ИКОНАТА
От години в семейството ни бе обичай да посещаваме Бачковския манастир на втория ден от Великден.
Дядо ми е разказвал, колко трудно са се придвижвали от София с влак до Пловдив и едва намирайки място в препълнения с богомолци скърцащ, изтърбушен автобус, пристигали в манастира.
На връщане същото се повтаряло с тази разлика, че изморените малки деца плачели и трябвало да ги носят на ръце.
Но за нас това винаги е било едно „пречистване” в името на Светата Дева.
Този път тръгнахме по тъмно. Искахме да стигнем рано сутринта, защото хилядите богомолци паркираха колите си навсякъде около манастира, даже по пътя за Смолян.
И днес въпреки ранния час заварихме дългата колона от паркирани коли почти на километър преди моста за обителта.
Реших да подмина, надявайки се по-нагоре да имам късмет, когато само на няколко метра от другата страна на отбивката забелязах мигащите светлини на джип.
Няколко души се суетяха около паркираната пред него кола, която по всяка вероятност имаше проблем с акумулатора. Секунди след това и двете коли потеглиха, оставяйки ни чудесно място за паркиране. Щастливи от късмета си, тръгнахме към входа на манастира.
Както винаги множество сергии, палатки, дори само масички, предлагаха всичко, което може да се произведе у дома. Въздухът бе наситен с миризмите от многобройните скари, чуваше се звънтенето на чанове, всяко дете носеше на клечка огромна топка захарен памук.
Предлагаха се красиви дървени бъклици, гаванки, цървули, ножове, секири, броеници, гледжосани стомни, родопски одеяла, купички, пищялки, балони. Ракия… сливова, гроздова, черешова, предлагана от хора със светнали от “пробите” очи.
Имаше кавали, мечове, матрьошки с лицата на Путин, Горбачов и Тръмп, плетени чорапи, пластмасови АК 47, нанизи чесън, пчелен мед, водни пистолети, цървули, бродирани блузи, плетени терлици; буркани с всякакъв вид сладко, пити кашкавал, сирена, халва, маслини. Бъчви с вино, каси с бира, зарити в топящ се лед.
На стрелбищата, където „юнаци” със свежо обръснати глави и съмнителни професии с точните си изстрели правеха упорити опити да се покажат пред придружаващите ги представителки на нежния пол. Те, на свой ред, привличаха погледите с войнствено къси поли и разделени на прав път коси в еднакви прически.
Множество мургави дами, стратегически смесени с тълпата, предлагаха да предскажат бъдещето, гледайки дланта на наивно протегната ръка. Сумата зависеше от външния вид на притежателя й, когото често награждаваха със златна усмивка.
Всичко това остана зад нас, когато влязохме през портата на манастира. Свежата зеленина на тревата, шумоленето на шадравана, успокояващите гласове на хора, достигащи до нас от вътрешността на храма, направиха времето в очакване да влезем удоволствие.
Там светлината на запалените свещи, миризмата на тамян, изящният олтар, фреските по стените и купола, чудодейната икона на Богородица Умиление, пред която всеки бе дошъл да се поклони и целуне, създаваха атмосфера на религиозна екзалтация.
Много от вярващите не скриваха сълзите си. Въпреки големия поток от хора, всеки внимаваше да не стъпи върху коленичилите на пода молещи се за изцеление.
Направи ми впечатление необикновената поза на един млад мъж, на колене в ъгъла пред олтара, с чело, опряно в пода.
Козунаците, червените великденски яйца и агнешкото месо, с които вярващите дарявахме манастира, бяха изнасяни навън от монасите и раздавани на бедните хора.
Неусетно беше станало обяд, когато излязохме от храма и се потопихме във въртопа навън. Не след дълго, шествието с иконата на светата Дева, носена от множество поклонници и предвождана от монаси и свещеници, се запъти към Клувията, където, след като отслужиха молебен, я върнаха обратно в храма.
