Ефим Ушев

Наивен или не, явно пристрастен, написах текстът по-долу през 1985.
Когато го изпратих на Станислав Сивриев, дълго време не получавах отговор. Не получавах отговор и на едно друго, по-раншно писмо до него, в което, като общинар по въпросите на културата в Златоград, го канех на среща с читатели от родния му град.
По-късно, когато получих писмото му, разбрах защо. А също и защо при няколкото ми пътувания до София, апартаментът му на „Славянска” 20, където позвънявах, беше винаги празен. През времето на двете ми пратки, обаче, се случи промяна и в моето житие-битие: при първата бях все още „културтрегер” в Златоград, а при втората – вече вестникар в Смолян.
Без още да знае това, Сивриев ми отговаря и на поканата, и на написаната статия, която завършвах с надежда за нови срещи, имайки предвид евентуално новите му книги. Такава наистина имаше, но тя беше последна – разговорите му с Бешков, които той издаде през 1988 („До видело”) и която му донесе най-много неприятности и разочарования от българското литературно общество.
Предлагам на читателите двата текста, най-вече заради писмото на писателя, от смъртта на когото изминаха кръгло 20 години. И който, ако беше жив, това лято би навършил 85 години.

Август 2009
Е. У.

Настоящата статия няма обзорен характер и затова в нея не ще стане дума за книги на писателя, предшестващи излизането на рецензираната тук. Нейната цел е да представи последния сборник с разкази на Станислав Сивриев („Ръжено кафе” – Профиздат, 1985), в който до голяма степен се съдържат и оглеждат по-важните страни и особености, проблемни дирения, пластични и художествени решения в прозата на писателя като цяло.
Преди всичко, още в началото трябва да кажем, че разглеждайки книга с разкази на Сивриев, е нужно на всяка цена да се отърсим от обикновената представа за естеството на разказа като жанр и очакванията ни от него. Защото по своята постройка неговият разказ избягва дори и от гениалната и универсална „формула” на Алексей Толстой за разказа: запетая+но.
Този разказ се разминава сякаш и с традицията на българския художествен разказ, без, разбира се, да я отрича. Вярно е например, че със своето творчество Николай Хайтов направи с Родопите онова, което направи колосът на българската литература Йордан Йовков с Добруджа. Но героят на Хайтов е изцяло открит за читателя и с тази откритост го спечелва; на него му е чужда романтичната мечтателност и вглъбеност на Йовковите герои, които в това отношение са твърде близки до острата сетивност и емоционална разсъдъчност у героите на Станислав Сивриев в повечето от разказите му, характеризиращи се с една тайнственост, недоизреченост на фразата, „замисленост”.
Едно от най-важните достойнства на тридесет и четирите разказа от „Ръжено кафе”, е тяхната несалонност, емоционалната им приглушеност, която обаче не изсушава творбата. Защото е заредена с вътрешна енергия, произлизаща от силата на авторовото вълнение.
Характерен тук е споменно-есеистичният разказ „На ръба”, където изведената мисъл донякъде обяснява липсата на патосност и шум в творчеството на писателя: „Синът не бива да се кълне на майка си във вярност! Големите приказки пред свои уличават в корист”.
Разказа си Сивриев гради с прости изречения, с точна, на място изречена дума, неусложнена излишно мисъл, създаваща усещането за накъсаност, задъханост, която може да бъде равносметка за изживения живот, както е в чудесния разказ „Бабините журапи”; търсене на смисъла от някога преживяното („Победител”).
Характерен е разказът на Сивриев и с ненатрапчивата си философска извисеност, със стремежа от малкото думи да се извлече максимално богата мисъл и изразност. Затова философското натрупване в разказите най-често изкристализира в една сентенциозна завършеност, даваща целия смисъл на отделната творба.
„Сентенцията е докарана работа – пилена, шлайфана, докато стане за пред хората!”, казва някъде Сивриев. Но неговото майсторство е, че ние не усещаме това докарване и пилене в разказите. Защото са естествено и оригинално изведени от целия ход на словото му.
Ако все пак трябва да дадем някаква формула на творбите от разглеждания сборник, макар и твърде обща, то тя ще бъде: автобиографични моменти+философска разсъдъчност за живота, която ни представя историята на неговия реален и вътрешен живот, както и историята на родния му златоградски район, облечена в художествена белетристична плът.
В много разкази ще срещнем имена на селища и местности, съществуващи и днес и известни на всеки златоградчанин: Ломска чука, Скокът, Аламовска река, Угорли, Джованци, Кушла, Табахана, Иваново и много други, влезнали по един или друг начин в живота на писателя.
Автобиографичен е и военният разказ „Победител”, който се налага в съзнанието ни с истинската си загриженост за човека и с извода, че на човешките слабости трябва да се търси човешко обяснение… А „Плик с червен банд”, пресъздаващ епизод от живота на автора при налагането на новата власт, ни „изненадва” с човешкото благородство на победителя, отхвърлящ жестоката отмъстителност като средство за възмездие по това време.
