ПРИТЧИ
ГОЛЯМОТО ЧОРБАДЖИЙСКО ХОРО
(притча)
Рейтингът на поредното Общо горско събрание на животинския свят в Горите тилилейски катастрофално падал - дебати с гръмогласни обиди за стари и нови грешки, корупция, компромати, безбожно високи заплати… какво ли не. Често Хайдушката поляна, където се провеждали откритите пленарни заседания, се превръщала в кървава арена на ръкопашен бой между делегатите на основните животински сдружения.
В един пленарен диспут, когато страстите и крастите били нажежени до червено, доайенът на настръхналите и агресивни заседаващи, старият Бухал, не издържал. Прелетял от почетната си ложа до микрофоните, почукал ги с клюна си и гневно изкрещял своя звуков сигнал за внимание и казал:
- Тихо! Замълчете, уважаеми колеги и господа! Спрете с това безумно и позорно самоунижение и самоизяждане на поверената ви върховна власт!… Щом не можем с Божието и майчиното слово да се разберем, да опитаме с хорото! От древни времена то е събирало и обединявало в тая гора чакали и сърни, лисици и фазани, гарвани и врабчета…
Продължителната пауза, с безмълвни погледи и гримаси, продължила до момента, когато напрежението избухнало като празнична ракета. Чули се възгласи на одобрение и несъгласие, на шеги и подигравки, но все пак, след дългите спорове, разумът надделял, макар и с един глас, в полза на хорото. „Защо пък не, да опитаме и с този зрелищен експеримент! Толкова скъпи и безумни експерименти сме правили на тая Хайдушка поляна…” - такива били мотивите на крехкото мнозинство.
За няколко часа теренът бил разчистен от скъпите депутатски возила, кабинети, приемни, бюра и всякаква електроника за гласуване, озвучаване и манипулиране на електората, за да се отвори място за голямото, обединително, чорбаджийско хоро. Хорът на песнопойните птички набързо отрепетирал няколко хороводни песни; вокалите от глутницата на чакалите, дивите прасета и нощните сови си припомнили някои позабравени кавър версии на стари шлагери; оркестърът на Щурците вече огласял гората на шир и длъж с емблематичното чорбаджийско и Дунавското хоро на Дико Илиев.
Както било решено, в ранните зори на другия ден, символичното пленарно заседание било открито от нагиздената като за кокоша сватба Кума Лиса, шефката на Общото горско събрание. Тя повела чорбаджийското хоро, до нея се хванали почетните гости: Лъва и Мечока, до тях - Гарванът и Маймунът с голия задник, след тях - лидерите на двете най-големи животински групи и тъй нататък, до опашката на хорото: малкото, омършавяло от глад Мишле. Тъй като историческото събитие било спешно разгласено от въздушната поща на свраките, още в ранни зори, куцо и сакато, сляпо и окато, мало и голямо заприиждало от всички посоки на Горите тилилейски, за да види и чуе, как техните избраници провеждат своята открита дискусия по най-актуалните им проблеми и тегоби на крак, с хороводна стъпка. Такова зрелище, такова чудо не било за изпускане.
В самото начало, когато мощната музика на Щурците заглушила вокалите, хорото, като всяко масово веселие на открито, започнало тихо и кротко, докато лека-полека всички играчи влезли в ритъма на Кума Лиса, Лъва и Мечока. Но когато след няколко обиколки на поляната байрактарката, между другото, обявила дневния ред на следващото пленарно заседание - обсъждане на трите проекто закона за корупцията, избирателния кодекс и пенсиите - по целия ред на хорото преминала буреносната тръпка на „мексиканска вълна”. С приглушени реакции „за” и „против”, с гневни реплики и обиди, с открити закани за бойкот. После избухнал обичайният, традиционният скандал. Живата връзка на хорото се разкъсала и то се разпаднало на съставните си части. Набързо се оформили бойните групи на опонентите, счепкани като разярени паяци в кълбовидна борба на живот и смърт. Свирепият бой с рога, копита, опашки и заплюване от късо разстояние, продължил цял час.
След като нито горската стража, нито призивите на мъдрия Бухал, нито авторитетът на Светата троица, която повела хорото, не могли да въведат реда и спокойствието, дошъл историческия час на публиката. От всички страни, „с камъни и дърве” търпеливият и отруден горски електорат, нахлул в Хайдушката поляна, овладял със сила положението, укротил своите избраници и ултимативно им наредил да се хванат отново на своето недоиграно, чорбаджийско хоро. В името на реда и сигурността и оцеляването на живота в Горите тилилейски. В името на компромисния консенсус и обявените „опорни точки” за следващото пленарно заседание. И никакви оставки! Свършете си първо работата, господа, за която сме ви избрали, па после ще видим… кой кум, кой сват, кой „батко и братко”. А сега - всички на хорото! Свирете музиканти! Чорбаджийското… хайдушкото хоро!
