САМЮЕЛ
Беше най-различният от всички в гимназията. Името му сякаш увеличаваше преградата, която го делеше от нас: Самюел. Височък, слабоват, но жилав, с изпъкнали скули на продълговатото лице. Носеше очила. Свиреше на пиано. Странеше от всички - това най се усещаше, когато момчетата от класа ходеха за риба. Плановете за тези излети се правеха няколко дни по-рано. Сред дивите крясъци из стаите и по коридорите не се усещаше толкова безучастието му. Но след последния час с черната чанта в ръка се отделяше от групата и тръгваше към своя таван.
След излета минавах през квартирата му. Свързваше ни някакво неясно приятелство. И двамата нямахме желание да уточняваме как стоят нещата - за мен беше интересно да прекарам няколко часа в неговия странен свят, а той слушаше жадно онова, което му разказвах.
Разказвах за излета. Как сме лудували, кой си одраскал коляното, чия чанта изчезнала. Слушаше с ръка на бузата, после ме поглеждаше и питаше:
- А за мен… нещо не говореха ли?
Острият му поглед се усещаше и през очилата.
- Не… - казвах. - Всъщност… да. Всички казваха, че щеше да бъде по-весело, ако си с нас.
Това си го измислях.
Веднъж наловихме доста риба и я изпържихме. Отделих няколко, загънах ги във вестник и тръгнах към Самюел. Живееше в къща, която ми се струваше, че ще се събори, щом се озова горе. Докато се изкачвах по витата дървена стълба, потънала в прах и полумрак, чувах как Самюел свири на пианото - по старо и от къщата.
Почуках и влязох. Самюел свиреше, а хазяйката му седеше на висок дървен стол и слушаше. Приличаше на вещ от интериора в стаята - всичко тук беше сбръчкано и старо. Когато влязох, Самюел спря да свири. Тя взе стола и излезе.
Извадих вестника и го развих пред него.
- Какво е това? - той се приближи.
Миризмата на прясно изпържена риба изпълни цялата стая.
Очаквах, че Самюел ще реагира необикновено, но бях сигурен, че ще му хареса.
Той замаха с ръка:
- Не, не!… Вземи си я… Сега ще мирише тук на риба!… Изхвърли я, моля те!
В стаята му, кой знае защо, миришеше винаги на индрише.
Помнех и други подробности от ученическия ни живот, но точно това изплува в момента в съзнанието ми.
Десет години не бях го виждал. И когато служебна командировка ме отведе в малкото балканско градче, откъдето беше Самюел, изведнъж ми се прииска да го срещна. Адреса му никога не съм записвал, помнех го: „Каменна” - 10. Точно тази, по която сега оглеждах номерата.
Ето я - малка къщица с издадено напред антре. Тясно дворче, пътека от два реда плочи, с розови храсти отстрани, грижливо подрязани и засипани с тор.
Натиснах звънеца. Никакъв звук не се чу. Докато натисках пак и се ослушвах, вратата скръцна и се открехна.
Виждах само главата на човека, който отвори - беше със съвсем бяла коса, пригладена назад, и бели вежди, с дребно лице. Имах чувството, че е прозрачен.
- Какво… искате? - запита, като продължаваше да стои все така.
- Търся Самюел. Тук ли живее Самюел? - запитах, като отстъпих крачка назад.
Той ме загледа втренчено, после в очите му изведнъж като че светна огънче и неволно отвори вратата докрай. Беше в синя риза, закопчана догоре, отесняло сако и широк панталон, по чехли.
- Да! - отговори той. - Да! - повтори, като натърти думата. - Той живее тук. Сега ще ви поканя. Чакайте само малко… - и хлътна в къщата.
Стори ми се, че минаха часове, докато се появи пак.
Въведе ме в една от стаите, тази отдясно. Имаше легло с няколко кълба прежда на него, шкаф, чиито стъкла бяха отрупани с картички /синът ги изпращаше от окръжния град по време на учението/ и една крачна шевна машина. Толкова. Самюел го нямаше.
Бащата донесе отнякъде два стола, подаде ми единия, а на другия седна той. Майката седеше на леглото. Дребна, с вълнена полица и плетено жакетче, с късите си посивели коси приличаше на преподавателката ни по литература. Самюел пишеше много красиво и тя винаги го сочеше за пример.
- Самюел… сега ще се върне! - каза с висок глас бащата и млъкна.
- Вие… откъде го познавате? - запита майката. Гласът й, плах и несигурен, едва стигна до мен. Сякаш идеше от подземие.
- Бяхме съученици. В гимназията.
- Аха… съученици - повтори бащата. После каза изведнъж:
- Самюел отиде за риба.
Едва не подскочих.
- По-точно, отишъл за риба. Когато се прибрахме, го нямаше. Трябва да се върне вече.
- Оставил ни бележка, че по това време ще си дойде. Ето! - той сграбчи бележката и ми я показа. На един пожълтял лист Самюел беше написал с равния си почерк, че ще се върне в седем часа. Неволно си погледнах часовника. Седем минаваше.