Просто великолепен в целостта си е разказът „Възкръсналите чанове”, навеждащ мисълта ни към усета на човека към хубавото, към болката на другия; разказ за естествената, некултивирана човечност…
Момент от поетиката на Сивриевия разказ е преплитането на биографично с есеистично. Освен неговото присъствие, появява се и герой, който трудно бихме определили с точност дали е литературен или житейски: Стамо от „Отминало лято”, Чолака от „Възкръснали чанове”, Дюдюка от „На ръба” – подобно на Йовковите герои носят богатството си в себе си, което ни раздават чрез духовната трапеза, която разстилат пред нас на две-три странички.
Героят на Сивриев не е приказлив. Характеризиран е от автора пестеливо, най-вече с жест, поглед, „случайно” изтървана дума или мисъл. Както е в „И душата лоясва”: „Чузда стока – друга стока!”, заключава стрико Лиьо, отпил от нашенския коняк, прелян в шише „Метакса”. Или: „Едно е да си правиш мъка, друго е да ти я сторят… Лоясала душа е лошо”.
Философията на Радул от „На въже коне линеят”, е тази на редовия родопчанин: „Човек не бива да се нахаква в работа, за която няма бой”. Примитивно казано, но точно и универсално. В „Цанин двор” авторът сякаш не описва селския двор, а живописва – всичко тук е една чудесна, оживяла пред очите ни шарилка. В „Скорците” и „Наставена нишка” се връща на болния въпрос за загубите и печалбите човешки. Разсъждава за това кои са обстоятелствата днес, които ни променят така, че да бягаме от изконното си духовно начало; извинимо ли е битийното загрубяване на човека, адското бюрократизиране на живота му – „Изпълнен план”. Въпроси, към които и публицистът Сивриев е бил винаги особено чувствителен. Размислите му върху надпис на ятаган в „Направи го Никола”, ни отвеждат асоциативно към размисъл за смисъла и същността на човешката дейност въобще, за полезността на извършеното – как в определен момент то обръща „острие” към нас самите.
Ако разказите на Станислав Сивриев могат да бъдат условно разделени на „военни” и „мирни”, ще кажем, че в „Ръжено кафе”, с малки изключения, са подбрани споменно-есеистични разкази със сюжети от патриархален Златоград, а някои, като „Време за живот”, обхващат моменти и от двата „раздела”. Като отделен пласт могат да бъдат разглеждани разказите, пряко свързани със Златоград и района, които в този сборник са най-много. В тях героят му е и жизнерадостен, с мъдро чувство за хумор, от който се раждат мисловните бисери на стария златоградчанин, способен да се подиграва със собствените си патила и сиромашия. Пиршество на остроумието можем да наречем тези разкази в книгата – „Точно време”, „Мисирките на Гечо”, „Стратегически работи”, „Път за отвъд”. Но и тези разкази често за тъжно изповедни, когато се заговори за родното огнище и дом – „Печка-варачка”.
Нищо ново няма да открия, ако кажа, че прозата на Сивриев е неконвенционална. По своята структура и художествена същност, с интересната си и самобитна поетика, отбелязвана от не един и двама изследователи, писателят ни подсказва за огромните изобразителни възможности на този труден жанр, какъвто е краткият разказ – да изрази гънките и подгънките на човешката душа. Дори когато темата му е военна, основното в него идва не от случка в боя, а най-често от един запечатан в паметта момент, с мислите за който се изгражда едно човешко състояние. Ето защо прозата на Сивриев е сензорно-сензитивна, без задължителния в този вид литература сантиментално-размекващ елемент. Всеки разказ, всяка дума от него, тежи. Защото носи своя мъдрост, свой аромат, доведен до читателя по неизвестни за него пътища.
„Колко хора ни очакват… Пък ние все се тикаме в болестни работи…” – казва писателят в разказа „Писмо”. Ако „болестните работи” са несъвършенствата на света и човека в него, творецът е длъжен да се „тика” и рови в тях… А ние?
Ще очакваме следващите срещи с него!

1985 г.

Владая, Правителствения санаториум,
7 декември ‘85

Скъпи Ефиме!
Само ако знаеш на какъв хал ме намери писмото ти и изпратената от теб рецензия за моята книга в „Здравец”! Вече трети месец съм с декомпенсация на сърцето из болници и санаториуми. Едва-едва се даврандисвам и твоят печатан текст за „Ръжено кафе” бе за мен една от радостите ми. Не знам доколко съм заслужил тези похвали, но в искреността ти нямам никакво съмнение.
Твоята рецензия ме изненада и с дълбочина на мисъл, и с тънко познаване на моето творчество – доколкото така може да се нарекат двадесетината издадени от мен книги. Благодаря ти от сърце!
А отговора забавих, защото не бях в състояние да пиша.
Благодаря ти за сърдечната покана, но – както писах и на Деспотов – ще мога да се възползвам едва през идното лято. Сега съм съвсем верян, не ми се приказва, не ми се ще да отговарям на въпроси – още повече в Златоград, където ме знаят съвсем, ама съвсем друг: приказлив, общителен и горе-долу с чувство за хумор.
Още е много рано, но да ти е честита новата година!

Станислав Сивриев