Георги Георгиев

Това което ще разкажа, звучи неправдоподобно. Прилича на дълго търсен сюжет за повест, а е самата истина. Човекът, офицерът, командирът, който носеше удостоверение „Негоден за военна служба”, продължи да се сражава, и то доста години… с живота. И побеждаваше.

… Септември 1944 г. Подпоручик Константин Гайдаров е в родния му град - Плевен. Лекува се от малария. Но идва заповед, и той вече укрепнал, се прощава с близки и роднини. Тръгва за фронта.

Краят на Втората световна касапница се вижда. Той ще дойде, чак когато падне Берлин. Подпоручикът поема самостоятелен взвод към 16-а дивизия, участваща в най-страшните боеве край р. Драва.

Младият командир бързо се приспособил към фронтовите условия. Върви, където му заповядат, където трябва. Под град от мини, снаряди и куршуми изпълнява всяка заповед, лети от позиция на позиция.

Така до Дравасоболч, до м. март 1945 г. Изминали са няколко дни от епичните сражения. Полковник Станчо Хаджиев, началник-щабът на дивизията, заповядва да се изпрати група за проверка на пътя. Изпраща два мотора. Скоро войниците се връщат.

Докладват, че няма откъде да се мине. Напред всичко е опожарено, срутено, пътят е задръстен. Подпоручик Гайдаров повежда бойците сам. Избутват моторите на ръце край оцеляла като по чудо църквица.

Преминали през най-опасното прострелвано място, мотористите продължават по-наторе сами. Командирът се връща. Една мисъл не му дава покой: „Ако заповядат да придвижи взвода, какво ще прави? Трябва незабавно да разузная!” - това е решението му.

Двадесет и първи март на 1945 г. Подпоручик Гайдаров отива на разузнаване. Стъпва на мина и…

Остава без зрение и с един крайник. След месец и половина войната ще свърши. Той ще посрещне победата напълно сляп и с един крак.

Великият романтик написа:

Тези, които живеят, са тези, които се борят,
тези които вървят с огнена вяра нагоре…

Константин Гайдаров взема смело решение: записва се в Юридическия факултет. Заедно с брат си Александър, който ще му чете на глас уроците. И така се проточва неговия тих подвиг. Семестър след семестър, година след година… Дипломира се успешно.

Приет е в Правния институт на БАН. Константин попада в нова среда. Върви по стръмния път на науката. Избира тема за дисертация по твърде сложен проблем от Международното право.

Запознах се и се сприятелих с този забележителен мъж по повод подготовка на Заповед №604 на Министъра на отбраната от 14 ноември 1969 г., с която подпоручик Гайдаров бе награден за проявена храброст и себеотрицание в Дравските боеве.

Придружавах го при тържествата по случай Деня на победата в 9-а танкова дивизия в Княжево. Завърза се истинска дружба помежду ни, която продължи доста години.

Четях дисертацията му и видях, че е ползвана литература от френски, немски, италиански и руски автори. Възхищавах се на неговата упоритост.

Той обичаше да ми повтаря любима мисъл, че любовта е родила поезията, смъртта - философията, а жаждата за живот - науката!

Разказвам това, защото неотдавна сънувах този славен мъж и фронтовак.

Той насън ме попита:

„Какво направи ти, приятелю полковник, след като военното гробище в гр. Харкани, Унгария, където са положени костите на над 1400 български войници, сержанти и офицери едностранно бе изоставено от вашето правителство?”

Събудих се неспокоен, плувнал в пот. Макар че родината ни, вече след събитията от 1989 г., закри единствения български военен музей в чужбина. Защо?

Унгария нееднократно е благодарила за това, че Българската армия е помогнала за отърваването на страната от хитлеристката окупация.

А ние, българите, се отказахме от отлично поддържаното гробище, което съм посещавал при две свои гостувания в страната.

Защо постъпихме така? Нали България има свой принос за края на Втората световна война. Нашата 100-хилядна Първа армия води храбри битки през 1945 г.

Затова през 1967 г. се сдоби с музей на падналите в боевете войници и командири. На откриването присъства командващия Първа българска армия тогава, ген. Владимир Стойчев.

Ще се примирим ли със забравата на подвига на българските военни край Драва?