МОЛИТВА
МОЛИТВА
Аз не зная защо Бог ни гледа спокойно отгоре…
Той нали обеща да ни бъде баща и пастир?
А пък ето го Страшния съд - многократно повторен,
и се бием до смърт, а заспиваме с песен за мир.
И понеже светът се обърна с главата надолу,
моят първи приятел на двора копае ми гроб,
моят враг коленичи пред мен и за прошка ме моли,
а човекът, свободен роден, пожела да е роб.
Ще си легна във гроба, приятелю мой. Зарови ме!
Ще простя на врага си, та нощем да ляга щастлив.
Нека робът изпише на кръста ми своето име
и от моята смърт да прогледне свободен и жив.
Аз ще мина Отвъд, мъртъвците по път ще целувам
и пред тежките порти за пръв път смирена ще спра.
Боже, искаше син, но мъжете отново воюват…
Приеми със венеца от тръни една дъщеря.
БАЛАДА ЗА КУЦАТА КОБИЛА
Аз знам, че по рождение съм куца
и се огъват мойте колене,
но днес строших проклетата каруца
и тръгнах с чистокръвните коне.
Ветреят се солените им гриви,
презрели моя порив белочел.
Те знаят, че на мен ще ми отива
от упор милостив и бърз разстрел.
Но хуквам аз! И моите копита,
забравили какво е да си роб,
по-звънко и от вятъра политат
във най-неумолимия галоп.
Лети, надеждо моя окуцяла,
макар за пръв и за последен път,
макар да ме очаква на финала
не златна купа, а внезапна смърт.
И миг преди разпенена и бледа
да й отдам последния си дъх,
ще знам, че най-великата победа
и мъртва ще превземе своя връх.
За мен ще кажат - просто полудяла!
Напразно се наказа с тоя грях:
да куца към смъртта си до финала…
Но аз ви казвам честно, че летях!
ДЪРВО ЗА ТЕБ И МЕН
Какво ще кажеш, мили мой, какво,
наместо скука, сериал, ракия,
да посадим със теб едно дърво
и то в земята нокти да забие.
Да имат след години топъл дом
врабците сред разперените клони
и да се крият в къщите си, щом
квартални котараци ги подгонят.
По ствола му с изпечена кора
да се отворят няколко хралупи,
та катерици за една гора
по цяло лято орехи да трупат.
И мравки, и мушици, и пчели,
и бръмбари ликото му да порят,
животът тук ще ври и ще кипи
и винаги ще търси път нагоре.
А по средата, с вид на философ,
един кълвач сърце ще издълбае.
И „X+Y= на любов -
на Този и на Оня свят. Това е!”
СЕЛОТО НА ГОСПОД
Забелило безоблачно лице,
ще го подпали слънцето отгоре,
а то стои - две шепички селце,
припича се и с Господ си говори.
И не че няма хал хабер за свят -
познава му и пъкъла, и рая,
но тук животът спре ли по обяд,
и свят да няма, все ще му е тая.
Чак привечер, щом вятър забучи
и гарваните сенките подплашат,
ще вдигнат тежко къщите очи
да приберат лисиците от паша.
И дълго ще дъхти на пресен сок
и на земя, с цветя застлана само,
селцето, във което слиза Бог
и във което църква даже няма.
Светът навън проклина своя век,
но в селото тече животът просто:
нали си няма вече жив човек,
какво да прави - бъбри си със Господ.
ТРИНАДЕСЕТ
Този свят превъртя. И лечение няма!
Във гърдите му чука студено сърце.
А на къра Стоян, метнал сопа на рамо,
води шарено куче и десет овце.
Този свят е на път да се срине тотално,
Бог отгоре задрасква последното днес.
Само долу Стоян като пряспа е бялнал
десетте си овце и овчарския пес.
Той така и не чу за световната лудост…
Хапна хлебец и сол и си легна към шест.
Сутринта се събуди. И божичко! Чудо!
Две овце се обагнили кротко нощес.
И се цветна на къра последното утро,
а денят се разлисти, от слънце облян…
Повъртя се бездомен и легна във скута
като третото агне на оня Стоян.
Този свят се затри! Падна в собствена бездна.
После Бог го издуха… Ненужно перце!
А Стоян, не разбрал, че светът е изчезнал,
още води тринадесет бели овце…
