АЧЕЛЕРАНДО
Навън снегът е почти метър. От стрехите на къщите, като големи сребърни обици, висят ледунки. Автомобилите затъват в снега, често буксуват и едва-едва се измъкват от голямата поледица.
“Кучешко време! - казва си бай Панчо и поглежда към парния котел. Той е огняр в Детската градина на квартала и сега температурата на водата за него е най-важното нещо на света.
„Малък Сечко пак се е разлютил” - мисли си той и бавно без желание отмества погледа си от термометъра на котела, който кой знае защо всички наричат “парен”, а той работи с вода. Тя циркулира в радиаторите и дава така необходимата на сградата топлина. По-правилно би било котелът да се нарича “воден”, но никой не му казва така.
“Голяма тъпотия е инерцията на човешката мисъл!” - мисли си бай Панчо и се успокоява за тази неточност поне с това, че в документацията на енергийната машина с инициали се посочва, че този котел е тип в о д е н.
Старият огняр пак се взира в термометъра, който бавно, ама много бавно, едва-едва помръдва нагоре червената си нишка. В този студен, много мразовит зимен ден това е кощунство.
За врелият и кипял в какво ли не работник това си е цяло изпитание, защото разбира, че му предстои не друго, а да надвие ниските градуси на природната стихия.
“Има време!” - насила се успокоява той.
И наистина имаше още доста време, докато температурата на водата в котела загрее до заветните 83-84 градуса.
Достигне ли ги тогава е лесно, огнярят със сигурност знаеше, че от този момент нататък в занималните, където децата дават воля на фантазиите си и понякога така безгрижно лудуват, ще бъде уютно и топло.
Но той знаеше и друго, че малко в повече - тези градуси са критични за водата. При тях тя се превръщаше в пара, а точно за този тип котли това бе крайно нежелателно. Тогава котелът прегряваше и парата в този случай бе изключително вредна.
“Това да не е локомотив! - мърмореше понякога огнярят. - Че да работи с пара?” - и много внимаваше това да не се случи. Като нищо можеше да се повреди стария котел и посред зима да аварира цялата отоплителна инсталация.
Замислен над “парния” си проблем, който вечно го дебнеше, бай Панчо не разбра, че го търсят, защото си мислеше: колко е трудно - хем да достигне желаните градуси и да е топло и приятно на децата в занималните, хем да внимава да не прегрее котелът.
От тези мисли го извади един плътен женски глас. Това бе гласът на домакинката на Детската градина.
Тази жена покрай грижите за инвентара на заведението и осигуряването на продоволствието за децата, често командваше наляво и надясно, сякаш сама бе директорка, а това никак не се нравеше на бай Панчо.
Тя бе повикала отвън, постояла и почакала но след като никой от шумното помещение не й се бе обадил, сама влезе в котелното.
- Бай Панчо, имаме проблем! - обяви делово домакинката. - Ще трябва да помогнеш.
Огнярят от опитът знаеше, животът го бе научил, че щом тя започва да говори за “проблеми”, ще го накара да прави нещо, далеч от задълженията му.
В детското заведение затова, че целият личен състав бе състоеше от жени това често се случваше.
- Музикалната ни учителка, - продължи домакинката, - онази най-младата, като е тръгвала тази сутрин за Шеста градина си е забравила партитурите при нас и сега не може да си проведе там поредното, но много важно занимание.
Музикалната учителка се грижеше за естетическите вкусове не само на децата от Шеста градина, но и тези, в която работеше бай Панчо.
- Като ги е забравила, да дойде да си ги вземе! - равнодушно и повече за свое успокоение рече бай Панчо.
Домакинката се тросна.
- Не може да дойде!
- Защо да не може? - наивно я загледа старият човек.
- Няма време за това. Днес ще има показен урок с децата пред сума ти големци. Кога да дойде? Урокът е важен, всеки момент трябва да започне.
Огнярят си представи как музикалната учителка провеждаше уроците си. Понякога се спираше в големия салон да погледа как в нейните часове децата играеха ръченица, “Еленкино хоро” или се въртяха забързани във валс.
