Георги Майоров

В еуфорията понякога творецът не съзнава своята сила. Това състояние ми е добре познато. Така и младият поет Георги Славов още не е познал себе си. Не съзнава колко голям талант крие неговата душевност.

Това личи в големия напредък в овладяването на поетичното слово в сравнение с първата му стихосбирка ,,И това ще мине” (2017). За кратко време той е изминал дълъг път.

Новата му книга ,,Звездопадение” се отличава с неочаквани състояния на лиричния герой. Стиховете му са изпълнени с богати метафори, с иносказателност, с умела обагреност и резки обрати на мисълта.

Самото заглавие може да се тълкува многопосочно. Звездочелият свят е паднал пред нашите очи. Сринат е неговият авторитет и автопортрет. Защото този свят носи повече страдания, отколкото радости.

Поетът съпреживява тези страдания. Той е в тях. Не може да не ги развенчава, да не търси сред тъмнината светлия ден, усмивката на хората. И този днешен ,,модерен” свят изпълва цялата стихосбирка.

Сред пясъка авторът има свои стъпки очертани. Бори се ,,с крила-надежда / да има слънце, но без залез”. Жадува всички да живеем в слънчев ден, а земята ни да бъда ,,засята с непоникнали още мечти”. Затова непрестанно пълни белите листове с ,,изпуснати желания”.

В този зашеметен от викове свят, след сриналите зе звезди и личности (по право - безличия), той повече не иска да тъгува, а отчуждението да ,,търкаля” неговите дни: ,,Отказва/м/ се от мъки безрадни”, макар надеждата му да е малка.защото ,,Сълзи ронят брястовете мълчаливи”.

Неговата младост е отблъсната от лакомията на материалния свят. Обладан е от духовните скрижали: ,,Нищо във света ми смисъл няма, което мога да докосна с пръст”. Неговият свят е на честен и чист поет. Заявява: ,,Честен кораб водя, / изправен на носа. / С посока към брега…”. Спасителният бряг на творчеството, на поезията.

Такава святост на сътворяването много малко автори на поетичното слово могат да заявят.

Той е съсредоточен в голямата цел, лишен е от всичко друго, всеотдаен е на нея. И картината е поетично ясна:

Над мен небето, което ми говори нощем;
под мене кратер вулканичен диша.
Есето, което моят сън разказва още,
никога не трябваше да го напиша.

Защото не иска да разголва своите терзания, че пътува ,,по моретата, сребрени и ледни”.

В своя катарзис стига до ,,Стълбовете на Херкулес”, където ,,Дъхът на лагуната /крие в себе си пазвите, / на болките ми целунати”.

Усещането му за полет го крепи, все по-уверено твори, намерил себе си: ,,Сега съм себе си, / но цената беше твърде скъпа”.

И действително е така. Чувствата в ,,Приличам” (стр.38) избликват в алегории:

Приличам на гора,
вързала косите си,
залостена в тъма.
Броя отново дните си.

Приличам на роса,
изгрева запалила.
Облаци и небеса,
нека ме пожалите!

Приличам на иглика,
посята в мъртъв пласт.
Душата ми ще вика
дори останала без глас.

Тъжно-оптимистичните нотки се прокрадват и в други стихове, защото още не е осъзнал какъв талант се крие в него. Но все повече ,,проглежда/м/ през мечтите си”, които с неговия напорист устрем непременно ще се сбъднат.

Учудва ме как този млад поет си служи с толкова богата метафоричност, как прилага толкова дълбоки и далече биещи оригинални мисли.

Същевременно са оправдани неговите силно избухливи чувства. Те са адекватни на горещата му младост. И го благославяме, че така чистосърдечно може да ни вълнува. Защото и най-изящните стихове, ако не събуждат чувства, остават студени изваяния, които се отминават без трайно впечатление.

Поезията на Георги Славов вълнува. Събужда съкровени и бистри чувства, които ни правят съпреживяващи неговите откровения. Съпреживяваме усещането за полет на автора към още по-извисена поезия.

Драматични са посланията в следното стихотворение:

Като философ
приседнал, далечен,
Боже, творенията ти
съзерцавам обречен.

Воплите си аз
несбъднал, непомислил
стъпките изминати,
наблюдавам, размислил.

Някога ще съм апокриф,
ценен и незаменим, обречен.
А сега с тихите летовници
мечтите си делим, далечните.

Сърцето като комета ще
приближава, ще тъгува,
за един дървен живот,
в който никой не сънува.

