми се случва, стихът на Стефан Цанев в главата ми буквално прокънтява:
„Когато гледаш трагедии,
душата ти се развеселява,
защото си казваш:
че аз не съм чак толкова зле.”
Плащам и бързо излизам. Почти летя! Противно на природата си дори не изпадам във феминистични настроения. Противно на природата си не „задълбавам” в разсъждения за пословичния ни балкански манталитет.
Почти летя! След почти 30 години брак съм почти в състояние на влюбеност - почти като в бонбонено-букетния период от живота със съпруга си.
Току-що изгледах едно действие от житейска трагедия.
Почти съм щастлива!…

2.08.2017

3.
Вход на стандартен панелен блок. На втория етаж на откритата тераса - жена: категорична пенсионерка. (Ако беше от другия пол, щях да назова достолепната й възраст патриаршеска.) Североизточното ъглово изложение на апартамента й дава отлична видимост, т.е. възможност за осведоменост, достойна за агент на КГБ и ЦРУ едновременно.
В момента жената се е концентрирала върху манджицата, която готви на котлон на терасата. Панелен балкански Наполеон, едновременно върти лъжицата в тенджерата, оглежда за събития и „чете конско”: „Ами спрете ги тези деца, да не играят между два и четири - има хора да си почиват.” Споделям мнението й, продължавайки пътя си, мимоходом отбелязвам обекта на нравоучението: на пейката пред блока седят жена и дете. Жената, млада баба или зряла майка, с теменужено сини очи. Момиченцето - малък 5-6-годишен ангел: русокосо и синеоко. Седят и мълчат. От неудобство жената свежда очи - срамежливи теменужки в пролетна гора.
Продължавам по пътя си. Изведнъж обаче рязко спирам: „И това дете гледа като … (следва простонародният хард синоним за жена с леко поведение)!” Дървената лъжица яростно се завърта в тенджерата. „Ами да!”
Онемяла, майката / бабата мълчи. Ангелчето скача от пейката и хуква нанякъде. Ангелчето не плаче, не - то се кикоти. И от този кикот разбирам, че вече е „ограмотено”.
Теменужките окончателно се скриват, все едно попарени от сняг. Лъжицата в тенджерата се завърта вече значително по-спокойно: нали ангелчето „отлетя”!
… Вечерта и аз научавам новини. Още преди години кварталното КГБ & ЦРУ е изливало от въпросната стратегическа тераса с кофа вода върху компанията на сина ми - групичка от 5-6-годишни ангелчета. Не между два и четири следобед…
… Не смея и да си помисля как ли е гледал синът ми…

5.08.2017

4.
В панелния квартал, в който живея, демографската криза има смекчени очертания. Заради по-ниските цени на жилищата тук живеят доста млади семейства. Напълно естествено, има и доста деца на различни възрасти. Деца на рояци - като врабчета. Повече от врабчетата.
Всеки ден неволно дочувам част от разговорите им, естествено на висок тон: за телефони и таблети, за „плей стейшъни” и „левъли” на някоя игра, за маркови дрешки и цени на сладки изкушения… - нормални разговори на нормални градски човешки врабчета от новото столетие.
Тази сутрин обаче едно изречение ме закова на място. 4-5-годишно момичешко гласенце информира групичката си: „А пък тати каза, че едно време българите били много силни… Само сега ни мачкат…”
Преодолях импулса да надникна през прозореца да видя детето: все едно - едва ли го познавам, едва ли познавам и таткото. Разнежи ме обаче този непознат татко: все едно приказка, все едно за Пепеляшка или Червената шапчица, разказал е на детето си за „едно време”, за нашата история, в която, ако се замислим, действително има и приказни моменти. Е, вярно, „едно време”…
За няколко минути само преодолях и втори импулс - да поразсъждавам какъв човек ще стане детенцето, което слуша от татко си за българското „едно време”. Слава Богу, важното е, че и днес все още има такива татковци!
…В панелния квартал, в който живея, демографската криза има смекчени очертания. А днес едно детско гласенце ме накара поне за миг да повярвам, че това се отнася и за моралната…
Днес нещо неопределено (надежда?) за малко запърха в гърдите ми…
„Тати каза!”…

3.09.2017

5.
Отново съм на интервю за работа - за позицията „ментор”, ще рече мераклия съм да бърша сополите на питомците на едно селско училище.
Отново съм на интервю за работа - забравила чуждата си диплома, забравила, че съм доктор по история на българския език…
Отново съм на интервю за работа. Казала съм си, че този път ще си „кротувам”.
Изведнъж в коридора на училището виждам табло със следния текст: „БРАТЯТА КИРИЛ И МЕТОДИЙ СА СЪЗДАЛИ ДВЕ АЗБУКИ - ГЛАГОЛИЦА И КИРИЛИЦА.”
На интервю за работа съм. Но как да си „кротувам”?! Пообяснявам някои неща за азбуките и историята на книжовния ни език. Гледат ме иронично.
Краят е предизвестен.
Но на следващото интервю за работа обаче ще си „кротувам”!…

6.09.2017

6.
Пътувам в градския транспорт. Малко преди да сляза виждам Любка - с дясната ръка се подпира на патерица, в лявата държи видимо тежка чанта.
Вземам чантата и заедно поемаме към блока на Любка. Вървим бавно и тя успявя да ми разкаже какво й се е случило през няколкото месеци, в които не сме се срещали…
Любка всъщност е Любов, украинка е. Омъжила се за българин, а след десетилетия брак се развела. Останала обаче в България - вече нямала близки в родината. Синът й заминал за Украйна. Сега е сама.
Вървим бавно с Любов и тя ми говори с любов за хората около себе си. Пенсионирала се - 136 лева. Шефът й обаче е добър и я оставил на работа. Но работата е тежка - ламелен завод. Момчетата колеги обаче са добри - помагат й. Да, но и те си имат норма…
Вървим бавно с Любов и тя ми говори без надежда за бъдещето. Макар и общински, наемът е 60 лева. След събитията украинската държава вместо 70 й изплаща 35 лева пенсия. Трябва да отиде до София да поднови паспорта си. Пари. Теоретично може да махне патерицата с операция. Много пари. Няма ги сега, а като спре и работа…
Вървим бавно с Любов и вече в мълчание стигаме до блока й. Без капчица вяра в промяната към добро.
… Мълчим с Любов и се молим поне за любов. А това все пак е крехкичка надежда… Вярваш ли в това, Любов?
Подавам тежката чанта с молба за Любов.

9.09.2017

7.
Уговарям си среща на кафе с Веси.
Срещата обаче съвпада с моя имен ден. А Веси е стара, стара приятелка - от тези, за които казваме, че си познаваме и кътните зъби.
Непретенциозна среща на кафе, но на имен ден. И приятелката ми идва подготвена - в ръка носи букетче: есенни листа, клонки от дръвче, здравец и ярък невен… Веси ме познава добре и по пътя към мястото на срещата внимателно е оглеждала цялата непретенциозно-сиромашка есенна красота. Избирала е това, което за мен е по-свидно от шумящо-претенциозните букети със скучно-правилни цветя.
Пием си кафето с Веси в непретенциозно кафене. Букетчето между чашките е нашата здрава връзка. Вечно мръзнеща, чувствам се комфортно на открито, въпреки непостоянното характерче на ноемврийския ден.
Букетчето грее.
Сгрява ме приятелството.
Непретенциозна среща в непретенциозно кафене. Но кафето е по-вкусно от всякога!…

9.11.2017