Димитър Златев

Телефонът иззвъня. Жената отвори и протегна ръка към слушалката.

- Мария, обаждаме ти се от службата. Търси те някакъв другар от МВР, от София. Обяснихме му, че си три дни в болнични и утре ще се върнеш. Той каза,че утре след обяд ще те потърси.

Мария изтръпна: пак ли започна преследването? - С трепереща ръка остави слушалката и се отпусна на дивана. - Не се ли наситиха двайсет години да я тормозят, та пак са измислили нещо! „Конспираторка”, „враг на народа” - докога, Боже Господи?

Двайсет години не я назначаваха на работа, макар че ценяха мъжа й като специалист. То заради него от време на време я повикваха в пенсионното като надничарка, та не се искаше писмено разрешение от отдел „Кадри”. Тя се загледа пред себе си с трескави сухи очи, сълзите си отдавна бе изплакала. Само познатият ужас се върна в тях.

За кой ли път като на телевизора пред погледа й се завъртя хрониката на изживяното. - Изплуваха ведрите детски години на село: не живееше богато семейството на поп Тодор, но беше задружно.

И трите деца бяха кротки и ученолюбиви, пък и изискванията навремето бяха простички. После - гимназията в града, откъдето почти всяка събота се връщаха пеша двайсетина километра, за да напълнят торбите с храна.

Къде ти тогава рейсове по ония планински пътища? Девети септември я завари като учителка в едно родопско селце. Първите две години минаха като в сън - пътуваше по селата, агитки, съветски песни и вечеринки.

Отприщваше се нещо ново - примамливо за младите и тревожно за възрастните… Тогава като гръм от ясно небе й дойде арестуването. Беше уверена, че е някаква грешка или клевета, но властта не се шегуваше. Обвиняваха я, че е организирала канал през границата за извеждане на преследвани по политически причини.

На втория ден попадна в Държавна сигурност в областния град. Наобиколиха я изплашени ученички, познати от гимназията, от по-долните класове. Те търсеха кураж от нея и тя гледаше да не се предава.

Нарочно ги караше да пеят и декламират, търсеха примери на издържливост от историята и литературата, та да пропъдят черните мисли. Всеки ден я подлагаха на разпити и заплахи, но колкото повече отричаше, толкова следователите се настървяваха: „Признай всичко: ръководството на конспирацията, каналите на границата, скритото оръжие! … Жива оттук няма да излезеш!”

Още си спомня онези непознати момчета с ученически куртки, които видя през процепите на дъсчената стена - с посинели лица, влачещи се без сила…

Сетне казаха, че са ги разстреляли. След този случай ужасът я сграбчи в ноктите си. Когато баща й я намери, предаде й думите на познат адвокат: „Зле е загазило твоето момиче, отче. Другите са малолетни, та може да се спасят, но за нея прокурорът ще иска най-тежката присъда…”

На делото истината излезе наяве, съдът я оправда. Но се върна като дамгосана с нажежено желязо: конспираторка, враг на народа! - Народа, когото тя вече познаваше и бе започнала да му служи за сърце.

На село властта я посрещна с открита омраза, селяните - със скрито съчувствие. Цялото семейство се поболя, баща й взе да търси успокоение в сливовицата, майката й я заглавикваше с домашна работа, та дано прескочи кошмарите и отчуждението.

Младежите в селото, за да се докарат пред новата власт, я гледаха надменно или търсеха повод за подигравки. Малко й поолекна, когато се задоми в града, но и там черното прозвище скоро я догони.

И тук не й даваха работа, подозрително гледаха мъжа й. Толкова години се чувстваше като кошута, преследвана от настървени кучета. Оправдателната присъда сякаш изобщо не съществуваше. Донякъде си поемаше глътка въздух в читалищния хор, в Червения кръст… И ето сега пак някой е ровил, пак ще се надигне хайката на клеветите. Няма ли правда, Господи!

