Христо Черняев

За поетическото творчество на Николай Зидаров не може да се каже всичко наведнъж. Макар и хомогенно по своята същност като почерк, тематично то е разнообразно и параметрите му са пространни.

Освен това значителна част от това творчество е за деца и юноши - една плодотворна насока на поета, оставила дълбоки следи в съзнанието на редица български поколения.

За себе си аз открих и повярвах на искрената и светла поезия на Николай Зидаров някъде през петдесетте години на миналия век, когато ние - по-младите поети, още гимназисти, вече знаехме наизуст негови лирични творби.

Благодатно чувство вливаха в душите ни стиховете, които помня до ден днешен:

Колко щастие, златна земя,
тоя есенен дъжд ни донесе.
Гледай - всяка бразда задимя…

Един нежен лирик открехваше сърцето си и ни запленяваше.

Кой знае защо някакъв странен усет ми внушаваше, че поетът е закърмен с първичната сила на северняшките народни песни. А фамилното име Зидаров ми навяваше мисълта, че той е съзидател и ваятел на мечти и на топлина.

А то си е и така, защото той, и някога, и сетне, със страстта на съзидател ваеше и вае своите творби, до последната им буква и чертичка, вдъхвайки им дъх и живот. Сам поетът оприличава творчеството си на „Къща от слънчеви тухли градена”.

Та още от ония години е моята симпатия към поезията на Николай Зидаров. Тази поезия, в която той е взидал душата на равнината и на равнинците. Затова, много по.-късно, той със свята гордост завява: „тленна ни е плътта, ала духът - възвишен.” (стихотворението „Кръст”).

Николай Зидаров е с дълбоко вродена спонтанна нагласа на поет. До каквото се докосне перото му, то става одухотворено, придобива оригинална българска багра, но багра, която е само Николайзидаровска.

В най-хубавите му лирични творби, естествени и същевременно изящни до филигранност, доминира полъхът на ведра пролетна атмосфера, характерна само за него.

Не случайно тази поезия е облъхната и изпъстрена от много цветя и птици. Разбира се, не саксийни цветя и не синигерчета в клетка, а такива, които някои градски чеда нито са виждали, нито им знаят имената.

В това отношение, струва ми се, Николай Зидаров е единствен. Самородната жива и нежива природа е издигната в култ в неговата поезия. Това е нейно достойнство и богатство.

Тези авлиги, славеи, сипки, косове, кукувици и пъдпъдъци, както и полските минзухари, великденчета, кринове, перуники и крайпътни ружи придават особения колорит на лириката му.

И както онова дребно, като орехче, весело птиче „звъни и се смей: Чичо пей! Чичо пей! Чичо пей!”, така сякаш и поетът с любвеобилно сърце иска да каже на читателя си своето сърдечно и човешко „Здравей!” И го постига.

Малко са вече поетите, дето мечтаят като Зидаров „да разделя с охота/ мечтите, хляба, радостта нелека/ и смайването детско пред живота”, което прави стиховете му близки и потребни като простия хлебен залък, като живата вода на бистрия извор. Така че с пълно право поетът споделя: „Сега цъфтят в душата ми градини.”

Може ли човек да не се трогне от изконните чувства и настроения в стиховете му, където вълшебно звучат „утринните славеи на Въбел”, „мамините песни”, хрисимите селски „Припевки”, „Есенните тайнства” и ехото от „Зелените конници на ветровете”…

Където дъхти на вечно детство и младост от „дюлевия двор”, където „пръстта се люлей под небесния звън на дъжда”, където „хълмите, червени от череши, като момичета прииждаха към мен”, където „и още на живота ми конете/ след вятъра препускат без юзда”. И - където - „Аз крача под капчуковия звън/ след сенките на старите поети”… И онова великолепно:

Родната къща отново ме мами
с птици по острия дъсчен стобор.
Кът на детинството, на младостта ми -
старият дядоивановски двор.

Потопена в много гъста българска атмосфера, която е и нейната сърцевина, Николайзидаровата поезия е оценявана радушно от Ангел Каралийчев, Дора Габе, Димитър Добрев, Александър Муратов, Иван Давидков, Здравко Петров, Евтим Евтимов, Слав Хр. Караславов, Наташа Манолова, Симеон Хаджикосев и други.

Истинско преклонение заслужава творческото кредо на този тънък лирик. Автор на десетки поетически книги, той още в първата си стихосбирка „Пътища и срещи” ни завладява със завидна простота и свежест на стиховете си.

Никак не е случайно, че мотото на Николайзидаровата поезия е „цъфтят в душата ми градини”. И как тогава да не приемеш като молитва стиховете му:

Ту шепнещ полустон се чува,
ту възглас нов, макар след рана,
то сякаш Лилиев ликува,
то сякаш радва се Багряна.

За къде ли и за какво ли няма стихове Николай Зидаров. В тях властва кажи-речи цялата българска природа, та чак до едно свято „Залъмово кладенче” на хайдутите.

Не само че привличат, но и силно трогват лиричните му осъществявания под такива цветисти заглавия, като „Еньовден”, „В поглед на цвете”, „Салкъмова пролет”, „Дрянът се жлътва”, „Молитвата на щурците”, „Майската музика на дъжда”, „Пазарът на дивите макове”, „Искърският пролом”, „Валявишкото езеро”, „Витошки песни”, „Есен в Банкя”…

Не може човек да не се упои от дъхавата магия на тази поезия. Потопен в нея,се чувстваш млад и възвишен, земен и волен, като стиховете:

На трон въздиган и горен на клада,
сънят ми, спрял пред звездния олтар,
ще бъде, след като се изповяда,
по-чист от капка върху минзухар.

Затова, закърмен с изконните сокове на българската природа, като в свето изповедание, Николай Зидаров ни доверява: „Градът ме прие с шумна реч. И все пак/ далечните хълмове раждат поети.” Осъзнал напълно „кротката душа на хляба”, като верен син на Дунавската равнина, той с пословична преданост заявява:

Аз брат съм ви, конници на ветровете,
до вас мойта сила в слова избуя.
Щом брода на лятото долу засвети,
ще сляза - конете ви да напоя.

Някаква езическа сила има в тези стихове. А кроткият езичник е Николай Зидаров, поетът, вдъхнал младост и българска свежест на поезията си.