КАРАМАНКАТА
Никоя друга селска работа през цялата година не насища мъжете с такова усещане за благополучие и празник, както църцоренето на струйката от казаните на ракиджийницата. И никое друго място във Врабец не е толкова мъжкарско. Викаха му “При бай Васо Змеят”.
Варенето на ракия е мъжка работа и приказката е такава. Нещо едва доловимо във въздуха дъха на мъжка разпасаност, неукротена от женско присъствие. Сигурно ноздрите на тези православни балканджии се превъзбуждаха от парите на първака и дишането им се учестяваше, когато чуеха гласа на Караманката.
Не можеха да не го чуят, защото тя живееше само през една къща от ракиджийницата на бай Васо. Гласът й стигаше дотук, когато къткаше пилците да им хвърли зърна или проклетисваше козата, че се вмъкнала в градинката пред пруста.
И други жени го правеха, но в гласа на Караманката имаше нещо плъзгаво и меко, нещо, което се сливаше с нетърпеливия призив на козата, когато чака да освободят напращялото й виме.
Чувственият слух на недокръстените езичници, кръщавани в свещената купел на котловината, долавяше безпогрешно тези нотки и тогава ноздрите им набъбваха като на рогачи, дочули пролетен врясък.
За Караманката разправяха какво ли не… Сигурно наближаваше петдесетте, но говореха за нея така, като че ли продължаваше да бъде онази Кремена, която като се появи на хорото, то мигом се разтурва и завихря отново, водено от нея.
Бузите й се наливаха с розово вино, а в очите й имаше нещо за всеки, който я погледнеше. А кой можеше да не я гледа!? Тежката й плитка я галеше чак до кръста и ти идва да се вплетеш в тази коса, а хорото да не свършва. Нейното “ихууу” обаче бе онова, което караше мъжете при приклякването да ръмжат като рогачи.
Врече се тя на едно весело търговче от Плевенско, което обикаляше на моторетка с кош сборовете по селата. Каза на Кременини да се готвят за годежари, остави малко стока у тях и пална моторетката. След седмица дойде да види дали са готови и каза, че й пристава.
Във Врабец нямаше такъв обичай, но той убеди техните, че щом са насрочили годежа, ако го отпратят сега, то е все едно, че му отказват ръката на Кремена.
Търговчето остана у тях до другата неделя, но тъй като сватовете не идваха, яхна пак моторетката, за да провери дали не е им се случило нещо лошо.
Оттогава не се мярна повече във Врабец, но Кремена получи писмо от Сърбия. Пишеше, че мошеници го измамили и сега е разорен, но щом си стъпи на краката, веднага ще да дойде да се вземат.
Зачерни най-личната мома на Врабец оня келеш и не се видя повече. По-младите мъже се оглеждаха по панаирите дано го сапикасат, та да се разправят с него, а братовчедите и ходиха да го издирват в няколко плевенски села.
Някои хора казваха, че се досещат за кого става дума, но човекът не бил местен и отдавна не се е вясвал. Беше потънал някъде, сякаш се преби с моторетката си или други го пребиха.
Взе я Дочо Карамански. Кремена му беше казала направо, че не иска нито него, нито някой друг, та да я остави намира. Дочо беше опакото на търговчето. Ако кажеше нещо, значи отдавна е трябвало да го каже, но е чакал ако може да се размине.
Щом като бе казал на Кремена, че я иска, сигурно я беше искал, откакто я е видял за първи път, и след десет години пак ще я иска. Колеше добичета за месарницата на Джуро. Натиснаха Кремена - майка й се завайка, че я вкарва без време в гроба, баща й я пъдеше от къщи, силом я накараха да вземе Дочо.
Сигурно орисията се бе вкопчила в Кремена, защото Дочо го прихвана, изглежда от добитъка, синя пъпка. Нямаше година от сватбата, когато го погребаха.
Отпосле, не веднъж и дваж, идваха да искат Караманката мъже от Врабец и от другаде, но тя вече сама си бе господар и не склони.
След годината на Дочо свали черната забрадка и плитката й заигра пак под кръста. Водеха при нея малки деца и булки да им лее куршум за страх или уроки. Баба й Къна бабуваше при раждане и лекуваше с билки, та й бе предала моженето си. Кремена излезе по-майсторка и от нея, защото умееше де намества счупено и сецнат кръст.
Когато мина четиридесетте, взе да пуска нефелните мъже и без жените им вкъщи, за да ги цери. Във Врабец имаше отдавна учен доктор, но за навехнато, против разстройство или запек, за безсъние и болен кръст, за брадавица или кокоши трън, Кремена беше по-добра от всички фелдшери и доктори, минали през Врабец.
Докторите уж гледаха насмешливо на нейната “наука”, но възроптаха. От общината, щат не щат, пуснаха нареждане, Караманката /тъй викаха след женитбата с Дочо/ да не приема хора за лекуване.