До вечерта място не можа да си намери, работа не похвана, само дето разплакана разказа на мъжа си кой я търсил. През нощта се мяташе в кошмари: разкарваха я с милиционерски джипове, прокурорът я пронизваше с очи, задавяйки се от ярост: „Враг! Враг! Враг!…”

По едно време отдъхна в съня си - някой пееше зад стената. Но защо песента й звучи така познато? Ами да: млад мъжки глас нарежда: „бела съм, бела, юначе…” Тя се опитва да му почука на стената по морза, но ласкава ръка я събужда: „Успокой се, Маре! Може да не излезе, каквото предполагаш…”

Тогава, спомни се сега, на „Гурко” - 4 , на другия ден, като я извеждаха на чешмата, видя кой пееше през нощта. Непознатият й се усмихна, а тя тихо му изрече последния стих „тяхното бално нийде го нема!”.

Думите й прозвучаха като парола, помежду им сякаш премина слънчев лъч. Сетне, при случайните срещи, и двамата все за тази родопска песен се сещаха, макар че малко думи успяваха да си разменят… И до ден днешен чуе ли някой да я запее, пронизват я тръпки и очите й овлажняват… Така дочака утрото в спомени и страхове.

В службата началникът й повтори вчерашното известие, но тя не посмя да попита за нещо повече. Само напрежението й нарастваше с всеки изминал час.

След обяд я повикаха при шефа. В стаята му я посрещна непознат мъж, прехвърлил четиридесетте. Той усмихнат пристъпи към нея, протегнал и двете си ръце:

- Другарко Тодорова, нямате представа колко се радвам да се запознаем! - и сграбчи ръцете й.

Мария се стъписа пред неочакваното посрещане, изчерви се и отрони нещо, примесено с изненада и облекчение.

- Седнете, другарко Тодорова, да си поговорим. Вие знаете ли какъв баща имахте, какъв човек! Аз толкова неща съм слушал за него от моите родители! Другарю Янков - обърна се той към началник отдела, - вие чували ли сте как баща й, отец Тодор , се е грижел за интернираните в тяхното село семейства от Средногорието? На такава постъпка тогава би дръзнал само наш човек, безпартиен комунист, така да се каже.

Последните му думи й прозвучаха като обида и, кой знае откъде събрала кураж, Мария го прекъсна:

- Татко никога не е бил комунист. Той просто беше добър християнин и не можеше да не им помогне в тяхната неволя.

Човекът от София тактично отмина нейните дръзки думи и продължи:

- В късната есен на 1943 четири семейства на партизани от нашето село ги интернираха в село Ш. Настанили ги по къщите, но хората най-напред се държали хладно, страхували се от властта. Тогава поп Тодор в черквата след служба се обърнал към селяните с думите: „Тези люде са наши братя, изпаднали в беда. Сега му е времето да покажем дали сме истински християни. Нека всеки им помогне с каквото може.”

Докато той оживено обясняваше на началник-отдела, у Мария възкръсна позабравен спомен. Беше се върнала за последната ваканция. Вкъщи завари две жени и мъж.

Запомни ги по простите тъмни сукмани и тъканите престилки. Майка й насипваше в торбите им картофи и фасул, а те смутено я загледаха. Явно, срамуваха се, дето са изпаднали едва ли не до просия.

Лицата им бяха сухи, изпечени от ветрове и грижи. Баща й говореше с мъжа, подавайки му чифт гумени цървули: „Вземи, вземи, стрико, че твоите са си изпели песента. Мене, като поп, комисията по нарядите няма да ме остави да тръгна бос. Вземи, ама недей разправя откъде са.”

Когато изпратиха интернираните, баща й със съчувствие разказа за теглото им, за изгорените им къщи. На Коледа, след черква разговяха, а на обяд в притвора на черквата направиха трапеза за средногорците - баща й беше събрал продукти от енориашите, майка й беше свила цяла харания сърми и коледната им радост тогава беше дваж по-голяма.

Непознатият мъж прекъсна нейното видение:

- Другарко Тодорова, да ви кажа за какво ви търся. Аз съм секретар на другаря министър. Той миналата година, като бил на почивка в близкия курорт, отскочил до вашето село да се срещне с поп Тодор. Уви, казали му, че свещеникът се бил споминал. Той пожелал да го заведат до гроба му, но нито кметът посмел да го разпита, нито той имал настроение да му разказва за какво го дири. Само му рекъл: „Далечни роднини сме…” и се качил на ЗИС-а… та другарят министър, ние с него сме съселяни, ми нареди: „Свържи се със сина и дъщерята на отец Тодор и запиши всичко, което си спомнят за положението на интернираните и за помощта, която им е оказал”. Затова от почивната станция вчера дойдох да ви търся.

