с Павел Матев разговаря Георги Гривнев

Павел Матев /1924-2006/ е роден в село Оризово, Старозагорско. Завършил е славянска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Първите му стихове са от 1946 г. в старозагорския вестник „Литературен подем”. Неговите книги имат заглавия „Предсказания”, „Изповеди”, „В часа, когато сенките се раждат”, „Внезапни паузи”, „Чайките почиват на вълните”, „Неоскърбени светове”, „Мен ме мъчи красотата”, „Повикан от щастливи бездни”, „Сърдечни затишия”, „Ти сън ли си” и други. Стихосбирките „Прозрения” и „Строго  лято” съдържат избрана лирика. Поезията му е преведена на руски, немски, молдавски, турски и други езици.

„Най-честит съм в онези мигове, когато чувствам колко неизчерпаема, мила, велика и непонятна е още поезията.” Още през 1963 г. в бр. 51 на вестник „Литературен фронт” литературният критик Максим Наимович пише  за стихосбирката му „Родословие”: „Павел Матев обръща взор към поезията, защото тя е негова съдба. Той я среща сякаш наново, изненадващо необхватна и силна, осмисляща вярата му в живота, защото самата тя е живот.”

ПОЕЗИЯ

Небето е едно и също.
Един и същ е тоя дъжд.
Непосветен във твойта същност,
и аз съм бил един и същ.

И аз съм пял на две-три ноти,
докато чуя: „Помълчи!”
Когато тръгваш за Голгота -
мисли. И сетне изречи!

Студени загуби те чакат.
И страсти божии зоват.
Съзри разсъмването в мрака.
Прави в безпътицата път.

Записвай мисли напластени
от страст, от обич и от мъст.
Бъди обречен като мене:
носи орисания кръст.

И в мене влюбен като други,
и от любовта  обречен   -
умри под светлото ми иго,
под игото на вечността.

- Другарю Матев, бихте ли разказали предисторията на Ваше стихотворение?

- Само на пръв поглед въпросът Ви може да се стори лесен, а всъщност е много труден. Всяко стихотворение си има своя предистория, а и своя история.

В него не е задължително да има събитие /защото се смята, че и предисторията, и историята записват или тълкуват събития/, може да съществува само диаграма на едно чувство, едно мигновено преживяване, един отлежал или още горещ спомен, една отдавна залегнала у поета мисъл и прочие.

За да бъда обаче по-ясен и разбираем, ще се спра на стихотворението си „Антонивановци” от най-новата ми книга „Повикан от щастливи бездни”.

Ако вестникът Ви има възможност да го препечата, читателят ще бъде улеснен. И така: през 1967 година за първи път посетих лобното място на партизаните от този отряд.

Знаех, разбира се, тяхната одисея, носех като всеки българин у себе си натрупаните вече чувства на преклонение и удивление, съзнавах върху каква свята пръст стъпвам.

Но величественият, още полуснежеен, мокър и оголен вид на планината, представата за последните куршуми и издихания на посветените за жертва люде, вярата, излъчена от  последните им думи, ясната кръв върху чергата на бялата зима - всичко това ме порази до дън душа.

И разбрах, че няма да освободя духа си, докато не напиша редове за този подвиг.

Дори наивно смятах, че тези редове скоро ще се родят. И наистина скоро опитах, но и скоро разбрах, че нищо не съм направил. И зачаках.

Чувствувах, че семето беше посято, но минаваха зими, пролети и лета, но то не никнеше. И така изтекоха тринайсет години, докато поникне и узрее. Не че не бях опитвал. Бях. Но напусто.

А и в каква форма да го направиш, каква интонация да избереш, какви думи да изречеш - всичко има значение. Подвигът не е лека музика, версификаторството не е стил, елементарното хрумване не е идея.

Нужна е строгост, самовзискателност, тежка, неделнична мисъл. Разбира се, аз тука изричам големи думи, а не зная дали стихотворението ги оправдава, но нали ме карате да говоря за своя замисъл.

Ето ви предисторията и историята на едно мое стихотворение.

Мина време и трима оцелели от смъртта антонивановци дойдоха при мен, подадоха ми една китка и ми благодариха. Нищо друго не ми беше нужно - стигна ми благата дума.

- Можете ли да си спомните случка от детството, която обграждате с особено умиление?

- Не са една и не са две. Имахме една кобила и тя роди конче. То стана великата ми радост. По цял ден бях при него, хранех го, галех го, поих го на реката.

Първият път като се наведе над водата, то трепна уплашено, защото се видя в нейното огледало. После свикна, дори размътваше струите и чакаше да се обистрят, за да се види отново.

А трябваше да минат 40 години, за да напиша няколко стиха за това как млади кончета пият вода при реката на детството свято.

- Според Вас има ли интуиция в творчеството?

- Не си представям творчеството без интуиция. Интуицията е предусет, предчувствие и прозрение. Предусет за цяло стихотворение, за образ, за дума. Интуицията е, която, по думите на Горки, кара думите да светят.

- С какви черти свързвате образа на Вашата майка?

- С най-благородните. За мама съм писал не едно стихотворение: „Писмо до мама”, „Привечер”, „Сънувам летни пътища отново”. Дано на Вашите читатели е известно поне едно от тях.

Миналата година не можах да удържа на една настойчива редакторка от сп.  „Жената днес” и написах 6-7 страници за мама, които списанието отпечата в книжка 4 или 5 - не помня. Там съм казал много по този въпрос.

- Какво мислите за риска като проявление на характера?

- Оправдавам само хуманния риск. Другият е безумие. Извършването на едно убийство е риск, но кому той е нужен? Такъв риск е престъпен. А рискът на Матросов е подвиг.

Истинското творчество също е риск. Рискувал ли е Яворов, когато е сътворявал „Градушка”. Без съмнение. А Дебелянов, когато е писал „Сиротна песен”? Да пребъдат такива благословения от времето и от безсмъртието рискове!

- Кои книги бихте си взели за дълъг път?

- В зависимост от километрите и времетраенето на този път. Но при всички случаи: Ботев, Яворов, Дебелянов, Алеко Константинов, „Под игото”, „Записки по българските въстания”.

- Вашата дефиниция за славата?

- Всичко е преходно. Само единствените - тоест неповторимите, са безсмъртни. И надеждите.

- Кое прощавате и кое не?

- Всичко, присъщо на честния човек. И нищо - на нечестния.

- Дължите ли някому нещо?

- Всичко на България: на нейното вчера, днес и утре.

- Напишете, моля, едно изречение, което се намира в първия кръг на Вашата памет.

- То не е мое, а на Екзюпери: „Умът има цена, само когато служи на любовта.”