Хората обаче знаеха кой за какво го бива и се отбиваха при нея вечер, че да не бие на очи. Когато кметът й рече, че ще му направи беля, защото докторът се заканвал да пусне рапорт до окръга, заради хората, които я посещават, тя му се сопна:
- Моята къща да не с дамга? Ако някой се отбие, докторът откъде знае дали не ми е любовник? Ха, пуснете рапорт до окръжния началник, та ако не е грозен като доктора, може да му излезе късмета!
Кметът си беше от селото и хич нямаше намерение да се смразява с хората, но трябваше да й го рече. Макар и по-малък от Караманката, щом долови козите нотки в гласа й, измънка:
-То и мен нещо ме върти едно коляно, но ще видим кога…
Дори и сега никой не можеше да каже със сигурност дали някой се домогва до Караманката, когато разплита плитката си вечер. Все таки, не бяха малко мъжете, които минаваха за една разтривка с мазила от билки, макар че нищо не ги болеше. Мъже!
Някои се похвалваха, когато пийнеха от първака, че са горели в огъня на Караманката. Сандю даже твърдеше, че имала бенка под лявата гърда - върви, че им вярвай. Но откакто една вечер Никифор дойде на казаните и каза, че току-що я е оставил гола-голненичка, оттогава не вярваха на никого.
Никифор пи една ракия и рече, че трябва да си върви, като намигна и се облиза.
Бандето обаче, който не приемаше нищо на вяра, го сподири скришом, за да види дали ще влезе при Караманката.
Говорехме за какво ли не, но скрито всеки очакваше връщането на “съгледвача. Той се появи с котешката си стъпка изневиделица и направи припрени знаци на двама кибици да го последват. Всички разбрахме, че има нещо видимо при Караманката. Когато тримата съгледвачи се върнаха, едва дишаха от смях.
Уж го прошепнаха само на бай Васо, но след миг цялата ракиджийница ехтеше от смях. Никифор, който се бе похвалил, че току-що оставил Караманката гола да го чака, се бе сврял между къщата на бай Васо Змеят и електрическия трансформатор.
Пипал се на голо и охкал, възбуден от миризмата на билковото мазило. Не бях сигурен дали тези “рогачи” се смееха толкова заради Никифор или заради облекчението, че Караманката си оставаше ничия.
“Откъде знаеш, че не са ми любовници ” бе скастрила кмета безцеремонно тя.
- Една жена заговори ли за своята почтеност, да знаеш, че само иска да ти продаде по-скъпо фалшива стока - бе отсъдил по този повод Диньо Кутров, който минаваше за познавач на женската психология.
- Караманката не се продава - заключи с въздишка той, - но ако беше съвсен сама, отдавна да е повехнала.
“Какво толкова добро си видяла от мъжете, та си взела да ги цериш?” - бе намекнала веднаж на Караманката комшийката й Вита Гарджовица.
Караманката я разбра, но не я клъвна с език, както умееше за нейния вечно пиян Гарджо, а отвърна търпеливо, сякаш я поучаваше :
- Хората не палят гората заради червивите дървета в нея, а я лекуват, за да не червяса цялата.
Само Васил Корока не бяха виждали да влиза у Караманката, макар че тя често му поръчваше да й набере някоя билка, която само той познаваше освен нея.
Когато тръгваше сутрин към гората със свирката си от пищяли на кошута и брадва в торбата на гърба, той спираше пред нейната порта, където се събираха махленските кози, преди да ги подбере Джонко Kозаря.
Понякога изсвирваше нещо, което прилича на вятър в клоните без шума, а друг път на шум от Пънковския водопад, но и на нещо друго, което само той си знае.
Хората си мислят, че просто свири на козите, но Караманката долавя и още нещо, което кара мъжете да душат въздуха, нещо от нейния глас, когато мами пилците си или проклетисва козата. Тогава тя излиза на двора, носейки разлата тава пред гърдите си, пълна със зърно за кокошките.
- Добро утро, Василе, - поглежда го с големите си утринни очи,- да ми донесеш довечера бабина душица, ако намериш, нищо че е изкреяла.
На Корока му се струва за миг, че Караманката носи в широкото блюдо напращелите си, некърмили гърди. Тя взема тавата в една ръка, за да може да загребе с другата зърно и започва да кътка кокошките. Едва тогава Корока си поема дъх и казва:
- Добрутро, Кремена, ще ти донеса! - само той не й викаше”Караманке”.
После пуска ръка надолу и без да откъсва очи от Караманката, започва да гали козата, която е надушила хляба в торбата му. В другата ръка продължава да държи чворестата си свирка, забравил да я прибере при брадвата и хляба.
Минава първата каручка със заклещени между ритлите бидони. Миризмата на сливова пращина отвява дъха на пърчовина. Васил я съпровожда до ракиджийницата и продължава по пътя си с унесено лице. Казаните все тъй огнеят в разсъмването. Бай Васо Змеят прекосява полянката като ням паток и целият му птичи двор се сипва подир него. Двете гъски засъскват като митничари срещу каручката.
- Добро утро, бай Васо, - поздравяват го осъмналите край казаните.
- Добро утро, змейове! - вика бай Васо и прикляква край огъня. Едно младо петле в двора на Караманката продължава да кукурига на изпроводяк в утрото.