- За риба ли? - сигурно съм го гледал много учудено, защото той изведнъж заговори, бързо и високо:
- Да, да! За риба! Самюел често ходи за риба и винаги носи. Ще опитате! Ще видите колко е вкусно! Той много я обича пържена. Вие обичате ли риба?
Не знаех какво да отговоря. Това, че Самюел обича риба и носи често вкъщи, съвсем ме зашемети.
- Да, когато има… хапвам - отвърнах.
- А у нас винаги има - продължи бащата. Той изведнъж се засуети и затърси пепелник. Бях извадил цигарите и кибрита. След малко донесе огромно порцеланово куче с дупка на гърба. Побоях се да изтърся в него. Все ми се струваше, че е ваза.
- Пушете си, пушете си - обади се майката със своя глух глас. - Самюел…
- Самюел го пълни целия с угарки! - допълни старият.
Изтръпнах. Самюел, който не можеше да понася тютюневия дим!
Страшно ми се прииска да го видя.
Бащата усети моето нетърпение.
- Ще си дойде всеки момент! Да, да, не бързайте!
- Как ще приготвим рибата? - загледа ме втренчено той. - Непременно ще донесе! Може би вие не я обичате пържена?
- Не, защо… обичам я - отговорих смутено.
- Нямам и с какво да ви почерпя… Държим тук една бутилка, за гости… Самюел я взел, без да ни предупреди, със себе си…
Не бях го виждал да кусне ракия!
- Вие женен ли сте? - дочух пак гласа на жената, която седеше неподвижно на леглото и плетеше нещо.
- Да… отскоро - пак си погледнах часовника. Влакът ми беше сутринта в пет, а трябваше да прегледам някои документи, преди да тръгна.
- А Самюел, знаете ли… - започна бащата, този път по-ниско - не ни слуша… Избрали сме му едно хубаво момиче… От добро семейство, познаваме родителите, заедно работим. Тя го харесва. А той… не ще и да чуе.
Желанието да го видя вече ме владееше напълно. Но гласът на разума надделя.
Извиних се и станах.
- Жалко, много жалко… - каза бащата и вдигна очи към мене. Погледът му сякаш ме притисна в стената. Стори ми се, че ако ме докосне, ще ме удари ток.
Майката остави плетката и стана. Затършува из шкафа, извади кутия бонбони и ми я поднесе.
- Ето, вземете… Вземете - едва чуто каза тя.
- Жалко - повтаряше бащата. - Да бяхте останали още малко. Той се забави наистина… Отишъл е много нагоре.
Той изскочи пред мен на стълбите и се огледа:
- Аха, ето, не е взел колелото. Затова се забави. Виждате ли?
Под стряхата, точно до прозореца, бе опряно дамско колело с ошмулени калници.
Сбогувах се и обещах пак да се обадя, когато имам път.
Докато вървях към хотела, няколко пъти се обърнах да видя дали Самюел вече не се прибира.
Легнах си веднага, но дълго не можах да заспя. Все чувах думите на бащата: „Да бяхте останали… Щяхте да поговорите със Самюел.” По някое време ме хвана яд, че не останах. Самюел се е върнал сигурно малко след мене.
Любопитството не ме оставяше и призори, докато чаках влака на малката гара с часовник и три липи. По тази линия всички са такива. С еднакви часовници и еднакви липи. И с тото-пунктове.
Сновях напред-назад и зъзнех в балтона си. Гъста мъгла се носеше на вълма над влажните коловози. Стори ми се, че влакът изсвири някъде далече.
Изведнъж чух стъпки зад себе си. Обърнах се и видях нисък слаб човек да се отдалечава по пътеката. Носеше нещо в ръката си - държеше го като въдица. Това беше Самюел! Още миг и мъглата щеше да го глътне!
Грабнах в ръка куфарчето и затичах след него.
- Самюел! Самюел! - завиках.
Човекът се спря. Обърна се бавно. Беше железничар с чукче в ръка. Гледаше ме и мълчеше.
- Познавате ли Самюел? - запитах го възбудено.
- Кой Самюел? - той ме гледаше подозрително.
- Самюел Коев. Живее на „Каменна” - 10. Ей там, горе - изрекох на един дъх и посочих в мъглата.
- Познавам баща му - каза железничарят. - Защо питате? - продължаваше да говори, без да мръдне.
- А Самюел? - запитах нетърпеливо.
- Пазете се, влакът идва! Самюел… се удави. Преди две години - той се обърна и тръгна пак.
- Чакайте! - изкрясках сред скърцането на вагонните спирачки. - Сигурен ли сте?
- Да - отвърна мрачно той. - Аз го извадих. Беше отишъл за риба. Паднал във водата от брега.
- Той никога не е ловил риба! - крещях му аз и зъбите ми тракаха. - Чувате ли?
- Тогава беше уловил… една. Хайде, тръгва! - железничарят ме хвана за рамото и ме натика във вратата. Влакът свирна, колелата засвистяха под мене.
Едва се добрах до най-близкото купе. Не чувах и не виждах нищо край себе си. Само усещах как някаква тежка миризма се промъкваше от прозореца, под вратата, струеше отвсякъде, заливаше ме и ме убиваше. Миризмата на пържена риба.
1982 г.