И така, изпокараните и наранени от схватката депутати, отново неохотно се хванали на хорото. Хванали се и водачите на многобройните животински сдружения, фондации, комитети и съвети, окуражени от това… принудително единение. Но все пак обещаващо единство. След две-три обиколки поляната се оказала тясна за чорбаджийското хоро, което все повече се удължавало. И станало закръглено хоро. Наложило се, значи, Кума Лиса, като глава на хорото, да се хване с погнуса за тънката опашка на Мишлето. Двукраката и четирикрака горска публика, която се отдръпнала и от периферията на голямата поляна наблюдавала това историческо зрелище, избухнала в радостни възгласи. Ехото от музиката на Щурците обхождала от край до край границите на Горите тилилейски. Един стар Мечок, напълно индиферентен към политиката, гръмнал от подуване и преяждане с меда от хралупите, докато на поляната се виело хорото…
Чудя се сега, как да завърша тази вълшебна приказка! И тъкмо, когато реших да я оставя така, с открит оптимистичен финал, една малка пъстра птичка долетя под беседката, където обикновено си пиша притчите, за да ми съобщи новината, че онова затворено, кръгово, чорбаджийско хоро на Хайдушката поляна, продължавало да се върти! По инерция…
ПРИТЧА ЗА ТЕЛЕТО
- Моля ти се, бе бабо! Искам пак оная приказка за Телето!
- Че колко пъти да ти я разказвам? Защо толкова я харесваш?
- Ами защото… след всяка моя щуротия мама и татко все с Телето ме сравняват. И само с обидни думи ме хокат: тъпак, диване, беладжия, рогато и лакомо теле… Пък и ти често ми казваш: „Ела при баба, теленце мое!” Ама твоето сравнение е друго. Затова искам да разбера, какво Теле съм аз? Приличам ли на онова… от приказката?
- Не съвсем, разбира се! Ти си едно малко, понякога непослушно, палаво и лакомо човече от последната група в детската градина. Това ти е приликата. А разликата - накрая ще ти я кажа, да я запомниш! Сега… слушай пак внимателно!
… Това наше Теле по рождение си беше такова: едро, наперено, юнашко на вид. А като характер - палаво, пъргаво, любопитно, непослушно, абе, точно като тебе! Колкото повече порастваше, толкова по свободно и независимо от правилата в обора ставаше, не понасяше никакви ограничения. Когато го извеждахме на водопой до чешмата, бягаше и скачеше като лудо из двора, гонеше овцете, прасетата и кокошките, изправяше се на задните си крака, даже с големия ни овен налиташе да се бори. А колко пъти разбиваше паянтовата врата на обора, колко пъти прескачаше през оградата в съседния двор и правеше там бели… да не ти разправям!
По-късно и селският говедар писна от нашето Теле. Отлъчвало се от стадото, дразнело другите телета и юници, биело се с по-големите мъжкари. Десетина пъти полските пъдари са го прибирали в общинския капан от чужди имоти, десетина пъти баща ти и дядо ти са плащали солени глоби. Последното лято, когато Телето стана половин вол, понеже говедарят не го щеше, наложи се баща ти отвреме-навреме да го води до крайселската ливада, да го чактисва с железен кол и дълъг синджир, а вечер да ходи да го прибира с повода.
Но един ден, след като изпасло в кръг тревата до корен, изглежда пак са го хванали дяволите, започнало да беснее срещу ограничението на свободата си и скъсало железния синджир. Нагазило в съседната млада и сочна люцерна, за която от няколко дена си мечтало, докато я гледало и… пасло, та пасло, с мерак и апетит чак до привечер. Там Телето най-после се почувствало напълно свободно и независимо. А тази млада и сочна трева, както и друг път съм ти казвала, е много опасна и коварна, за всяко тревопасно животно, когато преяде от нея. Не може бързо да се смила в стомасите им, те се подуват, пръскат се като балони и животното умира…
Такава била съдбата и на нашето Теле. Когато баща ти отишъл да го прибере, стреснал се и онемял от гледката: Телето лежало по гръб с огромния си подут корем между вирнатите си нагоре крака, с широко отворени, мъртви очи.
- Чакай, бабо! - намесило се момчето. - Ти веднъж ми каза, че баща ми закъснял да прибере Телето, защото имал важна работа. Ами, ако е отишъл по-рано, ако е повикал ветеринарния, можели ли да го спасят?
- А! Забравила съм, значи, да ти кажа… Добре, че ме подсети. Такива подути от преяждане животни, ако им се даде първа помощ на място, докато още са живи, селските стопани знаят как да ги спасят от умиране…
- И как по точно!
- Много просто - с едно обикновено шило, остър нож или даже с голям гвоздей. Пробождали подутия корем на две-три места, въздухът и водата изтичали и животното било спасявано… Тии… какво така изведнъж се замисли?
- Ами… замислих се, бабо, понеже и моето коремче понякога се подува… когато скришом си хапвам от твоите сладки бурканчета, да не ме прободете с някое шило или отвертка!
- Няма, няма, мило мое Теленце! - рекла усмихната бабата като прегърнала своето внуче. - Аз ще те пазя, ще скрия всички остри предмети…
- Добре, вярвам ти! - отвърнало поуспокоено момчето, после добавило: - Но ти май искаше и друго да ми кажеш накрая. За това… разбрах по какво си приличам на онова Теле. А по какво се различавам?
- Че то нали се вижда? Телетата са си Телета, а ти си човек…. С тази приказка искам да ти кажа и друго важно нещо: че и сред хората има Телета! Едни умират от глад, други от преяждане… Искам, когато пораснеш, и станеш някакъв голяям, известен бизнесмен или политик, никога да не преяждаш със сладостта и изкушенията на живота!
