Диана Павлова

ИВИЧКА ЦВЯТ

Двете ивички цвят - небе и трева -
чак изглежда картината скучна,
а в човешкия ритъм и дъх между тях
неподправен, животът се случва.

Неподправен разлива нежността, дълбините,
топлината на плодни дървета,
разлюлявайки в моето тяло вълните
на простори пшенични полета…

В този паметен миг всички мои предци
своя опит през мене разгръщат,
но говори животът, а кръвта ми мълчи -
и оставам която съм всъщност:

лекотата на вятър и среднощния хлад,
топлината на миг незаучен,
неподправена нежност, тази ивичка цвят,
във която животът се случва.

Ти разбираш това - тази мен, този миг,
и сред срещите там на телата…
Аз не съм моя стих, но чрез него те викам,
моите стихове викат душата ти.

***
Понякога, преситена отвън,
на жаждата затворила вратите,
аз тихо се спасявам в моя сън -
на крепостта ми горда зад стените.

Понякога оттам излита вик
и вопъл се изсипва като пясък,
и дълго трае каменният миг,
и всички други мигове отнася.

Понякога оттам летят стрели,
насочени в небето, но тогава
над сънищата ми роса вали
и нежно тази крепост разрушава.

БЛАГОДАРЯ

Благодаря, че докато растях,
родена от Земята и за нея,
и тихата любов, която бях,
и малкото дете, което бях,
в сърцето ми успя да оцелее.

Благодаря, че буйният му смях
градините на времето залива,
стопява дирите на всеки страх,
и аз съм тук сега, каквато бях -
обичана, безгрижна и щастлива.

Благодаря, че нежният покой
ме търси и докосва доверчиво
с душата на един човек, и той,
с очите на един човек, и той
сърцето си без думи ми разкрива.

И щом се спусне нежният му глас
и с думите красиви ме погали,
разбирам - любовта, това съм аз,
разбирам - нежността, това съм аз,
и знам, и знам защо съм оцеляла…

***
Градините, покрити от листа,
напомнят брегове на океани -
разхвърляла е щедро есента
дантели от златиста морска пяна.

И, носейки се в тихия си път
със пейката си - лодка в листопада,
децата наблюдавам как гребат
със пълни шепи слънчевата радост.

Как в шумните си детски светове
захласнато играят със вълните…
На детството във топлите криле
аз тихо се потапям и политам.

***
Любов събужда птиците навън,
преди да се яви и светлината,
в прегръдката на сладкия си сън
усмихната отпуска се луната.

Игривите вълни върху брега
се плискат в ярки радостни картини
и всичко спи, разтворено в нега
и утринна прохлада светлосиня.

Учудвам се, че пиша за това,
когато съм високо в планината -
за този бриз и тази синева
виновница навярно е луната,

разляла приливните ми вълни
отвъд стиха на хълмовете южни…
И силата в душата ми звъни,
когато този прилив ме събужда.

РАЗХОДКА

Вървя до теб и всяко място е мой дом
на радост и на вдъхновение,
не са ми нужни вещи или спомени,
не нося нищо с мен.

Гласът ти е прекрасен и дълбок,
небетата - блестящи,
в сърцето на гората диша Бог
и ме препълва с щастие.

Струящата от тебе топлина
в пространствата прелива
и цялата безбрежна долина
е топла и щастлива…