Ако се съди по легендата, иконата сама е прелетяла от грузински манастир в Клувията и отново се скрила там при пожар. Всъщност, тя е подарък от двама грузинци през 1311 година.
В късния следобед, след приятно прекараното време, трябваше да тръгнем обратно за София. Пред колата си заварихме същия млад човек, когото бях забелязал в храма и двама полицаи, попълващи някакви формуляри.
Оказа се, че колата му е открадната от злосторници и ние сме станали случайни свидетели на кражбата. Естествено, всичко бе записано от нашата камера за кола и стана достояние на полицията.
Формулярите трябвало да се занесат, колкото е възможно по-бързо, на неговия застраховател, затова се съгласихме да вземем потърпевшия с нас до Пазарджик.
Младият човек бил инженер, притежавал стара семейна къща в едно от селата, населени предимно от помаци. Там се издигала порутена джамия с изгнило дървено минаре, в която никой не бе стъпвал от години. Стояла заключена с голям катинар.
Но, неизвестно откъде, се появили строители и на нейното място издигнали съвсем нова, голяма джамия, с подобно на балистична ракета бяло минаре, от което в определени за молитва часове, ежедневно се разнасял магнетофонен запис с гласа на имама. Намерили се и посетители, които обикаляли с коли от село в село.
Когато започнал ремонта на къщата, Енвер (така се наричаше нашият спътник), забелязал несъответствие между вътрешния и външен размер на една от стените. Разликата не била голяма, само някакви четиридесет сантиметра.
Той решил да поправи грешката, което нямало да се отрази лошо на ремонта, тъй като стената не била носеща и била изградена направо върху пръстения под. Каква била изненадата му, когато там намерил копие на Чудодейната икона от Бачковския манастир заедно с голям златен кръст и пресъхнало кандило.
Имало и пергаментов свитък с послание на архаичен български език, което с трудност прочел, но по смисъл казвало: „Чада мои, за да спася рода приех чуждата вяра. Простете ми. Но щом четете тези редове, значи съм успял! Върнете се при Исуса Христа и Светата Дева. Амин!”
- Много бях изненадан, когато свещеникът, на когото признах, че искам да се завърна в Христовата вяра, не ме изхвърли навън. Напротив, даде ми да целуна кръста и видимо развълнуван, ме записа в някакъв тефтер и каза, че ще ме покръсти след седмица. Сега се притеснявам как ще ме приемат другите християни, да не говорим за мюсюлманите, с които съм израсъл.
- Вие в кой свят живеете? - обади се жена ми от задната седалка. - Как може да погледнем на вас…. та вие сте си българи, вие сте си наши, винаги сте били наши… знаем как са ви мъчили едно време. Доскоро комунистите, които не признаваха нито Бога, ни Аллаха и се кланяха само на Партията, биейки се в гърдите до посиняване, изведнъж без бой предадоха властта, която така умело бяха ползвали десетилетия наред, уж обръщайки гръб на идеологията си. Безпрепятствено разграбиха държавата, безграничното им беззаконие може да се мери само с безнравствеността им. Изпратиха децата си да учат при омразните капиталисти на запад и сега не можеш да ги изгониш от църквите с тояга. Станаха толкова религиозни. Но всъщност властта не дадоха. Децата и внуците им присвоиха банки, вестници, телевизии. Те ни учат и критикуват, дават тон на живота ни, на мислите ни. Измислиха и трети пол, чалга, стихове без рима. Талантът е критикуван и погребван от хора без талант! Та, искам да ви кажа, ние засега, тях все още ги търпим …. но вас, помаците, с радост и братска любов ще ви приемем обратно в православната вяра.
- Жено, жено… ти пак се разприказва… виж, стигнахме Пазарджик, младият човек слиза тук.
Разменихме визитки. На задната седалка децата се бяха забили в компютрите си.
Неусетно бяхме изминали половината път до София.
