Георги Майоров

Кой не се е удивлявал от демоничната любов на Яворов, която пада в нозете на красотата и нежността на Мина, за да сътвори вечния платоничен шедьовър - ,,Две хубави очи”.

И на демоничната ревност на Лора, която опира дулото на любовта в слепоочието на виртуозния лирик. Въпреки това, любовта и ревността вървят заедно по моста на въздишките. Защото колизиите на любовта са необясними докрай.

Още по-необяснима е издръжливостта на всекидневната, постоянната, непоклатимата, износената от хиляди пъти препраната риза-любов, надживяла несгодите, останала чиста и сътворяваща Всичкото в живота.

Такава любов отпява поезията на даровития поет Таньо Клисуров. Уханна като липите и права като улиците на Стара Загора.

Познавам я още от мимолетното ни виждане, когато журналистиката ми обикаляше България. Сега нищо битово от срещата не може да възпроизведе паметта ми, освен докосването до неговия поетичен свят. До неговата всекидневна човешка любов. До любовта, която сътворява песни. С които не го забравям до днес.

Първите му стихове идват от живота. С тях и първите му болки и страдания.

Навремето Пеньо Пенев е посрещнат високомерно от столицата. Макар да е била мечта и за Таньо Клисуров, той не я проклина. Надживява пренебрежението на столичани и присмеха им в провокативната илюстрация ,,Провинция и амбиции”. Възмогва се до по-честития избор - да бъде по-далече от надпреварата за ,,Браво!”, което ,,дважди и трижди” се превива в поклон.

И благославя студенината на столицата със своите писатели, погледнали го отвисоко при първите му поетични опити: ,,Сърце на столицата, ти ми даде / куража да се върна тук отново”.

В Стара Загора, която става столица на неговата непреходна поезия. И не желае да отиде до никакви прелести по света: ,,Маршрутът прострян е далече-далече, / и навътре в душата. От ума одобрен”. Остава завинаги при дъха на липите, ,,при поетите - автори на безсмъртни слова”.

Сред естеството на природата, поетът се научава стиховете му да имат ,,яснота, новота и вълнение”. Всеки ден да е в живота на литературата. Да има търпение и толерантност в творчеството си, но да не пренебрегва и съвета на Пастернак: ,,Да си прочут е некрасиво. Но то ни дава висота”.

Отдава се на земната любов към жената - като сол на живота. И към поезията, която сякаш от Небето е просветление - да вижда цялостно света. Да възпява уж дребното, което истински е велико, заявява: ,,Незначителното трудно се вижда, / но е брънка в обичането, любима”. Брънка, но много съществена, за да не се разпадне голямата верига от скачените съдове в битието.

И друго. Като няма условията на живо да види Париж и красотите на света, той ги създава чрез песни. Възпява ги. Затова децата му - реалните и в поезията, са тъй красиви, защото в тях са ,,преплетени еднакво любов и вдъхновение”. И поетът Таньо Клисуров заслужено се вля в талантливата Втора Априлска вълна писатели в българската литература.

Негова основна тема завинаги остава любовта с нейните колизии. Той разкрива двата сложни полюса на жената - всеотдайната й любов и ревността. Любимата може да бъде най-близкият ни човек, но същевременно и наемник на врага, който да ни убие.

Увенчава романтиката и коварството във всяка връзка, тайният ,,взрив” на скритата любов. Както е и при поезията. Ако не се любим постоянно поради заетост по други дела, то тя ще си намери друг любовник. Тогава ни остава изборът - да разгадаваме ,,техния живот”, или да захапем дулото на смъртта.

Силната любов и ревността взаимно се изключват в демоничния стремеж да притежават Цялото, Всичкото, до което да не се докосва друг субект. И ако само първичната страст държи юздите на двойката, тя би угаснала във всекидневната проза.

Само с искрената вярност ще изминат пътя си докрай. Таньо и Мария го постигат. Дори ,,с една прегръдка” приключва ,,нетрайната семейна буря”.

Взаимните страдания са неизбежни, но ,,болката дава стръв…любовта - дълбина неочаквана”. Тя е мерило за цената ни. Коректив на взаимоотношенията ни.
Никаква клевета не може да излъже историята. Много дълбока е любовта на писателя към неговата съпруга, към поезията, към неговия град - разбирай, към родословието и Родината.

Мъката ни прави по-жилави. От една страна без свободата истинската любов е невъзможна, а от друга - сме натоварени с ,,тежката вина / да бъдем от греха на крачка”, когато едното ни око поглежда към чуждата жена.

При това, особено сега, верността не е на мода. Остава ни утехата, че към общия дом все пак любовта ни води.

Поетът от всичко би спасил любовта, но пита: ,,От теб самата как да те спася?”.

Авторът с творчеството си доказва, че в любовта са най-неразделни. Неразделност, защитавана с ,,някаква атавистична страст”. Колизия и изпитание. Но остава честен поет. Не става ,,на дребните факти / и на силните фактори роб”.