Един млад човек, набрал толкова негативна енергия, за да изрече тази присъда за обществото, което не вярва в нищо и не очаква нещо добро да се случи, е свръхдоза отрова за политиците.

Общество, в което ,,кучета” водят хората, а не те да се водят от волята на народа, е смазваща и смразяваща критика. И не си даваме сметка накъде вървим.

Тук няма плакати, няма арогантност, а тихи, но дълбоки подтекстови и завихрени надтекстови прозрения и внушения. И все повече се убеждавам, че сред нас расте едно талантливо младо поколение поети. С вяра в неверието.

Затова махалото на живота предстои да отброи по-голям размах на Бъдното. Дори в безсъниците на Георги Славов. Общество с разкъсани връзки: ,,Гостите ми, тъй жадувани и чакани, / оставят и себе си пред мойта изтривалка”. И отчаянието му слага точка:

Храмове градих и четох всички книги.
И няма вярата ми никога да се завърне,
и няма към дома душата ми да се въздига. (,,Вяра”).

Тук точката на кипене на чувствата е под нулата. И дори е известно, че има такова физическо явление. В духовната сфера това се случва, когато се топлим ,,с молитвите протрити”. Които не са нищо друго, освен мокра кърпа за сваляне на температурата на болния народ. И поетът проклина ,,всички проклятия”. ,,Бурите - единствено” го обичат.

Остава му брожението да се раздава на хората. Защото като в игра на ,,криеница”, животът го е подминал. Това ни казват заглавията ,,А дните…”, ,,Аз, песимистът”, ,,В река от олово…”, ,,Естетика на грозното”, ,,Меланхолия”.

Но това натрапващо се негово мнение е измамно за двадесетината му години. И му предстои небивал възход. Дори неосъзнато в ,,Чакам ви след края” го признава: ,,Вие мъртви и обречени, / ще четете мойте книги”.

Едва ли характеристиката на стиховете и на автора ще бъде пълна, без ,,Чиста красота”, където се казва:

Цялата поезия на света
не може да те олицетвори -
като с една дума сякаш
да опишеш милион звезди.

А това е дарено съзнание за отговорността пред високото творчество. И като бард изписва ,,песен на старата китара”:

Прощавай, че думите са тежък дим
и че нито нота в света не съществува,
достойна спомена прекрасен да целува…
И тръгнах ноти да събирам като пилигрим.

В дом, китара и поезия търси сливането на духа, тяхното присъствие и отсъствие:

Не ми повтаряй повече едносричия,
без да съм слят със тебе във дланите…
Ти твърдеше, че като сън ме обичаш,
от сърцето струеше смирено мълчание.

Авторът ,,гони новата ми /си/ същност, / опиянен и вдъхновен като от отрова”. Защото и да иска, не може завинаги да остане ,,в кристалите за сбогом”, колкото и кристални да са неговите въжделения.

Съпреживява и сравнява дори песенния дом на древната поетеса Сафо с днешната жена: ,,Ти си някъде над мен - жена, / а аз съм тъй доволен да се дръпна”, неподвластен на лъжовните съблазни.

Заслужено порицава и празните кукли. За него стойностите са прецизно премерени и чувства ,,толкова близка” само оная ,,като птица, която към мене лети / и остава за дълго, без да поиска”. Която не е ,,звезда, а цвете”. С която може да хване пламъка ,,на някой споделен и топъл дом”. Оправдана искрена жажда за щастие на поета.

Тази втора книга на младия поет е достатъчно обемиста с над 80 стихотворения, обединени не в подчертано определени 4 цикъла:

Първи - напомняне за себе си като ,,Зрънце от кората…”, което дава семка надежда за полет на поета, която надежда засажда в черно-белия пласт на душата си.

Втори - ,,Пред живота плах, пред смъртта безстрашен”, с целунати болки и страдания, с вяра в безсмъртието на творчеството.

Трети - ,,На същото място съм / и чакам да си дойдеш”, с надеждата да построи по-светъл дом за Бъдното, да превърне грозното в красиво.

В четвъртия - ,,Разстоянието между миглата и сълзата”, е повикан от Музата да обяви, че мостът на чистата любов съществува с ,,двата края в огън обгърнати”, за да я има не като звезда, а като цвете.

Поезията на Георги Славов е честна и неподправена. Събужда съкровени вълнения, потапя ни в един поетичен свят, който ни възторгва да внасяме повече светлина в душите си, да отваряме сърцата си за обилна любов и доброта.