В ИМЕТО НА ДЯДО!
Ники не понасяше учителката си. Как можа да му се падне точно Тя?! Не можаха ли да го запишат в съседната паралелка? Всички купонясваха на Хелоуин, само в класа на Ники и помен нямаше от празник.
Някакви скучни уроци за народни будители и толкоз. Досада! Цялата класна стая беше окичена с портретите на революционери, герои, исторически личности, знамена… На всичкото отгоре повечето негови съученици носеха модерни имена - Дейвид, Марио… а той - Никола.
Спукваха го от подигравки. Яд го беше на родителите му. Как не им е втръснало това име? Дядо му - Никола, прадядо му и той - Никола и докъдето паметта стига - все Никола. Ники се беше разбрал с приятелите си в клас да го наричат Никълъс, но тайно, да не разбере госпожата, и особено баща му, че заради пустото име ще стане една…
Баща му и майка му много държаха на тези „вехтории” - пазеха какви ли не антики по шкафове и скринове. Впрочем и самите шкафове и сандъци у тях бяха като че от „памтивека”. Кой в днешно време си постила черги у дома?
Но нейсе, майка му решила да обзаведе къщата по старинен тертип. Нейна си работа. А Ники беше типично средностатистическо космополитно дете на XXI век - обожаваше технологиите, електронните игри, слагаше си слушалките, докато пътува в училищния автобус, гледаше клипчета - последен супер хит!
Не го вълнуваше особено дали е имало турско робство и Баташко клане, как е написано в учебниците и дали е правилно. Пишеше есемеси на някаква странна азбука - нито кирилица, нито латиница… За пунктуация и дума не можеше да става. И за какво му е - с приятелите си се разбираха прекрасно от половин дума.
С Джони (всъщност Иван) си бяха избрали старата изба на къщата за скривалище. Там се събираха и всеки път намираха по някое „съкровище” - я стара газена лампа, я някакво земеделско сечиво… Забавляваха се по особен начин - гадаеха кое за какво може да служи и как се използва.
Правеха снимки и качваха в интернет. Голям смях падаше!
Само старият сандък в ъгъла стоеше непокътнат и търпеливо чакаше да удари и неговият час. Катинар от ковано желязо ревниво пазеше тайната, която бе скрита в него. Двамата приятели много искаха да разберат какво има вътре.
Пиратските филми и интернет игрите бяха развинтили фантазията им и те очакваха вътре да открият някакво истинско съкровище или най-малко пиратска карта на самотен остров в океана.
Мечтаеха за тайнствени пътешествия, битки - също като по филмите. Любопитството им нарастваше с всеки изминал ден.
Най-после часът удари. Беше 20 април 2016 година. Таткото на Ники знаеше къде се събират момчетата, но не обичаше да влиза в скривалището им, нито да прекъсва игрите и разговорите им.
Затова появата му в избата се оказа съвсем неочаквана за двамата приятели. Без да каже и дума, той отключи сандъка и ги покани да надникнат вътре. И що да видят?!
Всичко друго бяха очаквали, но не и това! Всякакви пиратски истории, с които бяха пълни главите им, на мига се изпариха. Нищо не можеше да се сравни с това, което виждаха там. На дъното лежеше акуратно сгъната четническа униформа. До нея - револвер и сабя.
- На кого са? - почти в един глас попитаха момчетата.
- Всичко това е наследство от прапрадядото на Ники - започна да разказва татко му.
От думите му научиха за дядо Никола, който бил един от верните комитетски хора на Левски, а след героичната смърт на Апостола участвал във Великото събрание на Оборище и бил от първите въстаници в тяхното село, участник в Априлската епопея от 1876 година. Били трима братя. И тримата грабнали пушките да се бият против вековната тирания, но нито един не се върнал жив. Майка им успяла като малки да ги скрие от башибозука и да ги спаси от кръвния данък. Не позволила да станат еничари. Но такава била орисията им - да бъдат бунтовници.
Дори снимки не останали от тях, че да могат внуци и правнуци да знаят по лице своите герои. Останали само униформата и оръжията.
Разказваше таткото родовата история и всичко, дето Ники беше чел из учебниците в училище и му се струваше така далечно, та дори невероятно, всичко, което изобщо не бе достигало до сърцето му, а беше някак насила заучено, колкото да не получи двойка, като го изпитат, сега оживяваше сякаш пред очите му.
И те се напълниха със сълзи. Сълзи на разкаяние, че се беше срамувал от името си и се отнасяше презрително към стремежа на своите родители да опазят наследеното от дедите, че така и не разбра учителката си, която напук на всички образователни реформи преподаваше историята така, както диктуваше съвестта й, за да възпита у децата родолюбие и да ги научи да съхраняват историческата си памет и самосъзнание, вместо да се поддаде на масовата упадъчна пропаганда и да се пусне по течението на престъпното малодушие…
Едно непознато до днес усещане хвърляше мост през вековете и превръщаше миналото в живо настояще… Как е могъл да мисли, че историята не се отнася до него, че е минало свършено и той няма нищо общо с това?! Имаше и още как! Неговите деди се оказаха част от нещо велико!
Личности, които с кръвта си са написали историята на многострадална България! Това, което днес разбра и почувства, наистина няма нищо общо с безумните писания в съвременните школски учебници - сухи, скучни и неразбираеми. Онова, което чуваше от устата на баща си, бе живо, истинско и вълнуващо!…
На другия ден учителката на Ники по онзи учебен предмет с доста странното име „Човекът и обществото”, в което отсъстваха слова като Родина, Отечество, Татковина, помоли по телефона родителите на Никола да занесат реликвите в училище, за да ги видят всички деца, да се докоснат до живата история на своята страна.
Гласът й трепереше от вълнение - никой преди, а още по-малко самият Никола, не бе осветявал така подробно и емоционално горещите събития от април на 1876 година.
Тя разказа също как Ники се изправил пред класа и заявил: „В името на дядо, никой повече да не смее да ме нарича Никълъс! От днес нататък аз съм Никола!”
