ВЕЧЕРНО СЛЪНЦЕ
Из „Последна риза” (2018)
ВЕЧЕРНО СЛЪНЦЕ
Животът е, който дава.
Умирането отнема.
С такава мисъл нездрава
потъвам в дълбока тема.
Вечерното слънце влиза
през мраморните балкони.
Старица по нощна риза
безмълвно молитва рони.
Ролаторът й е всичко -
опора и проходилка.
Наблизо шуми рекичка,
до нея набъбва билка,
която ще дава сила
и болестите ще бори…
Старицата се е свила.
Тя с миналото говори.
Вечерното слънце пали
стените със стари снимки,
където са се събрали
родители, лели, стринки;
където стоят напети
усмихнати офицери,
професори и поети…
Как място да си намери
оранжевото светило
и закъде да бърза,
щом вече е покорило
прастарата своя възраст.
Светилото придобива
праформата на копнежа
и тръгва с походка жива,
и поглед към пода свежда…
В поляната резедава
усмихват се минзухари.
Животът не се предава
и в края на февруари.
ИЗКАЧВАНЕ
Изкачващият върхове
и глетчери не предполага,
че съществуват брегове,
които не съдържат влага;
че съществува самота
опитомена, осъзната,
където силата кънтя
в просъниците на тъгата;
че съществуват същества
с идеи неосъществими
и никой техните слова
не съюзи с протяжни рими.
По-трудно е да се върви
в пустинята неизбродима,
защото слънце там кърви,
ако изобщо слънце има.
Ако изобщо има бряг,
ако мираж са ледовете,
изкачващият върховете
е в спомена за бъдещ сняг.
ПРИРОДА
Природата не се свени
да оцвети гората в златно,
посоките да промени,
да тръгне с паметта обратно.
Щом Господ е благочестив,
а сатаната дяволит е,
разлиства се красив мотив
и той ще устреми реките
през още млечните нивя
към лабиринтите безводни…
Природата пред нас вървя
и ни направи по-свободни.
ПОДИР ДЪЖДА
Полепнали са по пръстта
листа и вейки
край сведени от тежестта
на мрака пейки.
Подир дъжда се освежи
и ракитакът.
Рояк мушици там кръжи,
Там жаби квакат.
Папурите -
в шахматен строй -
напомнят факли.
Щурецът напорист -
и той
приглася…
Пак ли
необходими са копнеж
и път блуждаещ
природата да разчетеш,
да разгадаеш?
Природата не е това,
което гледаш,
а резедава синева
в ефирност бледа.
НАЧАЛА
- Татко, как да прикрия страха ми,
който в мене пълзи на талази?
- Помълчи и повярвай в гласа ми,
има сила, която ни пази,
но понякога тя е завеса
и понякога става прозрачна…
- Татко, знаеш ли още къде са
скрили хората злобата мрачна?
- Помълчи, щом говорим за злото,
то е с жълти очи, с плосък ръст и
е перфидна потайност, защото
в нас понякога влиза на пръсти.
- А добрите посоки не са ли
за човека достъпни и лесни?
- Гласовете са наши сигнали
и понякога с истини блеснат,
ала често и те са прикрити…
- Татко, само коварство ли има?
Как ще мога да търся мечтите
сред пустинята неизбродима?
- Помълчи и повярвай, че всяка
злоба скрила е светло начало.
Светлина щом припламне сред мрака,
заобичай живота изцяло!
ГЛОРИЯ
Не мислех, че съдбата има минало,
а миналото - своя траектория.
Тя можеше да се нарича Глория,
ако не беше със сърце изстинало.
Това, че се намираше не в моргата,
не в гнилото леговище на сомове
и не в смрадта на публичните домове,
донякъде оневинява строгата
илюзия… От нея се отдръпваха
зяпачи, санитари и полиция.
За лудата са нужни белезници,
проклинаха неумолими влъхви…
Не е потребен въздух за душата й,
която още бродеше из тялото.
От всички светлини остана бялото
усещане за допира с разпятие…
Непреводимо бе за сетивата ми
докосването на скръбта и вярата.
Преди да погребете полудялата,
разсейте програмираните атоми!
Те вече завладяват като пясъци
протяжността на нейната галактика.
Смъртта - най-унизителната практика,
притиска ни на тласъци,
на тласъци…