- То добре сте се сетили, но трябваше да си спомните добрините му по-рано, когато властта го тормозеше и подиграваше, че си пийвал. Какво друго му оставаше, като си дойдеше наситен и охулен от милицията в околийския град?

- Признавам, другарко, че все закъсняваме да отвърнем на доброто с добро. Нашите, до сълзи трогнати, ни разказваха за неговата човещина, за куража дето им давал в този далечен край. През първата фаза на войната бях помощник-командир. В случаен разговор с ваш съселянин научих, че брат ви е фелдфебел-школник в съседния полк. Започнаха сраженията край Страцин, та нямаше възможност да се срещнем, но му пратих бележка да ме потърси. Все очаквах, че ще се видим, ще му изкажа благодарността на нашите, пък и да му помогна при нужда. Знаете ли защо той не ме потърси нито на фронта, нито по-късно?

- Разказвал ми е за този случай. След войната нашето семейство беше подложено на такъв тормоз, че той се затвори в себе си и никого не потърси за закрила. - Сякаш разчоплила зарасналата си рана, Мария му разказа за арестуването и за съда, за суровото отношение на местната власт, за целия тормоз и за родителите, отишли си от този свят дълбоко обидени. - Прави са евреите, казваше татко накрая,че няма направена добрина, която да е останала ненаказана…

Последните й думи предизвикаха по-дълга пауза.

- Но как е възможно всичко това! - възкликна секретарят на министъра. - Той сякаш се поразрови в миналото и неловко си отговори: - Впрочем, донякъде е обяснимо. Водени от справедлива омраза, ние така се увлякохме, че натворихме сума грешки. Нали викат, че покрай сухото гори и суровото… Аз, другарко Тодорова, също поемам част от вината, все някъде съм сгрешил. Трябваше някога, като се върнах от фронта, да потърся човека, който върна интернираните още към края на зимата.

- Тук грешите - прекъсна го Мария. - Нима един селски свещеник има власт? Тогава друг се намеси - генерал Лукаш от Военното министерство. Татко се бе досетил, че той, неговият съученик от гимназията, може да помогне и му бе написал писмо. Даже малко се боеше да не разсърди генерала, дето съди властите за тяхното насилие. Но стана другото, на което се надяваше - генералът се беше застъпил за вашите.

- Ето, това не знаехме… И все пак, без намесата на отец Тодор кой знае още какво са щели да преживеят. Затова и тати на два пъти настояваше да дойда да го потърся, но тогава ме пратиха да уча в Москва. Животът ме увлече, пък и младостта е по-склонна да забравя сторения хаир. Сетне, в София, по разни служби ни местеха, рядко даже на село си ходех, при нашите. Тогава, като спомнехме трудните години, тати подхвърляше: „Брей, не потърсихме поп Тодор. Дано Господ да го поживи!…” Аз пък обещах да дойда, и пак все отлагах, та досега. Аз съм атеист, но ще кажа: Дано дядо поп ми прости нехайството! Мир на праха му!… Вие имате право да се гордеете със своя баща. Научих всичко, за което бях дошъл. Ама, уви, чух и за неща , които не очаквах… - Той порови с ръка в джоба си. - Ето последната ми молба: вземете тези пари и запалете една голяма свещ на гроба му. Една закъсняла свещ от моето семейство…

Пратеникът помълча, па стана да си ходи.

Янков с подчертано страхопочитание му отвори вратата, но той отстъпи на Мария да мине напред.

Колежките й я чакаха в коридора, притеснени за нея.

Тя едва забележимо им даде знак, че този път й се разминало. Тримата продължиха надолу - пратеникът на министъра беше казал посещението му да остане инкогнито, да не се придава парадност.

Когато стигнаха до черната „Волга” , той протегна ръка към Мария да се сбогува.

Отново му направиха впечатление нейните рано посивели коси, строгите бръчки по лицето й, утаили толкова горчивина и обида.

Той понечи да й каже нещо, но конвулсивно преглътна и, неочаквано може би за себе си, наведе се, та целуна слабата й ръка.

Няколко местни граждани гледаха с недоумение сбогуването на големеца с Мария, па потърсиха погледа на Янков.

Но той мълчаливо гледаше надолу.