АВТОПОРТРЕТ
АВТОПОРТРЕТ
Ван Гог ме е обсебил тази нощ.
Топя перо във лунната палитра
и къс по къс рисувам себе си.
Духът на майстора все тъй кърви,
аз бързам да довърша на луна,
преди да кръкнат първите петли.
Мъглявини или пък облаци
обърнаха наопаки луната.
От тъмната страна на паметта си
нанасям сенките в портрета:
на подъл страх,
премазано достойнство,
на думи, казани без вяра,
насилени усмивки поломени,
любов, захвърлена нелепо,
желания, възлумнали от вино
и озлобление, родено в самота.
Пропя петел
и сенките се рейнаха във здрача,
луната се обърна пак в анфас,
но вече бе с отрязано ухо.
В НОЩТА НА ТРИФОН ЗАРЕЗАН
В такава само нощ,
със рог на месечина
се случват чудеса
и сънища наяве.
От чашата широкоуста
на звездната дълбока вис
се стичаше елей
в съдините със вино.
Нерадост е в такава нощ
пиянството да те подмине,
низвергнат в храм на Дионис.
Затуй, когато те съзрях
сред танца на лозарите,
самото ми сърце усети,
че виеш лозов стан
за мен - да те позная.
Бе танц на буйнала лоза,
чието лудо вино
не стига да опие мъж,
не бъде ли светено
от жадни женски устни.
Отпи едничка глътка само
от пълната ми чаша,
и мигом я свети
с тръпчивия копнеж
на капките мъзга,
предсетили горещо лято.
Потънахме до дъно
във чашата над нас
и гледахме отгоре
пияните дървета.
Осъмнахме сред тях
в най-кратката
от всички нощи -
нощта на Трифон Зарезан.
ДИВА ЛОЗА
Дива си, мила, дива лоза -
само тя тъй се вие,
както ти виеш снага,
само от теб се опивам,
както от нейния плод.
Като нея замаяна
ти се провираш през клони
на луди желания,
достигаш светая светих
на душата ми блудна и гола.
Като нея копнееш за плод,
заченат в горещото лято,
затуй ти е нужна любов
на луднал човек и на вятър.
Знам, че си дива,
дива лоза,
буйнала с порив нагоре,
мене ми стига
да бъда лозаря,
който отглежда
твоите диви гроздове.
ДИОГЕН
Навярно съм поредният
обречен корабокрушенец -
да плавам към Колхида
със лодка еднодръвка.
Знам, няма златно руно,
но там някъде е другото,
чиито възли с истини
чудакът Диоген
се мъчеше да разплете
на светлината на фенер.
Не знам дали въобще
ще стигна до брега,
но нощем виждам все
една светулка там
да маха със фенер
от бъчвата на времето.
МЪЖЕ
Да бъдеш мъж е съдба -
болка, стисната в челюсти,
кости, които хрущят неогънати,
и сухи очни дъна,
в които потъва мираж от оазиси.
Да бъдеш мъж е повеля -
вървене към някого,
когото не знаеш,
мишена и упор за стреляне,
поличба за смърт и за раждане.
Да бъдеш мъж е дълга
да живееш дори и обречен,
със захапан до ярост език,
да се изправяш без колена,
когато си паднал, обичайки.
В безкрайната нощ изгаря звезда -
пак някой умира без свещ и без път,
остава диря от звездния прах,
остава съдбата на мъж.
ПАГУБНИ ДУМИ
Нямахме думи за друго,
освен за любов.
Те бяха достатъчни
за цяла вселена,
докато имахме вино
в две раковини -
дар от морето.
После потънахме
чак до сърцето
с клетвени думи:
„До живота отвъд.”
„До живот” се изрича
само в присъда
за безкрай самота.
Окованата с думи любов
вкаменява в корали.
Бяхме достигнали
пясъчно дъно.
Накрая изплувахме някак
по-сухи и празни
от двете черупки, в които
на пясъка пиехме вино.
УТАЙКА НЯМА
Не вярвай на гледачките,
вторачени в утайката
на чашата с кафе -
те винаги вещаят
поредната раздяла.
Отпий
от чашата ми с вино,
и ще узнаеш мигом
голямата ми мъжка тайна.
Страхът да те загубя,
понякога до лудост
ме обзема,
а знам, че ти трепериш също
пред прежните ми грехове.
Не вярвай на гледачките
и дънната прокоба,
причастието за любов
се взема с вино,
а винените чаши
на дъното утайка нямат.
САНЧО
Мой храбри оловни войнико,
с когото пребродихме детството
и сторихме куп чудеса!
Катерихме вражите крепости
без шлем и без ризница,
презрели страха от смъртта
въздавахме вред справедливост.
Загуби във битка ръката си,
отпосле разбрах, че било при Лепанто,
тогава научих чак твоето име.
Мой храбри оловни войнико,
останал във шкафа на детството…
Когато те срещнах отново
ти носеше стари доспехи,
в които се сипеха
стрелите на присмеха.
Застанах пак редом до теб,
а ти ме погледна и рече:
- Отдавна те чакам,
приятелю Санчо.