Неукрепналите гласчета на малките немирници бодро пееха:”Светът е хубав, светът е чудесен…”, “Ру-ту-ту-у!”, “Тръгнал кос, ходил кос…” Но децата, изглежда, най-много харесваха песничката “Капитан”. В нея те влагаха такава бодрост и настроение, които неусетно се предаваха на всички наоколо.
- Да се оправя както може - отсече бай Панчо. - Щом си забравя партитурите сега да импровизира и запълни музикалните си занимания с нещо друго! - и усети, че никак не е прав.
Интуитивно се досети, че това не е така лесно и сега го търсят не за друго, а за да изпълни ролята на пощальон. Но в този миг той не може да бъде пощальон!
Кой щеше да наблюдава парния котел тогава? Може би тая фльорца - домакинката, която само кряка: “направете туй, направете онуй!” А сама не си мръдва дебелия задник.
Той съвсем не е длъжен сега да поема такава роля - на разносвач на толкова ценни, но нехайно забравени партитури. Пък и Правилникът за експлоатация на котли забранява всякакво отклонение при работеща и напрягаща се като днес до краен предел за повече топлина горелка.
- Що за отношение! - възмути се фльорцата. - Това е показен урок. Има методисти, инспектори от Просветата. Тези партитури и трябват СЕГА! Разбираш ли?
- Разбирам - кротко каза бай Панчо. - Но мен ТОЧНО СЕГА ме интересува само това! - и той посочи термометъра. - Мен това ми е “алфата” и “омегата”. Ами, ако аз неволно изпусна мига и температурата на моя котел случайно надвиши 84 градуса какво ще стане? Тя, учителката, щом е знаела, че ще има показен урок - да си беше взела всички бумаги!
- Какво да прави жената? - промени интонацията си домакинката и сниши интонацията си почти до хленч. - Притеснила се е и забравила.
- Забравила! Нали е длъжна да си осигурява разните там “марти-парти-тури”! - съвсем се правеше на наивен огнярят.
Понякога Музикалната учителка и без партитури свиреше части от сонати, етюди и полонези. В детския салон звучаха фрагменти от сонати на Хайдн и Моцарт.
Бай Панчо често слушаше тези безплатни концерти, защото музиката проникваше навсякъде - дори в котелното помещение.
“Това пиано тук - казваше учителката, - колкото и добре да е настроено, не може да се сравнява с рояла “Бидермайер” в Шеста градина! Но и на него добре звучат новелите на Шуберт, сонатите на Моцарт и особено Ноктюрно №5 на Шопен.”
“Аз най-много харесвам… - продължаваше възторжено тя - просто обожавам “райгтаймите” на Скот Джоплинг.”
И понеже срещаше нищо неразбиращия поглед на бай Панчо, тя обясняваше: - Това са интерпретации на негърска музика!”
Сега гласът на Домакинята прекъсна “райгтаймите” на Скот Джоплинг и негърската музика, “зазвучала” за много кратък миг сред огромното котелно помещение тревожно секна.
- Вярно, задължена е да ги осигури, ама сутринта, заради лошото време толкова много бързала, че ги е забравила и някой трябва да й ги занесе.
- О, това е голямо удоволствие в тая поледица! - каза бай Панчо. - Щом “трябва”, нека този “някой” ги занесе! - изтърси грубо огнярят като много добре разбираше, че този някой ще бъде той.
- Да, ама няма кой! Учителката сама се обади да те помоля - ти да ги занесеш.
„А така-а!” - рече си огнярят. - „Знае кого да помоли. Сеща се кой няма да й откаже - помисли си той.”
А на него хич не му се излизаше навън. Не защото времето бе лошо, а защото в такъв момент не биваше да изоставя котела. Срещу внезапни аварии, въпреки електронните защити никой не бе застрахован.
Пък и защо ТОЙ трябва да отиде! Имаше си достатъчно работа и тревоги. Трябваше да откаже. Стига са го разкарвали насам-натам. Неговата работа в детското заведение не е по-малко важна.
„А в такова мразовито време дори е най-важната!” - помисли си го и потръпна.
Самият той много обичаше музиката.
Нещо повече, мислеше, че я разбира. Всяка мелодия си имаше свой глас и очарование, защото бе частица, молекула, флуид от душата на композитора и музиканта. Винаги, когато му се отдадеше възможност, огнярят не пропускаше да отиде на концерт или спектакъл.
