По повод Цветан Пешев „Коза ли е, риба ли е”, С., 2017

Панко Анчев

В края на 60-те и през 70-те години на ХХ век Цветан Пешев не само бе много активен писател хуморист и за деца, но и литературата, която той и неколцина като него (Кольо Николов, Станислав Стратиев, Росен Босев, Божидар Томов и др) пишеха, бе жива и обичана от читателите. А и от писателите.

Тя разказваше с добродушна ирония за ежедневния живот и малкия човек, но предимно кратки случки, които сякаш нямаха отношение към „големия живот”, не влияеха на обществото, не възпитаваха младите.

Но бяха смешни и забавни, изпълнени с шеги и чувство за хумор и предизвикваха напрегнато очакване как ще приключи историята и дали потърпевшият ще се засегне или обиди. Случката приключваше бързо, а потърпевшият нито се засягаше, нито се обиждаше.

Като жанр тази литературата може да се означи като лакърдия, анекдот, фейлетон, защото беше смешна и забавна, увлекателна. Тя не беше измислена нито като сюжет, нито като типология на героя, нито като диалог и развръзка.

Просто авторите записваха случките, които сами бяха провокирали и участваха в тях. Но не за да се подиграят на потърпевшия, нито да го уязвят, а просто да го разсмеят. Понякога и за да му „натрият носа”, ако преди това се нещо е показал, че се е самозабравил и самовъзвеличил.

Аз наричам този тип литература „литература на малкия сюжет”. Това не е научно литературоведско определение, но малко от малко показва за какво се разказва в нея. И какви да бъдат очакванията от творбите й.

Взимам за предмет на моя анализ книгата на Цветан Пешев „Коза ли е, риба ли е”, защото днес тя възкресява тази популярна и обичана някога литература и показва нейните реални достойнства.

Той е, така да се каже, един от създателите й и сред безспорно най-високите й класически образци.

Героите на Цветан Пешев са все реални хора, но особеното в тяхната житейска и литературна съдба е, че живеят в два свята едновременно. Писателят пресъздава и разказва за света, който аз ще нарека „втори”.

Понеже в ежедневието си те са и сериозни, и отговорни, и изпълнителни, и загрижени, и често не им е до смях. Но когато влязат във „втория си свят”, незабавно и едновременно се пригаждат към него и заживяват сякаш нямат друг.

Като че ли са на сцена, на която играят предварително написана комедия или водевил. Те отлично се познават и това им позволява да бъдат през цялото време на „сценичната им игра” като едно цяло и да се разбират и без думи.

Ще подсетя читателя, че не всичките им „лакърдии” са записани и представени в книги. Но лакърдиите съществуват; те ги показват на различни места и никога не се подвеждат взаимно, не си забравят „репликите”, не отказват да участват, било защото не са в настроение, било защото имат някаква друга по-важна работа.

Бих могъл да определя света, който Цветан Пешев пресъздава тук, и който ще срещнем в творбите на по-горе цитираните писатели, като някакъв карнавал, в който са в който са въвлечени различни хора и те се забавляват или просто си мислят, че надхитряват главните персонажи.

Но от този „карнавал” обикновено случайните участници не излизат, дори когато случката се прекъсне и участниците се разпръснат. Карнавалът продължава в многобройните разкази за него в компании, по кафенета, на улиците . навсякъде, където има желание да стане весело.

В „карнавала” участниците не се маскират външно, но възприемат нов вид, изменят се и влизат в новата роля. Условието да играят е да не губят чувството си за хумор.

Трябва да си човек с широко сърце, безкористен, открит, за да бъдеш или участник, или свидетел, или читател на тези истории. Да не говорим пък колко тези качества са необходими за писателя, който ги описва и пресъздава.

Някога това беше истинска литература, която бе приветствана от читателите и критиката. Автори извън поколението (напр. Божидар Божилов, Владимир Голев) също публикуваха книги с подобни разкази и случки.

Но техните творби нямат този сценичен елемент, който е главното качество у Цветан Пешев. В разказите на Цветан Пешев „се играе” и „се гледа”. А не са обикновен художествен разказ или фейлетон.

Такава литература не се пише, защото и не „се играе” в живота, когато обществото е мрачно, измъчено, бедно, „тоталитарно”. Защото тя е знак за душевно обществено здраве и умение да се шегуваш с всичко - най-вече със себе си.

Днес не са много тези, които знаят, чели са и обичат прозата на Цветан Пешев. Но те непременно ще се съгласят с мене, че той е истински, значим и умел разказвач на малки сюжети, но за големия живот.

Аз много го харесвам и горещо препоръчвам книгата му!