Поривът му не е като на богатите - ,,не прилича по нищо на подлост, на низост, на грях”. Дори гениалните открития не бива да убиват, ,,а между погледите на жена и мъж / внезапно електричество” да се поражда. Че най-големият ни враг е в нашите ,,вени”. И след преживяното, примерно в болница, колко голяма е радостта у дома, когато щастието ,,отново диша, диша, диша”.

То е в просторечието на деня. А ако всичко е изречено, ,,тогава нищо няма да попречи / на любовта от вас да си замине”. Дори в сезона на листопада, признава: ,,Животът ми е пълен с твойто име”. С името на любимата жена, която постоянно го прегръща. А това, в обществото на престъпления и бедност, му дава криле да реди своето гордо слово.

За всичко случено и бъдно е виновен сам. Защото, във времето, което си тръгва от нас, ,,Любовта днес е кратка - от спирка до спирка на тролейбус”. Не е като в младостта му - ,,дълга - поход през планина. Имаше вкус на диви ягоди, на боровинки вкус, жената се любеше с мъж, мъжът с жена”.

И винаги любовта не се обяснява, а се доказва.

Това е още по-трудно в провинцията. Там поетът се намира като ниско дърво - защитен от бурите, но не и от ,,козите”, които ,,оглозгват до кости стеблото ми /му/ нежно”.

Това са ,,острозъбите грижи”. Те са първопричината, че дори при вечерите на рода, ,,До Обичта седи Ненавистта”. Стига се до братоубийство за имане и чест.

Затова се прекланя пред устойчивостта на гората-народ. В нея е мъдростта. Че от този свят да си отиде не ,,омърсил се с нищо”. При това плащаме само за радостите си, а мъката е безплатна.

Всяка любов и поезия търси победата на ,,свойта Шипка”. Не го е страх дори от небето. За него то е ,,висока нота / в нотната стълбица на живота”. Пее и плаче само за земното.

Сънят го напуска в малките часове на нощта. В своя земен път, без да е политик и държавник, ,,трябва за България свой отговор” да даде. Това е върховната му любов.

Буден е. Как да затвори очите си пред ,,паденията и лъжите”, пред „планини от срам”. Съвестта го зове на съд: ,,Вкус, морал са днеска празни думи”. Нацията е пред гибел.

Покрусен е от всеобщата бедност, на която ,,асансьорът - нагоре, надолу, цял живот не спира”. Обича родината ,,по човешки” земно - готов да й подаде ръка, при немощи и при всякакви удари срещу нея, само да я вижда ,,праведна и чиста”.

Обичта на поета преминава през болката за плачеща България, която днес ,,няма право нищо да попита, / приема тихо чуждите условия”. И няма кой, като библейска воля, да й каже: ,,Стани отново, пак бъди, Българийо!”, която ,,в носна кърпа вързала / последните си левчета за хляб”.

Съсипващо състояние на обществото и смазваща критика на поета. Две противоположности, в един възел завързани.

Сред тези тъжни краски, неговата поезия се старае да проправя път ,,към усмивката”. С нея да разпръсне гробната атмосфера на обществото. И над бедното всекидневие сътворява небивало вълнуваща поезия. Изстрадана и през греховете опростени.

Поетът Таньо Клисуров напразно се безпокои, че неговото написано ,,покрива го плесен”. Читателите, включително и аз, не сме съгласни с това твърдение. Със сигурност, дори ,,далечно правнуче”, ще изтрие ,,събраната плесен” по неговите книги.

Ще чете и ще се възхищава на неговата любов, на болката и страданието му.
Без да се е заклел ,,пред кама и пищов”, неговите стихове непременно ще идват ,,по късните доби / да тревожат съня” ни ,,изненадан - с любов!”. Бодро гледа в утрешния ден:

Предимство е да бъдеш неизвестен.
Един от всички, с редови статут -
свободно пееш бойката си песен.
Бедата е, че няма да си чут.
- -
Но мачкан, недочут, неаплодиран,
запявай песента си вдъхновен!
Помни, боецът неизвестен спира
чак в братската могила някой ден.

Напротив! Гласът на този поет витае по цялата планета. И се чува навсякъде от непредубеденото ухо.

В цялото си творчество Таньо Клисуров бди строго над формата на стиха, на мелодиката. И не изглежда старомоден сред захласналите се по блудкавостта на безвкусието и плетениците от безсмислия.

Има здрави опорни точки - Родината, Семейството, Творчеството. За него е неоправдано да се пропилява душата в ,,приятелства празни, / и в любови за ден и за два”. И не с мускули, а с ,,ум и сила” побеждава Голиатовци.

Надежда и упование на неговото лъчезарно и приоблачно страдание да твори в небесната дъга на любовта.

Същевременно многопосочно третира изневярата - на любимата, на приятеля, на идеята. Те все са петно, но:

Изневериш ли на родина,
дори да мислиш, че си същия,
знай, няма да ти се размине -
в петно самият се превръщаш.

Въпреки всички колизии на любовта и одумките, Таньо Клисуров и ясната му поезия, ще останат завинаги чисти и неподправени. Верен на любовта и на себе си!