Дали бе класически или естраден - нямаше значение. Там музикалните инструменти просто го омагьосваха. С детско възхищение той съзерцаваше китарите, цигулките, пианото, огромния контрабас, флигорните, обоя…
В града на бай Панчо ежегодно се провеждаше Седмица на класическата музика и тук идваха да гостуват млади дарования. Някои от тях след време ставаха истински знаменитости -кои точно той огнярят разбира се не знаеше.
Веднъж чу някакъв музикален фрагмент в изпълнение на учителката и му се стори по-различен от тези, които бе слушал в нейно изпълнение.
- Хареса ли ти? - попита тя.
- Великолепен е! - призна той.
- Това е Дебюси. Клод Дебюси!
- Звучи доста модерно.
- Да, той е по-съвременен автор и по нов начин интерпретира музикалната фраза… - с откровение сподели тя уверена, че старият човек напълно я разбира.
Този разговор бе преди месец. Сега домакинката продължаваше да настоява:
- Бай Панчо, помогни! Човещина е. Ако не ги занесеш, ще се провали всичко. Пък тя - музикалната учителка, не е лош човек. Ти знаеш! - каканижеше равномерно и напевно като пърпорещата до тях горелка на котела тя.
“Така е - помисли огнярят. - Музикалната учителка наистина е прекрасен човек, не ще и дума. Самата истина е. Но моментът сега е лош, много лош! А моята работа е не само важна, тя е отговорна - толкова колкото и нейния показен урок”
В този момент обаче бе вече силно разколебан.
Без съмнение искрено се възхищаваше на тази учителка. Тя бе толкова естествена, неизказано красива и земна. Просто очарователна. Освен, че бе хубава - винаги се обличаше изискано и носеше прелестни бижута.
В този не особено красив свят - тя самата бе едно истинско, блестящо бижу.
Огнярят бе вече поостарял, а музикалната учителка все още твърде млада. Чувстваше я почти като дъщеря. Невидимо и здраво тях ги свързваше обаче друго. Силно бе взаимното им преклонение пред музиката.
“Днес сте особено хубава, госпожо музикант!” - казваше бай Панчо на висок глас, за да го чуят всички.
“Благодаря!” - усмихнато отговаряше “госпожата”.
За нея не бе важно какво щеше да каже той, защото бе слушала комплименти от много хора, къде-къде по-изискани от техния огняр.
Все пак й бе приятно. Не се противеше да ги чуе отново и отново, дори и от стария човек.
- Добре, де! - въздъхна бай Панчо, тръсна глава и каза на домакинката: - Като си свърша работата ще отида.
- Не може като си свършиш работата! Партитурите трябват СЕГА! Тръгвай веднага.
- И да си оставя котела без надзор? За нищо на света.
- Спри го, ако трябва!
- Ти луда ли си! По-скоро бих скочил от движещ се влак, отколкото да оставя без надзор котела, със запалена горелка. Абсурд! Ако го угася, става още по-лошо. Кога ще се стоплят децата?
- Толкова е близо! - мрънкаше домакинката. - Ей къде е Шеста градина - не спираше с досадното си домогване тя. - Ще отидеш и след десет минути си тук. Нищо няма да му стане на котела през това време.
Бай Панчо се ослуша. Стори му се, че някъде засвири роял. Зазвучаха фрагменти първо от Хайдн и Моцарт, после от Шопен и Шуберт. Дебюси! Накрая се втурнаха райгтаймите на Скот Джоплинг.
Звуците бяха кристално ясни, чисти и толкова силни, че сякаш проникваха през порите на кожата му и той цял потръпна.
Огнярят погледна още веднъж термометъра, горелката и котела. “Ами, ако старият котел все пак прегрее? - Не дай си, Боже!”
Музиката продължаваше да го обсебва и той се почувства така, както митичния Одисей, завързан за мачтата на кораба, край който пееха морските сирени.
В един миг грабна партитурите, нахлупи зимната си шапка и изскочи навън. А там снежната фъртуна все така дирижираше със своята ледена палка бялата сюитата на Малък Сечко…
Детската градина № 6 се намираше в долната част на квартала.
Ако сега, точно в този момент музикалната учителка седеше на рояла и свиреше някои от познатите на стария огняр етюди, то той би могъл да каже, че тя ги изпълнява забързано - в темпо “ачелерандо”.
Изпълнението на музикалните етюди бе почти като на Четвъртата част на Сонатите наричана “рондо”. А рондото на всички сонати както е известно е забързано.
И огнярят неусетно се затича да усили своя ход, както музикалната учителка правеше при изпълнение на рондото в четвъртата част на Сонатите.
До скоро бай Панчо нямаше и понятие от тези музикални названия, но сега бе съвсем друго…
Много скоро той стигна до Шеста градина.
От салона на втория етаж звучаха детски гласчета. Те пееха.
Бай Панчо изкачи стълбите и без колебание отвори вратата. Видя учителката да стои пред строените малчугани такава, каквато бе винаги - красива, блестяща, дошла сякаш от някакъв друг ефирен свят - светът на Шуман и Шопен, на Моцарт и Бах …
Той само си подаде главата в салона и музикалната учителка веднага дойде. Личеше, че с нетърпение го е очаквала и никак не се е съмнявала, че ще непременно донесе забравените партитури.
Подаде й ги бързо и поиска веднага да си тръгне. Дори не чу дали тя му благодари.
Това сега не бе важно. По-важно бе да се върне навреме там - при стария котел. Той вече направи няколко крачки в обратната посока, когато чу гласа на учителката:
- Бай Панчо, искам да те помоля нещо!
- Какво ще обичате? - рече учтиво, както винаги го бе правил той.
- Ще изчакаш ли - да си свърша работата с партитурите и да ги върнеш?
“Опази ме, Господи, от тези интелектуалки! - помисли си огнярят. - Те се непредвидими и непредсказуеми егоистки.”
Музикалната учителка си нямаше и представа за неговите страхове, нямаше понятие какво може да стане с парния котел. Ако вземе да й обяснява - нищо нямаше да излезе.
Но понеже не искаше да я засегне, той вежливо каза:
- Госпожо музикант, - нарече я така както винаги я наричаше - искам да Ви кажа нещо.
- Да, слушам! - кокетно отвърна тя.
- Пътниците на един влак подали оплакване в Управлението на железниците срещу неприятните вибрации и клатушкането на последния вагон. Назначили комисия да ги проучи и даде предложение за премахването им.
Учителката слушаше с недоумение.
- След шест месеца комисията решила: за да няма вибрации и клатушкане в последния вагон той трябва да се откачи от влака …
- Така, и какво? - тихо се отрони от учителката.
- Някой обаче запитал: “А какво ще стане с новия последен вагон?” Комисията отговорила:” Това вече не е наша работа. То е задължение на друга комисия …”
- Това виц ли е или отговор на моя въпрос? - попита учителката.
- Кой както иска, тъй да го разбере! - отвърна огнярят. - И аз съм като тази комисия - по еднопосочната работа, защото сега в главата ми е съвсем друго, а Вие ме каните за трето … А и не бих искал да имам съдбата на последния вагон …
- Да - усмихна се учителката, - разбрах и без историята за влака … Партитурите ще ги върна сама!
Бай Панчо кимна с глава и изтича по стълбите. Обратното разстояние, макар и по нанагорнище, той го взе за още по-малко време.
“Какво си хукнал като японски експрес?!” - викна му един познат, като го видя така запъхтян, на което огнярят само махна с ръка и отмина.
Когато влезе в котелното помещение, бай Панчо най-напред се спря пред термометъра.
Температурата на водата бе точно 84 градуса.
Още малко и кой знае какво щеше да стане.
Той бързо спря горелката, подпря се за миг, колкото да избърше потта от челото си и каза:
“За малко да превърна котела в същински локомотив…” - после облекчено пое въздух.
В главата му звучеше музика в темпо “Алегро виваче е кон брио”, което за всеки композитор значи - ” бързо, живо и с огън!”
„Мама мия! Колко огън имаше в очите на младата музикална учителка, колко огън!”
Сърцето на огняря биеше в темпо “ачелерандо”… *
________________________
ачелерандо - (муз.) ускорено, забързано (ит. accelerando)
